За Самуиловата държава и за Пириватрич

Вече почти век и половина историята на България в периода 969-1019 г. е обект на изследване от страна на редица наши и чуждестранни изследвачи. Сред техните имена се открояват водещи фигури в европейската медиевистика и византинистика: нашите бележити историци Марин Дринов (1838-1906) и Васил Н. Златарски (1866-1935), французите Алфред Рамбо и Гюстав Шльомберже, британците Стивън Рънсиман и Дмитри Оболенски, сърбите Божидар Прокич и Драгутин Анастасиевич, хърватите Франьо Рачки и Ядран Ферлуга, руснаците Александър Хилфердинг и Василий Василевски... Този интерес едва ли може да се смята за случаен. От една страна, той е бил продиктуван от епичния сблъсък на Българското царство с Византийската империя, довел в крайна сметка до неговото покоряване, а, от друга - от опити за търсене на историческа дълбочина на т. нар. македонски проблем и средновековния прототип на македонската държава. По-голямата част български и чуждестранни изследвачи характеризират този период от историята ни като продължение на живота на Българското царство с изместване на политическия и църковния център от балканския североизток в балканския югозапад и го определят като "Западно българско царство" или "Охридско царство". Някои сръбски учени създадоха хипотезата, че тогава било създадено ново "славянско царство" в Македония. Подир Втората световна война и учредяването на Република Македония в рамките на Югославия местните историци иззеха този дял от нашата история и го нарекоха "история на македонския народ" при съществуването на "македонската държава на цар Самуил". Познатото съзнателно и преднамерено фалшифициране на нашата история в края на X и в началото на XI в. и естествената реакция срещу него са достатъчно основание за всеки един българин с нетърпение и любопитство да разгърне българския превод на книгата на младия сръбски историк Сърджан Пириватрич "Самуиловата държава". И тя заслужава това, защото появата на тази книга може да се определи като нов и обективен поглед на сръбската медиевистика и вазантинистика върху историята на Самуилова България; тя е явление в балканската историопис.
В рамките на една добре обмислена триделна структура авторът прави опит да даде отговор и интерпретация на редица въпроси от политическата, църковната и институционната история на Самуилова България, да очертае панорамата на нейното развитие и да обори някои от скалъпените фалшификации, измислици и хипотези за нея.
Първият дял на книгата, озаглавен "Българското царство и българските земи и отношенията с Византия до 976 г.", има въвеждащ характер. Тук, от една страна, е разкрита същността на българо-византийския двубой, а, от друга - развоят на отношенията между двете държави през 60-те години на X в. Особено внимание е отделено на появата на комитопулите и техния произход - един твърде спорен въпрос. Авторът установява, че комит Никола и неговите синове - комитопулите Давид, Моисей, Аарон и Самуил, стъпват на историческата сцена в края на 969 - началото на 970 г. Те са принадлежали към българското провинциално болярство, чувствали са се българи и са действали в "духа на българските държавни традиции". В крайна сметка Пириватрич достига до възгледа, че хипотезата за създаването на "Западна българска държава" подир 969 г. няма никаква опора в изворите и трябва окончателно да бъде отхвърлена.
Сърцевината на книгата и най-значимото авторово постижение е вторият дял "Самуиловата държава (976-1018)". Тук чрез отлично познаване на изворите и тяхната обективна интерпретация е разкрита полувековната драматична история на Българското царство от опълчването на комитопулите срещу Византийската империя и нейните претенции за владичество над България до завземането на столицата Охрид от император Василий II Българоубиец (976-1025) през 1018 г. и триумфалното му завръщане в Константинопол през пролетта на 1019 г. На редица места е дадена нова хронология на отделни събития и са изразени становища, които се различават от досега приетите. Привличането на някои неизползвани извори е обогатило изследването. Значителен принос е изясняването на развоя и същността на Самуиловия поход към Далмация и Адриатическото крайбрежие (998-1000). Третият дял - "За характера на Самуиловата държава", е преход от събитийната към концептуалната история. В нея се търси отговор на въпроса за царската власт в България и начина на нейното придобиване от Самуил и неговите наследници на престола. Приема се гледището на по-голямата част от българските историци, че царската коронация на Самуил е последвала подир смъртта на Роман-Симеон (вероятно през 997 г.). Разгледано е развитието на българската църква и е установено, че българският църковен глава е носел титлата "патриарх", а не "архиепископ", както го титулуват византийските автори. Особено място в духа на съвременната българска медиевистика и застъпените от нея схващания е отделено на титулатурата на българската аристокрация по време на Самуиловото управление и подир него. Направен е опит да се изяснят статутът и поземлените владения на българското болярство въз основа на оскъдните изворни податки. Авторът се е опитал да даде отговор на въпроса за етническата структура на Самуиловата държава. Опирайки се на изворните данни, той първоначално заключава, че на територията на тогавашното Българско царство обитавали българи, но те били наричани така по името на държавата, а всъщност сред тях можели да се разграничат българи (т. е. славянизирани прабългари), славяни, илирийски жители от албанските планини, сърби, ромеи и арменци. Това становище, което подлежи на критика, по същество поставя под съмнение напредналия процес на утвърждаване на единната българска средновековна народност и на оформеното българско етническо самосъзнание.
В книгата на Пириватрич има някои пропуски и непълноти (не са използвани добавките в среднобългарския превод на Манасиевата летопис от XIV в., пренебрегнати са някои новооткрити византийски извори, византийската военноадминистративна уредба в покорените български земи подир 971 г. е разгледана бегло и повърхностно, археологическият материал е слабо използван и т. н.). Неприемливо е схващането на автора, че макар и да следвала традициите на унищоженото от византийците през 971 г. Българско царство, Самуилова България е била ново творение", което имало ново политическо и църковно средище и различни държавни интереси. То противоречи на цялостната му концепция, застъпена в книгата. Разрушените български столици Плиска и Велики Преслав, градове и крепости в източната половина на Българското царство в резултат от византийското нашествие през 971 г. не са давали възможност за превръщането им в опора на движението на комитопулите за съхраняване на българската държавна независимост. Въпреки това цар Самуил се е стремял да възобнови целостта на Българското царство и е съумял да възвърне източната му половина в периода 986-1000 г. Има и някои други авторови гледища, които биха могли да бъдат оспорени и да изглеждат неприемливи за българския читател. Но независимо от това показателно е, че те са изразени от научни, а не от политически и пропагандни позиции.
Разглеждането на книгата отклони вниманието от нейния автор. Тридесет и четири годишният Сърджан Пириватрич е научен сътрудник във Византоложкия институт при Сръбската академия на науките. Той принадлежи към Белградската византоложка и медиевистична школа, извоювала с право завиден авторитет в европейската и световната хуманитарна наука. Негов духовен наставник и учител в научното дирене е известният проф. Люба Максимович, който пък е пряк ученик на един от най-големите византинисти на нашето време - Георги Острогорски (1902-1976). В продължение на една година С. Пириватрич има добрата възможност да специализира в Атина при известния гръцки византинист Николаос Икономидес (1933-2000), който неочаквано почина наскоро. Това в значителна степен обогати познанията и възможностите му в полето на византинистиката и балканската медиевистика. Новата книга за Самуилова България на С. Пириватрич е крачка напред в проучването на историята ни в края на X и началото на XI в. Тази крачка е сторена от един обективен чуждестранен изследвач, и то сърбин. След изложението на Васил Н. Златарски в неговата знаменита "История на българската държава през средните векове" (т. I, ч. 2, София, 1927, 633-790) тази книга е най-доброто, което е написано върху този период от нашата история. За да подчертая таланта и постижението на младия автор, натрапва ми се едно сравнение. На 21-годишна възраст през 1875 г. Константин Иречек (1854-1918) написа своята "История на българите", с която влезе в историческата наука и си създаде име на голям познавач на балканската история. На 29-годишна възраст подир 120 години Сърджан Пириватрич написа историята на Самуилова България и с книгата си заема достойно място сред нейните изследвачи.

Проф. д-р Васил Гюзелев



















Бел. ред. Текстът предговаря подготвената за печат от издателска група "АГАТА-А" книга на Сърджан Пириватрич "Самуиловата държава", преведена от сръбски от Стефан Стоянов.