Филми и случки в Москва
Пет неща ми се случиха за първи път от 18 до 30 юли в Москва - бях на XXII международен кинофестивал, бях член на журито на ФИПРЕССИ, срещнах се с Никита Михалков, подържах "жив" "Оскар", станах героиня на скандал...

Фестивалът
Историята на Московския кинофестивал започва преди 43 години. Доскоро той се провеждаше през година. На 26 юли т.г. Владимир Путин подписа указ, който постановява фестивалът да бъде ежегоден и да се подпомага от правителството. Самият президент дойде в кино "Пушкинский" на 29 юли, за да закрие фестивала с думите: "Най-истинското и неповторимо нещо за всеки е животът. Изкуството, най-близко до него, е киното".
Открай време Московският кинофестивал е категория "А" - т.е. сред елитните в света, редом с Кан, Венеция, Берлин, Сан Себастиян, Карлови Вари... Именно от него започва славния си път "8 1/2" на Фелини, а награждаването му предизвиква навремето жесток скандал. Заради фестивала в Москва ходеха Фелини и Джулиета Мазина, Робърт де Ниро, Катрин Деньов, София Лорен и кой ли не още. След падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз кинофестивалът западна. Отскоро негов президент е Никита Михалков - той е решен на всяка цена да върне предишната му слава. За тазгодишното му издание бяха акредитирани 5000 души. За съжаление, повечето от поканените световни звезди не пристигнаха: Никол Кидман си била навехнала крака, Куентин Тарантино се бил запил... И многолюдните фенове се задоволиха с присъствието на Били Зейн, Сам Нийл, Ирен Жакоб, Бата Живойнович, Уйлям Фридкин... Затова пък неистово и непрестанно аплодираха своите си звезди в черно: Олег Янковски (брадат и все така неустоим), Александър Абдулов (прекрасен, но с болнав вид), Ирина Скобцева (с красота, недосегаема за възрастта), Донатас Банионис (остарял и с мустаци), Вия Артмане (тъжно величествена), Ина Чурикова (разхубавена, с неизменни тъмни очила), Борис Хмелницки (побелял и весел), Евгений Миронов (невзрачен и непосредствен)...
Не знам как е било във всичките двайсетина кина из Москва, където се показваха фестивалните филми, но в "Пушкинский" (2000 места) и в Дома на киното бе постоянно претъпкано. И малцина си излизаха преди края на прожекцията.
Никита Михалков е човекът-фестивал - без него нищо не се случва. Бляскав организатор и импровизатор, той е още по-бляскав нарцис - по време на откриването и закриването на фестивала на видеостена вървяха парчета от филми за невъзможна любов и всеки пети кадър бе я от "Сибирският бръснар", я от "Робиня на любовта"...
Що се отнася до България, тя почти отсъстваше, за разлика от предишни издания на фестивала. Не видях нашия флаг, а освен от мен, страната ни бе представена от двама "софийски" руснаци - Владимир Ястреба като разпространител на руско кино у нас и копродуцент на руско-албанския филм "Вратите на Ева" и Андрей Чертов като копродуцент на руския "Дневникът на неговата жена".

Организацията
В "Искусство кино" прочетох любопитен разговор за предишния фестивал - журналисти недоволстваха от организацията. Оказа се, че почти нищо не се е променило - всяка сутрин акредитираните представители на медиите се редят на досадни опашки, за да получат билети. Някои не успяват.
Що се отнася до отношението към журито на ФИПРЕССИ, чийто председател бе доайенът на световната филмова критика Марсел Мартен, посрещнаха ни добре. Нашата отговорничка Маша бе кротка студентка по кинознание във ВГИК. Тя непрестанно търчеше в ролята на фестивален Фигаро и все успяваше да е точна за срещите ни. Отговорничка на голямото жури бе високомерна блондинка (Мишкина), която веднъж изгони журито на ФИПРЕССИ от кафене, тъй като й било неприятно нашето присъствие там редом с хората на Тео Ангелопулос. Руската ни колежка Ирина Павлова тутакси се оплака в дирекцията - оказа се, че кафенето е за всички и нахалницата ще бъде наказана. Два дни по-късно в Дома на киното, където Мишкина е заместник-директор, бях изтикана и жестоко унизена пред стотици погледи от мощна разпоредителка. Заради нейната грубост журито ни изпусна "Лунният татко" на таджика Бахтияр Худойназаров и "Трима братя" на казаха Серик Апримов (хитове в момента не само в Москва). Така се превърнах в истинска многострадална Геновева. Една от преводачките видяла гнусната сцена, познала ме, шамаросала разпоредителката и вдигнала скандал пред дирекцията на фестивала. На другия ден всички говореха за случката, а директорът Ренат Довлетияров дълго ми се извинява. Обеща, че ще ми изпрати филмите на касети. Това не усмири гнева на г-н Мартен, твърдо решен да се оплаче за случилото се пред ръководството на ФИПРЕССИ.

Конкурсът
Състезателната програма съдържаше 19 заглавия, но на финала се чувствах изцедена, сякаш са били 190. С едно-две изключения тя бе селектирана по критерий, по-подходящ за киноафиш, отколкото за фестивал - редови и трогателни зрителски филми. Независимо от географското й разнообразие, програмата бе покъртително тавтологична - самоцелни креватни перверзии през сълзи, цигари, алкохол, комплекси, воайорство се гонеха от филм във филм, независимо дали режисьорите са опитни или дебютанти (те бяха 6). С изключение на "Вдовицата от остров Сент Пиер" на Патрис Льоконт, всички сюжети бяха затворени в нашето столетие, а повечето - в съвременността. На екрана доминираше мелодрамата.
Случайно или не, видях доста екранни журналисти: злополучен папарак (Марцел Юреш), попаднал в затвора заради политически интриги в румънския "Знаменитият папарак" (реж. Николае Маргиняну); телевизионна звезда-нимфоманка (Пилар Сааведра) и задръстен спортен коментатор (Виктор Москейра) като част от едновремешна студентска компания на среща след 10 години в испанския "Преживяхме го два пъти" (реж. Хуан Пинсас); цяла редакция на вестник от 1980 до днес в аржентинския "Същата любов, същият дъжд" (реж. Хуан Хосе Кампанеля)...
Разкрачени между морала и просперитета, тези герои са търсени като знаци на време с изхабени ценности, но в румънския филм политическата безскрупулност е показана наивно и плоско, а в испанския журналистите са само повод да се спретне сексуална оргия, заснета по тертипа на "Догма" - снимаш, каквото и както виждаш. Преспокойно героите можеха да са стоматолози или енергетици и филмът да е все така досадно вторичен. Затова пък "Същата любов, същият дъжд" се опитва да проследи обществените колизии в Аржентина през индивидуалния и колективен път на няколко журналисти от диктатурата до демокрацията с "новите аржентинци". Цялата шарения от герои и въпроси се раздипля на фона на любовна история, разбира се. Тя е разпарчетосана през годините, но дъждът неизменно измива сълзите. Най-неочаквано филмът е по-скоро ироничен, отколкото сантиментален.
Редом с журналистите, на прицел в заниманията на конкурсната програма бяха и писателите: Уйлям Бъроуз (Кийфър Съдърланд) и Алън Гинзбърг през 1951, когато първият, правейки се на Вилхелм Тел, убива съпругата си Джоан (Къртни Лав) в американския "Битници" (реж. Гари Уолкоу); сексуално недефинираният домакин на другарската среща в "Преживяхме го два пъти"; главният герой в "Същата любов, същият дъжд", който освен рушвет, опитва и самоубийство; обърканият мечтател Олим в узбекския "Женско царство" (реж. Юсуп Разиков)... "Битници" е безпомощен филм - освен вулгарното изражение на Къртни Лав, вулкана и послефилмовия текст, на екрана властва празна тъма. Бъроуз на Кийфър Съдърланд е апатичен бисексуалник, не особено ревнив към сексуалните подвизи на съпругата си и безразличен към двете им клети дечица. Не проумявам защо изобщо е направен този филм - освен пътуването с коли и наливането, човек не би могъл да познае в героите бъдещите идеолози на бийткултурата. "Женско царство" е донякъде забавен, ала напомня виц, прекалено дълъг дори за своите 68 минути.
И духовниците не бяха пренебрегнати: падрето на снимачната площадка в полския "Животът е като смъртоносна болест, която се предава по полов път" (реж. Кшищоф Зануси);
свещеникът-прелюбодейник от католическото училище (Юрген Фогел) в швейцарския "Яростни целувки" (реж. Юдит Кенел); девойката от катедралата, която единствена съумява да ожени за себе си вечния ерген Ари във финландския "Клетник" (Аку Лоухимиес). След "Брат на нашия Бог" (екранизация по пиесата на папа Йоан-Павел II) Зануси отново се е гмурнал в бездънността на религиозната реторика. По време на снимки на филм за Свети Бернар лекарят на продукцията (Збигнев Запасиевич) се сблъсква с падрето-консултант. Спорят върху нуждата от подготовка за смъртта. Завърнал се вече у дома, докторът разбира, че е болен от рак. И започва собствената си подготовка за края - отказва се дори от евтаназия, помирен със себе си, с живота и смъртта. Филмът е лишен от емоции, както сме свикнали при Зануси. Той е нещо като католически наръчник по предсмъртно душевно изцеление. До безпокойство рационален и дори спекулативен филм, но бях уверена, че ще допадне на Тео Ангелопулос преди всичко заради фундаменталистките си претенции. (Друг е въпросът, че из кулоарите предварително се коментираше награждаването на Зануси като единствено престижното име в конкурса.)
"Яростни целувки" е поредна вариация на "да прогониш дявола" - непокорна тинейджърка (Мария Зимон) е заведена от майка си в католически колеж, за да й дойде умът в главата. Момичето се хваща на бас с приятелка, че ще свали пастора. Увърта се около него. Другата я ревнува с лесбийска жар. Когато момичето и пасторът извършват непоправимото, онази ги издава. Настава паника. Девойките избягват от калугерките. Пасторът не дръзва да ги последва. Дълъг и наивен филм, но швейцарската посестрима на Фани Хорн е ведро сладка и заслужено бе наградена. "Клетник" е пълен с безразборен секс от единия страх главният герой-лекар да не се върже с някое момиче. А иначе групата си купонясва славно, както и в "Преживяхме го два пъти" - без лишения и угризения.
Сред разните младежки страсти и неволи се промъкнаха и два филма за старчески страсти и неволи: югославският "Сенките на спомена" на дебютанта Предраг Велинович и руският "Градината бе пълна с луна" на ветерана Виталий Мелников. Първият е сантиментален микс между историята във филма и носталгията по доброто старо югославско кино. Бата Живойнович е страхотен - на кино и на живо. Играе забравен, самотен актьор, който гледа едновремешните си филми в компанията на съседско момиченце и все иска да се самоубие, но на финала среща едновремешната си любов и партньорка в киното и всичко се подрежда. Ако не беше толкова умилителен, филмът би бил интересен - дори за това, че вътре няма и помен от война, ако не смятаме архивните кадри. "Градината бе пълна с луна" завръща на екрана театралната прима Зинаида Шарко в компанията на Лев Дуров и Николай Волков. Възрастна двойка в Санкт Петербург, чийто син живее в Америка, преживява емоционална криза - докато болнавият съпруг се поти над мемоарите си, енергичната му половинка среща на пазара своята първа любов. Той е чистач в цирка - жертва на съветските репресии. Действието е разсечено между проблемите на едновремешните сирачета от войната и тези на днешните захвърлени старци. На финала жената умира, а двамата й мъже пият. Актьорите са възхитителни и с достойнство приеха Специалната награда на журито за своето изпълнение. Но филмът е преднамерено сълзлив.
Безспорният зрителският фаворит на фестивала се оказа "Вдовицата от остров Сент Пиер" - отново трогателна история в жанра на костюмната драма. В нея става дума за убиец (Емир Кустурица), който чака изпълнението на присъдата си, но на острова няма гилотина ("червената вдовица", както я наричат във Франция); за капитана (Даниел Отьой), който отговаря за изпълнението на присъдата, но отказва да го стори, а после е разстрелян за това; за неговата жена (Жулиет Бинош), която не само се смилява над арестанта, но и го заобичва диво... На финала, разбира се, главата му се търкулва... Във "Вдовицата от остров Сент Пиер" става дума за достойнство и чест, за бедност и продажност, изобщо "шерше ла фам"... Кустурица е гениален и като актьор - естествен, витален, секси. Очите му са непрестанно затъмнени - навярно от страх балканската му харизма да не помете съвсем Бинош и Отьой. Филмът е красив, разточителен, плътен - от натурата до душевните колизии.
Другият френски филм - "Излитане" - е дебют на Стив Суиса. Той всъщност се оказа съвпадението в решенията на двете журита. Ние му дадохме поощрение за актьорския ансамбъл, преди да знаем, че Тео Ангелопулос и компания ще му присъдят Награда за режисура и Награда за мъжка роля на Клеман Сибони. Удивително стегнат, спретнат и страстен дебют, роден от личните спомени на режисьора. Еврейска фамилия се препитава от месарски магазини. В бизнеса са всички начело с дядото. Живеят задружно в своя микрокосмос, където няма място нито за култура, нито за друговерци. Единствената връзка със света е сутрешният вестник, който може да бъде прочетен и вечерта, ако работата е много. Внукът Стан предпочита хайманосването с приятели, отколкото залягането над учебниците или мъкненето на бутове. Решава, че ще стане актьор. Пред очите му нелепо убиват най-добрия му приятел. Стан напуска училище. Наема си таван. Явява се на изпит в театрална школа с монолог на Ал Пачино от "Кръстникът -2". Не му обръщат внимание. Той гръмва с истински пистолет. Суматоха. Стан: "Така е във филма". Приемат го. Семейството е шокирано. Стан си намира приятелка. И е агресивен. Уязвим е, защото е неук. Започва да чете. Дядото го извиква, за да му подари магазин. Момчето благодари и отказва. Накрая получава малка роля. Мечтата му е сбъдната. Току-виж семейството отишло и на театър. Филмът е жив, копнежен и разтърсващ с представянето на малкия човек. Актьорският ансамбъл е чудесен - от поривистия Клеман Сибони до деликатната Изабел Каре. Отдавна не съм гледала толкова искрен френски филм - някакъв сочен неонеореализъм, който пък препраща към героите на Белмондо от Новата френска вълна или към онези от "Омразата" на Матьо Касовиц.
Китайският дебют "Лунно затъмнение" (реж. Уан Цуанян) получи единодушно и без замисляне Наградата на ФИПРЕССИ. Той бе просто най-добрият филм в конкурса - изискан, трагикомичен, мистичен. Красива девойка (Ю Нан) припада на улицата, събужда се в болница и узнава, че има наследствена сърдечна недостатъчност. Тя ще се жени за по-възрастен бизнесмен с проблеми - я колата му е дефектна, я силозите му са опожарени. По време на разходка се натъкват на млад фотограф, когото вземат за воайор, но все пак го качват на стоп. Младежът й казва, че ужасно му напомня за мъртво момиче и й подарява джобно ножче. Момичето ходи при вечно недоволна приятелка, чието дебело синче се мъчи нахалост да свири на пиано и все хрупа ябълка. От време на време нашата героиня грабва видеокамерата и снима своя годеник, който лъска обувки, когато е в настроение. Тя се сприятелява с фотографа. Той й разказва за своята шеметна любима (същата актриса), чиято мечта била да стане кинозвезда, но попада на мерзавци, които я изнасилват и тя се хвърля под камион. Правят се сватбените снимки. Момичето се съмнява, че годеникът й изневерява. Междувременно момчето изчезва. Накрая тя вижда своя избраник със секретарката и хуква в нощта. Той я гони. Тя се спира, чувства, че отново ще припадне и вижда другото момиче. Съвременната китайска действителност е показана в "Лунно затъмнение" деликатно и внимателно - през черен хумор са фиксирани детайлите-знаци на насилието, мизерията, сърцатостта, благополучието, неудовлетворението... Клипови изблици се сменят от фотографски претенции, а помежду им тече реална история а ла филм по пътя. Мистичната линия за двойника съжителства хармонично с действителната - нямам усещането за екзотичност, чувствам филма близък с цялата му постмодерна натрапчивост.

Другите филми
Те бяха изключително много. На фестивала бяха показани 6 панорами: "Специални прожекции", "Информационна програма", "Национални хитове", "8 1/2 филми", "През очите на 2000-та", "Спаси и запази". Имаше и ретроспективи: на Тео Ангелопулос, на Филип Нойс, на Павел Лебешев (по случай 60-годишнината му); в памет на Анатолий Ефрос (по случай 75-годишнината му), на Борис Барнет (огромна програма, съставена от Нея Зоркая и наречена "География на творчеството"), на Сергей Бондарчук (по случай 80-годишнината му), на Виторио Гасман; на руското кино; на прибалтийските кинематографии...
Разбира се, много от тях бяха нови и стари познайници ("Пан Тадеуш" на Анджей Вайда", "Вишнева градина" на Майкъл Какоянис, "Нагоре-надолу" на Майк Лий, филмите на Бондарчук, Ангелопулос, Лебешев, Нойс...). За съжаление, до нас не стигнаха билети за "Танцьорка в мрака" на Ларс фон Триер, а и тълпата на входа без малко да ни смачка.
Все пак най-сетне видях прославения дебют на Спайк Джоунс "Да бъдеш Джон Малкович" - типичен "воайорски филм", в който гротеската стига до сардоничен кикот. Кукловод-клетник (Джон Кюсак) е женен за любителка на животни (Камерън Диас), но нещо помежду им не върви. И, както често се случва в американските филми, той си намира работа чрез вестникарска обява. Босът го наема. Офисът му е на 7 1/2 етаж - всички ходят приведени, защото е бил строен за джудже. Крейг се влюбва в съблазнителната си колежка Максин (Катрин Кинър), но е отблъснат. Вкъщи има вече и шимпанзе. Не щеш ли, изведнъж той изпуска фиш, разбутва бюрото и намира врата. Отваря я и попада в тунел, който го изсмуква. Крейг се спира в мозъка на Джон Малкович, който се къпе. След минути младежът е изплют на някакво шосе. Сащисан е. Разказва на Максин, ала тя не вярва, докато не пробва. Същото става и със съпругата. Между двете жени назрява страст. Те я реализират, след като Максин започва да се среща с Джон Малкович. Дори накрая на двете им се ражда бебе. Крейг ревнува и затваря жена си в клетката с маймуната, въпреки че заваляват пари - всеки иска да бъде Джон Малкович. Дори самият той. В крайна сметка се оказва, че това е експеримент на боса, който си е измислил безсмъртие. На моменти филмът буксува, но е неистово смешен - от прекрасната находка с етажа, през възпламеняващия монтаж до взривоопасния Джон Малкович. Разбира се, цялата тази олелия би могла да се нарече и нахален инфантилизъм, но на мен ми бе кретенски забавно.
В никакъв случай обаче това не може да се каже за "Правилата на боя" - новият филм на Уйлям Фридкин, който той донесе заедно със съпругата си. Няма и помен от познатия ни майстор на класическите "Френска връзка" и "Екзорсист". Поел от Виетнам, "Правилата на боя" стига до Далечния изток, където ветеран от морската пехота избива заради джихад десетки жени и деца - в името на четирима убити американски войници. Приятелят му, който навремето той е спасил във Виетнам, е неговият адвокат. Касети, военни трибунали, пиянски отчаяния, крошета, стрелби, самолети, дипломати - хепи енд. Но пък Фридкин перефразира Кенеди и обяви, че в Москва се чувства руснак, защото дядо му бил украинец.

Купонът
Десетки спонсори бяха въвлечени, за да се чувстват гостите на фестивала комфортно. За откриването и закриването бяха организирани изискани партита под звездното небе в аристократичния "Ермитаж сад", където попадаш след няколко охранителни поста. (Изобщо, охраната бе част от фестивалното битие - на всяка крачка чуваш "Девушка, сумку", та дори преди минута да сте се видели.) Само в резиденцията "Анис" ни прие собственикът, а охраната кръжеше безшумно наоколо. Това бе феноменално преживяване - на около час път от Москва, през мочурища и гори стигаш до парк, облян в светлини и звуци, където балони и живо лъвче се гонят, а гостите облякоха с прелестни източни халати и тюбетейки - за спомен. Ако не беше Нана Джорджадзе, ние с г-н Мартен щяхме да си останем без тях - не знаехме, че са подарък. За мен не стигна тюбетейка, но гледката бе поразителна - златни отблясъци из грейналия парк с аромат на скара. Попаднахме и в луксозния кич на ресторант "Луксор", където сервитьори в древноегипетски одежди тичаха покрай стени, изрисувани с подобни "фрески", а на дансинга се виеше латинофиеста. В крайна сметка обаче "тусовка" във най-фестивалния смисъл не се случи - всеки си купонясваше със своите, а иначе се стрелваха само металокерамични (най-често) усмивки. Някъде на седмия ден програмният директор Кирил Разлогов ни попита: "Какви са клюките?", а Ирина Павлова отговори: "Най-голямата клюка е, че няма клюки." Просто купонът в Москва липсваше, въпреки че нямаше време за спане.
Затова пък съм щастлива, че срещнах колегите от ФИПРЕССИ: митичния Марсел Мартен (остроумен и железен за своите 74), холандката от Лондон Теса Мой (слънчева и сърдечна), петербургчанката Ирина Павлова (енергична и недоволна), нюйоркчанина Винсънт Музето (умен хипар); кубинеца Хуан Рамирес Мартинес (витален и бъбрив); французина Стефан Гуде (амбициозен купонджия)... А през цялото време валеше дъжд.
Но това не е всичко - има още какво да се пише за фестивала.

Геновева Димитрова