Морен месец изкуство
Това лято Пловдив отново си организира европейски месец на културата. Разбира се, не беше толкова грандиозен, както миналата година, но запази същите основни параметри - поне в областта на изобразителното изкуство. Едно от основните събития бе второто издание на Фронта за комуникация с куратори Емил Миразчиев и Димитрина Севова. Пълното му име бе: "Фронт за комуникация 2000. Пресечни точки: Изток-Запад. Пресечни точки между Изтока и Запада в контекста на новата медийна генерация на Балканите". (Мимоходом ще отбележа, че темата започва да омръзва. Вече десет години ни вълнуват само тези две посоки. Надявам се да дойде времето, когато ще се ориентираме Север-Юг.) Събитието включваше теоретична среща и работен семинар на международна група от около 25 артисти, както и изложбена част.
Фронтът за комуникация в Баня Старинна предложи изложба от произведения предимно в сферата на видеото. В първата зала зрителят биваше посрещнат от няколко монитора, повечето от които неработещи, а това, което показваха 2-3 действащи, не беше ясно. Дори фактът, че сведущите разпознаваха лицата на художниците Боряна Драгоева и Венцислав Занков, не спомагаше дори за уточняване на авторството. Етикетът до вратата определяше произведението така: "Венцислав Занков. Свобода, равенство, братство". Но запознати с кухнята ме убеждаваха, че художникът пак демонстративно не участвал по някакви причини, а работата всъщност е на Боряна Драгоева. Дори ми описаха какво трябва да е, но това, което в действителност беше, не си заслужаваше усилието по уточняванията.
Твърде често ни се случва да ни разказват произведение, което не можем да видим по технически причини. Преди няколко години това все още се приемаше някак, но вече дразни изключително много и със сигурност е белег на непрофесионализъм. Крайно време е произведенията да се съобразяват с даденостите, защото ясно е, че сме далеч от идеалната ситуация, при която даденостите се съобразяват с произведенията. В конкретния случай следва да се има предвид, че влажността в Баня Старинна винаги носи риск за техниката.
Така или иначе лошото посрещане бе компенсирано от видеото на Иван Мудов във втората зала. "Един час предимство" представя автора, който кара колата си около Паметника Левски в София. Камерата наднича зад рамото му и проследява заедно с него винаги еднаквата и непрекъснато променяща се ситуация. Коли, тролеи, пешеходци, полицаи разнообразяват монотонното движение. Както винаги, то почти хипнотизира зрителя, без да го лишава от любопитството към променливостта на картината, стимулирайки наблюдателността към детайлите.
Подобен ход има и при Косьо Минчев. На купола на една от залите наблюдавах неговата "отрязана" глава, потопена в нещо като първичен бульон - някакви амеби бълбукат около нея. Странно, но въздействието е по-скоро поетично, напомня за удавилата се Офелия. Така и не дочаках да видя на какво приличат главите на неговите приятели.
Принципа на монотонното движение използва в работата си и Марица Гоявич (Хърватия и Швейцария), но далеч не така успешно, както при предишните автори. Зрителят може да наблюдава колкото си иска дишащо женско деколте. Но обикновено не иска да го гледа дълго, просто защото произведението се изчерпва от пръв поглед.
Тук за контраст ще отбележа произведението на Калин Дан. То е от филмите, които имат личен характер и които трябва да гледаш изцяло, за да схванеш "историята". Струва ми се, че такова произведение предполага друг неизложбен тип представяне.
Може би най-впечатляващата работа е "Джаги Видео" на Калин Серапионов. Футболната маса за игра (джаги) е заснета отгоре. Зрителят вижда движението на топчето, следи със затаен дъх хода на играта, без да вижда играещите и кибиците. Само ги чува - смехове, възгласи, коментари идват отникъде, за да се присъединят към "вътрешния" глас на зрителя-участник в забавлението.
Единственото произведение, което не беше видео, е инсталацията на трима автори от група "7+1": Илко Николчев, Панчо Куртев, Йохан Артинян. Пространството на залата бе препречено от опънати под различен ъгъл мрежи, а от две страни се прожектираха в постоянен ритъм диапозитиви от типа "семейни спомени". Нечии важни събития и туристически похождения се смесват със също така незнайни усмихнати лица, градинки и приятелски прегръдки. За да ни напомнят неприятно, че нашите фотографирани скъпоценни моменти са също толкова банални и безинтересни за тези, които не ни познават...
Документална работа, но по друг повод направи Гувен Инцирлиоглу (Турция). Проблеми с визата му попречиха да пристигне в Пловдив, и той започна да изпраща по факса гневни творби - композиции от копия на паспортни страници, факсимилета на документи, формуляри, талони и т.н. бумащина, разделяща особено болезнено артистичните души.
В Мексиканската къща, където те се получаваха, бе главният щаб на Фронта. В подземната зала бе представена инсталацията Radio trans-vestige на Стив Брадли. Идеята му е да смеси радиостанции от близките до България страни с тези в Пловдив. Неразличимият шум от говор и музики се разнася в залата сред фриз от стари снимки по четирите стени. Важни световни събития - войни, артисти, диктатори, президенти, космически кораби и т.н. са колажирани сред прозаични снимки на архитектурни детайли и стари фотографии, регистрирали фолклорни обичаи и облекла. В средата на залата висят бинокълчета - с тях можеш да се вгледаш по-задълбочено в детайлите. Работата респектира с мащабността си, макар и да остава някак самоцелна - да, зрителят знае за глобалния свят, така че няма нужда от нагледното му представяне...
На горния етаж на Мексиканската къща атмосферата съвсем не бе ретроспективна. Напротив - от множеството компютри с младежи край тях направо крещеше съвременност. Тук в обичайна суматоха се смесваха организационни и артистични дейности, която със съжаление напуснах, за да видя второто издание на "Импресия".
Тя се помещаваше в Панаирна палата 11 и включваше представяния на галерии, фирми, свързани с изкуство, художествени училища, отделни творци... Общо взето - много кич, продаваеми произведения на ръба на кича, съмнителни или безинтересни "класици". Общото мнение бе, че миналата година нивото е било доста по-високо, което не е трудно да се предположи. Дори галерии с престиж показваха толкова широка амплитуда в качеството, че обликът им се загубваше окончателно. Като че ли най-цялостна бе експозицията на галерия "Ирида": Кацамунски, Буюклийски, Стоян Цанев и т.н. Тук впечатлението разваляше само Румен Скорчев, решил, че три негови стари графики в рамки и две по-нови рисунки върху тип амбалажна хартия заедно правят инсталация.
Бях сред малкото посетители на панаирната палата. Иначе галеристите и представящите се художници общуваха главно помежду си, пиеха кафе при стелажите ту на една, ту на друга институция в атмосферата на проточилия се сякаш безкрай летен следобед. Панаирната палата предразполага към такова (без)действие - има климатична инсталация.
Сигурно не е случайно, че в "Импресия" най-добре се представяха средните художествени училища в страната. Учебните им работи, свързани все пак с усвояване на изкуството, успешно конкурираха галериите и художниците, ориентирани към усвояване на комерсиалността. Училищата за приложни изкуства от Казанлък, Трявна, Смолян показаха великолепни керамични съдове, детски играчки, пластики, стенни пана и килими. Само задължителните етюди напомняха, че създателите им са все още ученици.
"Импресия" наистина е панаир, но е по-панаирен, отколкото трябва. Събирането на галерии, магазини, художници, фирми за рамки и бои, художествени училища, творчески колективи и грамадна изложба плакати е прекалено. При това положение силно се усеща липсата на мебелните къщи, задругата на майсторите, антиквариатите, църковните магазини... Вярно е, че който си плати пространството, участва, но се съмнявам да има полза от това.
В градската градина спокойният следобед се нарушава от ръмжене на машини. Провежда се Втори международен симпозиум по скулптура, организиран от общината - част от резултатите от първия са разположени сред околните дървета и храсти. (Което идва да напомни, че след дългогодишно отсъствие тези симпозиуми не просто се възродиха, но и усилено се размножават.) Международното участие са двама румънци - Николае Минку и Александру Аргира, чиито работи са много силни - абстрактни, монолитни, монументални, но посвоему деликатни. (По принцип представянията на румънски скулптори по наши симпозиуми винаги са били впечатляващи, сякаш за да напомнят откъде е Бранкузи.) Произведенията на десетината български автори бяха на различен етап на изработване, но с, общо взето, ясни от гледна точка на характерната за всеки от тях насока. Коста Денев пробиваше ажури в камък, продължавайки търсенията си в дървопластиката. Любопитно е да се види как въздействието се променя в зависимост от материала. Добрин Гочев, изявен преди години с пластики от метал, градеше сложен вертикално издължен силует от камък с измамна крехкост и склонност към разпадане. Милан Андреев бе направил поредния си олтар - съчетание на обработени части в първичния камък, което внушава усещане за древност, неолит, варварски ритуали... Най-младият участник - Саркиз Нерсесян, бе създал една камерна "Ръка" и по-точно стилизирана длан, в която едно детенце свойски се настани като в стол, още преди да бъде завършена.
Личи си, че симпозиумът е новосъздаден. Предишните по принцип изолираха работния процес на по-пусто и обособено място, за да покажат на зрителите само готовите резултати. Този, напротив, предоставя на публиката възможността да проследи цялостния процес, ако желае, разбира се, да поговори с участниците, да се доближи до "кухнята" на изкуството. Пловдивската публика обаче изглеждаше на друго мнение. В летния следобед тя бе съставена главно от пенсионери, търсещи спокойствие и хладина. Режещият звук на художествения процес и разнасящият се от него прахоляк никак не допринасяше за превръщането им в ценители на изкуството.
Така изглеждаше в общи линии тазгодишният месец на културата в Пловдив от гледна точка на визуалните изкуства. Разнообразен, противоречив, унифициран от горещината, в която градът морно придремва. Все пак по-добре така - без изкуството той съвсем щеше да заспи.

Диана Попова