Необходимостта да забравиш
Бях откаран в Аушвиц като десетгодишно момче и оцелях от Холокоста. Червената армия ни освободи и няколко месеца прекарах в един руски "Лагер на свободата". По-късно разбрах, че няма голяма разлика в поведението на представителите на различните народности, с които се срещнах: германци, австрийци, хървати, украинци, унгарци, руснаци и други. Стана ми ясно, че от една страна онова, което се случи в Германия, можеше да се случи навсякъде другаде и с всеки друг народ също както с моя. Но от друга страна ми беше ясно, че подобни ужасни събития могат да бъдат предотвратени с помощта на подходящо възпитание и в благоприятни политически условия. Не съществува и никога не е съществувал исторически процес, който по необходимост да води до геноцид.
В десетилетията след моята имиграция в Израел през 1948 година не се замислях сериозно дали има добре дефинирано политическо и възпитателно послание, което може да бъде извлечено от Холокоста. Прекалено зает със собственото си бъдеще, избягвах теоретичните обобщения за смисъла на миналото. Не че избягвах или отказвах да говоря за онова, което се беше случило с мен. Често разговарях с четирите си деца за миналото и за поуките, които бях извлякъл от него. Споделях емоции и мисли с тях, но единствено в личен план. Нежеланието ми да следя изобщо процеса срещу Айхман; силната ми съпротива към процеса срещу Демянюк; отказът ми да придружа децата при посещенията им в "Яд вашем" - всичко това за мен беше личен въпрос, вероятно някаква моя особеност. Днес обаче виждам проблема в съвсем различна светлина.
Разговаряйки с приятелите си през последните седмици, почувствах странно предимство пред онези, които са родени тук и не са преживели Холокоста. Винаги, когато има съобщение за някакъв "ненормален инцидент", първата им реакция е да откажат да повярват, че това се е случило; само след като истината ги зашлеви в лицето, те отстъпват пред фактите. След това много от тях губят усета си за мярка и са склонни да приемат схемата "всички са такива" или "израелската армия си е такава"; или пък се отвращават от извършителите на подобни престъпни деяния, но мразят и арабите, които са ни докарали дотам.
Мнозина вярват, че болшинството от евреите са пропити с дълбока омраза към арабите и са също толкова убедени, че арабите изпитват дълбока омраза към нас. Нито едно от тези неща не се случи с мен. Преди всичко не съществува какъвто и да е "ненормален инцидент", който да не съм виждал със собствените си очи. В буквалния смисъл. Бях очевидец на инцидент след инцидент; видях булдозер да погребва живи хора, видях развилняла се тълпа да маха животоподдържащата система на стари хора в болницата, видях войници да чупят ръцете на цивилното население, включително и на децата. За мен това не е ново. В същото време не обобщавам; не мисля, че всички те ни мразят; не мисля, че всички евреи мразят арабите; не мразя онези, които са отговорни за "аномалиите". Но това не означава, че извинявам техните деяния; или че не очаквам те да бъдат наказани с цялата строгост на закона.
От друга страна, търся по-дълбоките корени на всичко, което се случва днес. Не съм от хората, които считат, че половината от този народ са зверове. Още по точно казано, не съм от онези, които разглеждат бруталността като етнически феномен. Преди всичко не виждам връзка между необузданото поведение и идеологическия екстремизъм. Освен това идеологическият екстремизъм е много по-характерен за евреите от Русия, Полша и Германия в сравнение с евреите, които идват от Северна Африка или Азия.
Някои твърдят, че липсата на сигурност, икономическият и социалният натиск са създали едно фрустрирано поколение, което не вижда никакво бъдеще за себе си в личен и обществен план, което няма надежда, че ще получи добро образование и професия, че ще може да поддържа високо самочувствие, че ще се сдобие с подходящо жилище и ще има приемлив стандарт на живот. Трудно е да се оцени истинността на това предположение и особено да се определи броят на хората, за които този вид фрустрация е безспорно валиден. А че фрустрацията на индивида може да доведе до "ненормално" поведение, е добре известно.
По-късно все повече се убеждавах, че най-дълбокият политически и социален фактор, който мотивира по-голямата част от израелското общество в отношението му към палестинците, не е индивидуалната фрустрация, а по-скоро дълбокият екзистенциален страх, свързан с проблемите на обществото, подхранван от една особена интерпретация на уроците от Холокоста и от готовността да се вярва, че целият свят е срещу нас и че ние сме вечната жертва. В това древно убеждение, споделяно от толкова много хора днес, виждам трагичната и парадоксална победа на Хитлер.
От пепелта на Аушвиц се надигат, образно казано, два народа - малцинството, което твърди: "това никога повече не трябва да се случва"; и изплашеното и преследвано в мислите си мнозинство, което твърди: "това никога повече не трябва да се случва на нас". За мен е очевидно, че ако това са единствените възможни уроци, аз винаги съм поддържал първия и съм считал втория за катастрофален. Но в случая не поддържам никоя от двете възможности, а по-скоро желая аргументирано да защитя тезата, че всяка философия на живота, подхранвана единствено или главно от Холокоста, води до катастрофални последици. Без да пренебрегвам историческото значение на колективната памет, според мен атмосферата, в която цял един народ определя отношението си към настоящето и формира бъдещето си, поставяйки ударението върху уроците от миналото, носи опасност за бъдещето на този народ - ако той иска да живее в относително спокойствие и относителна сигурност, подобно на всички останали народи.
Историята и колективната памет са неотделима част от всяка култура, но това не значи, че миналото е доминиращ елемент, определящ бъдещето на обществото и съдбата на народа. И не бива да се допуска то да се превърне в такъв елемент.
Когато споменът за мъртвите взима активно участие в демократичния процес, е застрашено самото съществуване на демокрацията. Фашистките режими го разбираха много добре и го използваха.
Ние го разбрахме днес и не е случайно, че много изследвания на нацистка Германия са посветени на политическата митология на Третия Райх. Да разчиташ на уроците от миналото, за да построиш бъдещето, да използваш страданието от миналото като политически аргумент, това означава да включиш мъртвите в политическия живот на живите.
Томас Джеферсън някога писа, че демокрацията и култът към миналото са несъвместими. Демокрацията подхранва настоящето и бъдещето. Прекалено голямото количество "Зекор!" (Помни!) и болезнената привързаност към миналото подкопават основите на демокрацията. Ако Холокостът не беше проникнал така дълбоко в националното съзнание, много се съмнявам, че конфликтът между израелци и палестинци щеше да доведе до толкова много "ненормалности" и че политическият мирен процес щеше да е в задънена улица.
Не виждам по-голяма заплаха за бъдещето на държавата Израел от факта, че Холокостът систематично и енергично е завладял съзнанието на израелското общество, въпреки че една голяма част от него не го е преживяло - което важи и за поколението, родено и израсло тук. За първи път разбрах сериозността на това, което правехме, когато десетилетие след десетилетие изпращахме всяко израелско дете на многократни посещения в "Яд вашем". Какво искахме от тези нежни души да направят с натрупания опит? Повтаряхме им, патетично и грубо и без да им даваме обяснение: "Помни!" "Зекор!" И защо? Какво смятахме, че трябва да прави детето с тези спомени? Много от картините на онзи ужас могат да се тълкуват като призив към омраза. "Зекор!" лесно може да се възприеме като призив към трайна и сляпа ненавист.
Може би за света като цяло е важно да помни. Не съм сигурен дори и за това, но във всеки случай то не е наш проблем. Всеки народ, включително германците, ще решат по свой собствен начин и на основата на свой собствен критерий дали искат да помнят или не.
Ние, от своя страна, трябва да се научим да забравяме! Днес не виждам по-важна политическа и възпитателна задача за водачите на този народ от тази да застанат на страната на живота, да посветят себе си на изграждането на нашето бъдеще, а не от сутрин до вечер да се ограждат със символите, церемониите и уроците на Холокоста. Трябва да премахнат властта на това историческо "помни!" над нашия живот.
Това, което написах тук, звучи рязко; и противно на навика ми е в черно-бели краски. Но то не е случайно и не е плод на някакво мое преходно настроение. Не намерих по-добър начин да посоча сериозността на проблема.
Много добре знам, че нито един народ не е забравил и няма да забрави изцяло своето минало и всичко, което се съдържа в него. Разбира се, има митове, които са от съществено значение за изграждането на нашето бъдеще, като мита за добродетелите или мита за творческите заложби; със сигурност нямам никакво намерение да препоръчвам да се спре преподаването по история. Това, което се опитвам, е да изместя Холокоста от мястото му на централна ос, около която се върти животът на нашия народ.

Текстът е публикуван в Ха арец, 2 март 1988

Йехуда Елкана
Ректор на Централноевропейския Университет
От английски Цветан Убенов