Светлина над Дания
Петдесет и пет години след края на Втората световна война, противоречията между исторически факт, митология, спекулация, медийна презентация и емоция продължават да вълнуват стотици хиляди хора както в Западна, така и в Източна Европа. Въпросите, които историци, журналисти, политици и чистопробни манипулатори задават - и понякога им отговарят със звънлива, макар и по-скоро базирана на риториката вместо на историческата истина убедителност -- получават особено осветление от следния случай, развил се през 1827 в планината Етенберг край Ваймар. В онази година Йохан Волфганг фон Гьоте и Фридрих Шилер излезли на разходка във въпросната горичка. За да отбележат приятелството си, те поседнали до едно дърво, извадили джобните си ножчета, и издялкали върху кората на дървото имената си.
Сто и петнадесет години по-късно нацистите, управляващи концентрационния лагер Бухенвалд, заставили лагеристите да разчистят гората Етенберг. Вече огромната бреза на Гьоте и Шилер, обаче, трябвало да се запази, наредили те. Така и станало. Стволът й продължил да стърчи сред кухните, спалните помещения, телените мрежи и крематориумите.oХиляди затворници я подминавали всеки ден по пътя си към сигурно унищожение. Дървото съществува все още, сякаш за да ни напомня за резкия контраст между идеите, така изящно изразени в "Одата на радостта" и озъбеното лице на нищото.
Символиката може да изглежда малко претенциозна, но отразява нещата точно. Над половин век след един от най-мрачните периоди в нашата цивилизация, въпросите за вина и полувина; за насилствена и доброволна колаборация; за поведението на обикновените хора, поставени при екстремни условия; за злите демони, които разбужда масовата жестокост; за колективната вина и индивидуалната доблест, и обуславящите ги причини; за хуманизма и добрината и доколко те са възможни при горепосочените условия, продължават да бъдат актуални както на Запад, така и на Изток. Разликата между демократична Европа и обременените от комунизма източни държави, както стана почти комично ясно от политиканския дебат, воден през последните седмици в България, е в типа аргументи, които се излагат в защита на едната или другата теза. Повечето от тях, макар и опитвайки се да отразяват историческите факти, изглеждат формулирани по-скоро под влиянието на емоцията отколкото на разума. А емоцията, особено когато става дума за исторически символи, към които хората на Балканите са особено чувствителни, е често опасна.
Работата се състои в това, че както Западът, така и Изтокът се нуждаят от историческа идентичност, за да могат да изградят бъдеще, в което повтарянето на ситуацията в горичката Етенберг да бъде невъзможно. В случая на България, която традиционно има трудности да живее както със своето по-далечно, така и по-близко минало, и затова често го пренаписва, доводите болезнено са зациклили в едно и също нещо: противопоставяне вместо помирение, идеализация вместо реализация, измислена и нерядко куха символика вместо пургатива на здравословното съмнение.
На Запад също се развива такъв процес на "задаване на въпроси," като основната разлика е, че въпросите се задават по различен начин. Едно от положителните развития в масовото мислене на Запад над половин век след края на войната е затвърдилата се способност медийното представяне на историческите събития да бъде поставяно под лупата на недоверието. Ясно е, че събитията никога не са били толкова черно-бели, колкото са ги описвали черно-белите кинопрегледи от края на четиридесетте години. В този смисъл примерът на Дания - другата европейска държава, за която се казва, че е спасила своите евреи от концентрационните лагери - е дотолкова подобен на българския, че фактите от датската действителност са достатъчно красноречиви и могат почти едно към едно да бъдат привнесени в българския дебат.

Официалната история
Ако въобще съществува такова нещо като "официална история," логичното място тя да бъде научена е в официалните поделения на държавата - в датския случай това е Външното министерство. Ето по какъв начин историята се описва там:
На германците им трябват няколко часа да окупират Дания на сутринта на 9 април 1940. Жертви няма, а нахлуването на Вермахта е придружено с ултиматум: да не се оказва съпротива. В замяна, през следващите години Берлин се съгласява да поддържа илюзията за ограничената независимост на окупираната държава. Поради това, че Дания е малка страна, която притежава сравнително голямо кралство, Великобритания реагира, като окупира Фаройските острови (на север от Шотландия). Датският посланик в Лондон запазва статута си, а колегата му във Вашингтон дори издава - през 1941 - разрешение на Съединените щати да установят бази в Гренландия - по онова време все още част от кралството.
В Копенхаген германците настояват всички правни въпроси да бъдат решавани от германски военен съд. Датчаните, обаче, искат датски граждани на датска територия да бъдат съдени от датски съд. Германците се съгласяват. Политиката на двойна юриспруденция се превръща в един от ключовите аспекти на военновременната датска история.
Този тип сътрудничество с германците, което се извършва в една формално окупирана държава, е твърде уникално за Европа, още повече че е придружено от нечувано дотогава сътрудничество между различните политически партии. Всички представени в парламента политически сили решават да използват консенсуса като политическо средство - практика, която се е запазила и до днес. Безпрецедентното политическо сътрудничество в Кристиансборг получава широката подкрепа на населението и в страната се разгръща чувство на патриотизъм и национализъм. Крал Кристиан Х се превръща в бащинска фигура: обединител на нацията.
Политиката на колаборация с Германия има както недостатъци, така и преимущества. Главният недостатък е политическата зависимост от Германия - датчаните са принудени да се подчиняват на заповедите на Берлин, а проявите на датската нацистка партия трябва да бъдат толерирани. От друга страна, Германия предлага сравнително изгодни условия за бартер, при които датски селскостопански продукти се разменят срещу германски индустриални изделия. За разлика от всички други окупирани от или съюзени с Германия страни, чрез политиката си на колаборация Дания успява да избегне нацификацията. В контраст с Франция, Холандия, Латвия, дори Полша, като се изключи малката, но гласовита датска нацистка партия, нацистката идея не успява да пусне корени в страна, която иначе има твърде общо с Германия. Въоръжените сили продължават да се контролират от датското правителство, и демокрацията продължава да функционира особено на местно равнище.
С нападението на Германия срещу Съветския съюз започва нов период на окупацията. Датската комунистическа партия е поставена извън закона, макар това да е в противоречие с конституцията. Комунистите минават в нелегалност: това е началото на въоръжената съпротива в Дания. Тяхната дейност застрашава политиката на колаборация.
Постепенно отношението на Берлин се променя. Непосредственият повод за обрата е ледената телеграма, която датският крал изпраща по случай рождения ден на Хитлер през 1942. "Телеграмната криза" води до промяна на немското управление в Копенхаген. Вернер Бест става главен немски представител, а генерал Фон Ханекен оглавява немския окупационен корпус.
Бест, обаче, съзнава, че политиката на колаборация е толкова изгодна за Дания, колкото и за Германия. Германия се нуждае от произвежданите в Дания хранителни продукти, а на цената на ограничени политически концесии Берлин може да контролира Дания, без да използва там големи човешки ресурси. При положение, че от всеки човек с шмайзер има нужда на Източния фронт, това е важно. Бест дори убеждава Берлин да разреши провеждането на общи избори през 1943.
През август същата година, обаче, нещата допълнително се влошават от провалилото се въоръжено въстание. Хитлер иска от датското правителство да обяви извънредно положение и да въведе смъртно наказание за саботаж. Датското правителство отказва и на 29 август връчва на краля оставката си. Германците веднага започват да изземват оръжието на датската армия, но не успяват да сложат ръка върху флотата, която - в акт на колективно неподчинение - потопява собствените си кораби. Фон Ханекен обявява въвеждането на военно положение. Въпреки това, колаборацията продължава на административно ниво и Дания отново не се нацифицира.
Кулминацията на гражданското недоволство идва през нощта на 2 октомври 1943, когато германците се опитват да депортират датските евреи в Терезиенщат, сега Терезин в Чешката република. Броят на всички евреи в Дания е около 8000 (цифрата се оспорва). От тях около 500 са арестувани и депортирани. Останалите успяват да избягат в неутрална Швеция. От изпратените в Терезиенщат едва 51 не преживяват войната, главно поради дипломатическите усилия на марионетното правителство в Копенхаген, което постоянно манифестира пред германците загрижеността си за датските граждани.
Провала на германската операция срещу евреите се обяснява както с общото нежелание на датчаните да изпълняват немски заповеди, така и с два съвсем конкретни исторически факта. Вернер Бест, немският комендант, въобще не е въодушевен от идеята да изпълнява стриктно заповедите на Берлин. А Георг Фердинанд Дуквиц, немски дипломат, тайно съобщава на датската съпротива за немските планове, отнасящи се до евреите.

Митовете
Спасяването на евреите в Дания е уникално, тъй като в него участва цялото население. В другите окупирани от германците европейски страни, обикновените хора нито подкрепят, нито открито се противопоставят на германската политика спрямо евреите. Но в Дания огромното мнозинство подава ръка на своите съграждани и им помага да избягат.
Крал Кристиян Х, бащинската фигура на нацията, заявява по радиото, че ако евреите бъдат принудени да носят жълти звезди на реверите си, първият, който ще си сложи такава звезда, е самият той.

Една човекша история
Елен Нилсен, която живее в едно градче недалеч от Копенхаген, остава вдовица през 1941 и започва да изкарва прехраната за себе си и за шестте си деца, като продава риба на един от пазарите край морето в датската столица. Двама от клиентите й са братя, които един ден идват при нея и я помолват да намери някой рибар, който да ги отведе в Швеция. Те й обясняват, че са евреи, и че германците ще депортират датските евреи. Нилсен, която нито е подозирала, че братята са евреи, нито е чувала новината за германските арести, е озадачена. Но историята я впечатлява, и тя предлага на братята да останат в къщата й докато им намери лодка, с която да прекосят пролива до Швеция.
Рибарите, които дават лодката си под наем, разказват историята на датската съпротива, и партизаните се обаждат на Нилсен. Нилсен е особено подходяща за свръзка поради ежедневните си контакти с рибарите. Тя се съгласява да сътрудничи и над 100 евреи преминават през къщата й, докато чакат свободни лодки за Швеция. В един ден, в мазето й се намират 30 души.
Гестапо разкрива Нилсен през декември 1944. В продължение на три месеца тя е разпитвана, но не разкрива имената на контактите си. От затвора в Копенхаген Нилсен е изпратена в концентрационния лагер Равенсбрук, където между нея и коменданта на лагера се провежда следният разговор:
- Г-жа Нилсен, ние знаем, че вие сте помагали на датските евреи да избягат в Швеция.
Нилсен мълчи.
- Няма смисъл да отричате, защото имаме доказателства. Например, знаем, че сте спасили живота на десетки еврейски деца. Дори знаем имената им.
Нилсен продължава да мълчи.
- Но това няма значение. Важното е, че тук, в Равенсбрук бихме искали да ви дадем работа, която да отразява вашите предишни занимания и интереси. Затова ще ви възложим да правите нещо подобно на това, което сте правили в Дания - да транспортирате еврейски деца.
"Работата" на Нилсен е да води партидите еврейски деца към газовите камери и след това да помага при пренасянето на труповете до крематориумите.
След няколко седмици Нилсен отказва да се подчинява и своевременно бива осъдена на смърт. На три пъти тя почти е екзекутирана. Почти. Първият път, докато чака на опашката за газовите камери, тя успява да подкупи едни надзирател с калъп сапун, който е получила в колет от Датския червен кръст. Същото се случва и на втория път. На третия път, на няколко крачки от вратата на камерата, към нея се приближава германски офицер и я информира, че е била помилвана. Датският граф Фолке Бернадот е постигнал споразумение с ХайнрихoХимлер да бъде запазен животът на всички датски затворници в концентрационните лагери.

Въпросите
Това е откъс от писмо на Оле Крайберг до датския вестник Берлингске тидене:
Според американските евреи, които отбелязват спасението на 7000 датски евреи от "целия датски народ," нашата нация е проявила "героизъм" по време на войната. Като не-евреин в Дания, намирам това твърдение за отвратителна инсинуация.
Когато се говори за горното събитие, обикновено не се споменават сумите, които "героичните" датчани са получавали за своите усилия. От книгата "Октомври, 1943" от Оге Бертелсен, член на съпротивата, става ясно, че един датски рибар е получил 100 000 датски крони (около $16 000) за това, че е прехвърлил 230 евреи в Швеция на осми и девети октомври 1943. Не съм сигурен какво означава тази сума в днешни пари, но по онова време квалифициран работник в Дания получава около 5000 крони ($ 800) годишно. Рибарят е получил четири пъти стойността на лодката си за едно единствено прекосяване до Швеция. Тъй като моторът на лодката му веднъж отказал, друг един рибар взел 17 000 крони ($ 2 600), за да я влече до Малмьо.
Освен от евреите, много други датчани са си докарвали добри пари, продавайки провизии, суровини и прочие на германците. Истината е, че жизненото равнище в Дания е било най-високо в Европа, включително и в сравнение с Германия.

Монументите
На 25-ата годишнина от спасението на датските евреи в Йерусалим се открива монументът на една рибарска лодка, а на едно училище се дава името "Дания". Много градове в Израел имат поне по една улица или площад на име "Дания", за да се отбележи геройството на тази държава. В Яд Вашем един от експонатите е истинска лодка, използвана за прехвърлянето на евреите в Швеция. В Копенхаген, на площад Израел стои монумент, изваян от камък от Ейлат, с надписи на иврит и на датски, изразяващ благодарността за спасението на евреите. През 1993 датската кралица Маргрете Втора е патрон на тържествата по повод петдесетата годишнина от спасяването на датските евреи.

Философията
Лодката в Яд Вашем е нещо подобно на брезата в гората Етенберг: символ на сложната връзка между "Одата на радостта" (човешкия живот), личната изгода (парите), благородството на спасението и безразличието. В нея е фокусиран фактът на самото спасение, не мотивите за него, нито пък персонифицираните спасители или персонифицираните жертви. Става ли по-нищожно събитието на спасяването на (едва) 7000 човешки живота от мотивацията за него? Фактът, че 500 датски евреи наистина са били изпратени в концентрационни лагери, омаловажава ли другия факт, че 7000 не са? Има ли мотивацията или изпълнителят някакво значение въобще? Изкушението да се отговори положително на тези въпроси е твърде голямо, особено когато въпросите се задават общо. Но въпросите никога не трябва да бъдат задавани "общо," защото зад всеки един въпрос се крие един конкретен човек, един конкретен извършител или една конкретна жертва. Дори ако този конкретен спасител е бил човек, който при други обстоятелства би бил най-големият ти враг.
Но ако тази жертва е била сестра ти, въпросът се обезсмисля, наистина.

Антони Георгиев