Къде сме ние? Никъде!

Концертният сезон в политическата столица на Европа (Брюксел, 1999 - 2000) дава достатъчно информация за това как всяка страна се вписва в културния контекст и как държавата и културата взаимодействат помежду си. Съдържанието на по-дълги концертни поредици потвърждава отдавна известното ни - че класическата музика е една от най-фините форми за правене на политика. Може би не е преувеличение да се твърди, че тази стара форма на политическо внушение е намерила приложение и в отминаващия концертен сезон на белгийската столица, включващ над 200 най-различни концертни изяви. Участието на оркестрови състави, диригенти и солисти от западноевропейските страни (малък брой и от САЩ) в брюкселския концертен сезон утвърждава традиционни за последния половин век политически и културни връзки между тях. И без да внася нещо съществено ново и необичайно, ги развива по-нататък. Изпълняването на музика и участието на музиканти от страни от Централна и Югоизточна Европа във време, когато с някои от тях се водят преговори за пълноправно членство в Европейския съюз, може да придобие обаче определен политически смисъл, да създаде благоприятна социално-културна и емоционална среда на отношение към въпросните страни. Особен е ефектът, когато музика от композитори на тези страни от Европа се изпълнява от западноевропейски състави и солисти.
В отиващия си концертен сезон в Брюксел се представиха голям брой оркестри от западноевропейски страни с изтъкнати диригенти, които най-често произхождат от друга националност. Сред публиката на концертите могат да бъдат някои от 20-те хиляди сътрудници на различните органи на Европейския съюз, от Съвета на Европа, от десетината хиляди служители в седалището на НАТО, от 150-те посолства и още толкова представителства на регионални интереси, някои от шестте хиляди представители на институции извън ЕС, някои от работещите в 1800-те неправителствени организации и почти още толкова чужди фирми, някои от журналистическия корпус, състоящ се от 800 души. Тук няма да броим обикновени или видни туристи, посещаващи Брюксел през 2000-та година, когато белгийският главен град е една от деветте "културни столици на Европа".
Фин израз на политика би било да представиш на такава публика част от своята култура, да й дадеш възможност, без да е нужно да знае български, да вникне в българската култура чрез българската музика и изпълнителско изкуство, и то в период, когато държавата полага усилия да убеди правителствата на западноевропейските страни да ни извадят от Шенгенския списък и да ни вкарат в ЕС. Не можем да знаем дали политиците на Унгария, Полша и Чехия (и на Русия с други цели) са имали разбирането за посочените възможности, но в определени рамки техните страни присъстват в концертния сезон на западноевропейската политическа столица, напомнят за съществуването си и получават политически дивиденти от това.
Унгария се представя с три състави: Националната филхармония на страната, Будапещенският радиооркестър и Будапещенският фестивален оркестър. В програмите са били включени произведения от Лист, Кодай, Барток, от Куртаг, Лигети и Петер Йотвьош. Неунгарски камерни състави са изпълнили творби на Куртаг и Барток. Полша изпраща своя Фестивален оркестър. Изпълнени са двата клавирни концерта на Шопен. Русия довежда Оркестъра на Марийнския театър за опера и балет.
Допълнителен принос към далновидната политика в полза на Унгария и Чехия носи изпълнението от Белгийската национална филхармония на Концерта за оркестър на Бела Барток, Симфоничният оркестър на Лиеж пък се обръща към Лист и Мартину. Кралският филхармоничен оркестър на Фландрия изпълнява Лист, Сметана, Дворжак, Яначек, Мартину. Лондонският симфоничен оркестър под диригентството на Пиер Булез се е представил през април с изцяло унгарска програма с творби от Куртаг, Лигети и Барток. Република Корея също преследва определени политико-културно цели, изпращайки два състава. Същото правят Ирак, Индия, Япония, Турция. Южната ни съседка се представила с ансамбъл, който изпълнил музика, звучала в двора на султаните през XVII век.
"Къде сме ние?" Никъде! Няма нито симфоничен, нито камерен състав. Няма диригенти, няма нито инструментални, нито вокални солисти. И най-лошото: няма музика от български композитори - класици или съвременници. А сме се запътили към Европейския съюз. Когато ни приемат, обществата, елитите на тези страни в политиката, икономиката и културата няма да знаят почти нищо за нашата древна култура и по-млада класическа музика. Единственият изпълнител, и то като член на квартет, взел участие в концертния сезон, е българският пианист Боян Воденичаров заедно с една цигуларка, един виолончелист и един кларинетист, всичките чужденци, работещи в белгийската столица. Воденичаров е завършил Музикалната академия в София, спечелил награда на конкурса "Кралица Елизабет" през 1983 г., живее в Белгия. Около 20 български оркестранти свирят в няколкото оркестъра, но тях не можем да ги причислим към изявените участници в местния концертен сезон.
За оправдаване на българското отсъствие от конкретната западноевропейска концертна сцена някои ще приложат опростенческото универсално обяснение - "няма пари". Дълбоко съм убеден, че причините са преди всичко субективни - инерцията на политиците, липсата на разбиране, че интегрирането в Европейския съюз е многостранен процес, в който всички сфери трябва да се движат приблизително заедно; че съвременната ни музикална култура изостава от европейското - западно и централно (колкото и да ни е трудно да признаем последното) музикално мислене и развитие. Всеки меломан в Белгия ще ви каже, че и там средствата, отпускани за култура, непрекъснато намаляват; че цените на билетите за концерт непрекъснато се повишават. Но когато са събирани средствата за концертния сезон, сред спонсорите са се наредили институциите за наука, култура и образование, министерствата, включително и на външните работи, колежи, банки, кметства, лотарията, ЮНЕСКО, деловите среди, чийто списък обхваща две страници с общо пет колони.
На този свят има малко неща, които не са политика. Класическата музика заема видно място сред тях и може да изиграе своята роля за големите цели.
У нас все повече хора трябва да разберат, че грижата за българската класическа музика и нейните изпълнители е пряка грижа за бъдещето на България в Европа и в света !

Д-р Петър Шопов
председател на Филхармоничното общество