Новият национализъм

Телевизия и спорт - едва ли има някой, който да измери колко много си дължат един на друг. Няма какво друго да съперничи на привързаността на екрана към терена, дори и сапунените сериали; точно спортът до голяма степен стори така, че домът да е немислим без телевизор: едни от първите тв предавания са именно спортни, какво да кажем за перманентните битки, разиграващи се между медийните компании за телевизионните права на най-различни първенства. От друга страна, превръщането на състезанията в глобален феномен се състоя благодарение тъкмо на телевизията; по време на Европейското по футбол обезлюдяваха улиците не само на Стария континент, но и на Азия и Европа; във Виетнам дори се изхитриха да организират залагания преди всеки мач. Въобще няма друго събитие, което да парализира така едновременно света; спортът, поне в съвременния си вид, е планетарната масова култура, която никоя особена културна идентичност, уплашена от нашествието на глобализацията, не поставя под въпрос.
Защо ли? Според мен защото във вавилонското смешение на цивилизациите спортът се провижда като едничък шанс, за да се диференцира националната общност, да се отдели и отличи сред другите. Вместо в културата, народите намериха мястото на съревнованието помежду си на игрището: там първенците веят националните знамена и слушат в своя чест държавния химн, а зрителите боядисват лицата си с цветовете на родния флаг и се обличат еднотипно, доброволно навличайки униформа - оранжева, синя или бяла. Национализмът намери своето последно убежище на терена и едва ли някой в момента е в състояние да го изгони оттам: топката ритат не национални отбори, а национални идеи.
Ето защо няма какво да се учудваме на чутия по БНТ пристрастно-националистически коментар на Витомир Саръиванов за срещата "Левски" - "Бешикташ", нито да се стряскаме от определенията на Наско Сираков, че мачът е повторение на Освободителната война от 1877-78. Национализмът все още е жив в сърцата и нахъсването на запалянковците се опитва да черпи от него с пълни шепи, за да се случи сполучливо. Единствено възможният иредентизъм днес е предизвиканият от победите на спортния терен - кога друг път мало и голямо, старо и младо, бедно и богато, учено и просто ще излезе по улиците и гордо ще вее националния трибагреник след чутовната 1994 българска година на четвърта футболна сила в света? Човекът днес няма друг повод за величие освен идентификацията със своя спортен идол; само така той се разтоварва от незначителността си на винтче в огромната капиталистическа машина на консорциуми и корпорации. Спортът е гордостта, която ни липсва и забавлява.
Глобализационният ресурс на телевизията обаче постепенно подкопава скривалището, приютило стария национализъм, колкото и уютно да се чувства той там. Тя, със своите непрекъснати предавания на спортни срещи на клубно ниво (Eurosport добре знае коя е печелившата медийна стратегия), създава условия за съвсем друга идентичност, при която нацията няма да играе почти никаква роля. "Манчестър Юнайтед" има привърженици по целия свят, а Михаел Шумахер е любимец не само на германци, но и на италианци, американци, сърби, българи. Привързаната към спорта телевизия ще трансформира познатия национализъм в нов, клубен, който можем да наречем спортизъм и който ще прати предишния в килера на историята. Рано или късно флаговете, които ще се веят по улиците, ще бъдат тези на "Левски" и "ЦСКА", не на България или Румъния. А битките между "народите" ще бъдат не национални, а клубни - привържениците на "Ювентус" против привържениците на "Ливърпул" (прочее, това вече се случи на белгийския стадион "Хейзъл"). И в тази мутация на национализма в спортизъм телевизията ще изиграе водеща роля, въпреки че днес нейните служители едва ли осъзнават това. И продължават да си мислят, че с нищо друго освен с националистически коментари ще събудят причастността на феновете.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин



Клубният спортизъм