Автобиографични стиховидения
Любомир Левчев нарича книгата си "Ти си следващият" роман от спомени. И ако е вярно твърдението му, че "всяко събуждане на спомен означава отдалечаване от нещо", то това "нещо" не е ли отдалечаването от собствената същност и от собствената позиция? Отдалечаване посредством обширен набор от поетически средства, които служат за скриване на посланието и на истината от пишещия? Талантът зависи от действителността, от историята и света, които му предоставят възможност за проява. Граничността и промяната в действителността "разпиляват" биографията, лишават я от съдържание и ясни контури. Така се ражда биографичната "илюзия" - предпоставянето, че животът се състои в единството от събития и разкази-спомени за тях, за което говори Пиер Бурдийо. А събитията търпят различни интерпретации; именно интерпретациите (според Левчев) са "това, което става с нас. Чрез тях нещата се случват многократно и различно." И човек се впуска в търсене на някаква измамно дълбока структурна взаимовръзка между случайността на феномените и феномените на случайността.
Оттук идва и провокацията към съвременника, към читателя. Защото колкото и субективно да се изразява един творец, по някакъв тайнствен начин той въплъщава в себе си нещо обективно. Неговата потребност от творчество, простото му съществуване, неговите несполуки и постижения, личните му стремления и позиции - всичко това е случването на нещата в невидимо-общото, характеризира промяната в мисленето на цялото общество, ако се доверим на "Дневници"-те на Макс Фриш.
Всеки автобиографичен опит цели да обясни и реабилитира същността и действията на собствения си автор. За Томас Ман самоанализът представлява първата стъпка към вътрешното преобразяване - но само ако е из основи. Автобиографията се ражда от криза на личността, предизвикана от дълбоко разтърсващите събития на някаква нова обстановка, продължава немският писател; в нея авторът често се самопривижда в аспекти, напълно противоположни на действителните. Загубата на предишната идентичност пуска в ход операция "Биография", която е съпроводена с разпадане, с фрагментиране на житейския път на малки елементи - "биографеми" (според термин, използван от Ивайло Знеполски). Те обаче не се подреждат в истински и цялостен житейски пъзел. Някои се прикриват, други променят местата си - и резултатът е дразнещо несъответствие, повторна загуба на идентичността, трик на съзнанието, че си стигнал "до дъното", без обаче да се нараниш. Впримчването на живота в образи не може да го преподреди. От товара на битието - сегашно и минало - човек може да се освободи, само когато го остави свободно да се влива в него и само да изчезва.
Като съзнаване на илюзията звучат думите на Любомир Левчев: "Човешките спомени са хамелеони. Те са минало, което непрекъснато се приспособява към цвета на настоящето. И все пак на какво друго да се позове човек?".
Спомените за дадено събитие често се конструират едновременно със събитието. Те го привиждат така, както индивидът иска то да бъде видяно и да се е случило. В тази психосоматична игра подсъзнанието изневерява на коректната интерпретация.
От подобни "биографеми" е създадена и книгата "Ти си следващият". С истинска поетическа ловкост са избягнати "крайъгълните камъни" в "издигането" - Левчев ги свежда до капризи както на съдбата, така и на управляващия елит и неговия лидер. "В тази книга съм се опитал да изповядам как един човек може да стане комунист и как един поет може да се озове по върховете на властта", пише Левчев. През погледа му "озоваването" се осъществява чрез "експанзия, избухване, излитане." Самото това назоваване предполага неконтролируемост; неясните механизми са действали спонтанно, случайно и без съучастие. "Понякога си мисля, че са действали много странни случайности и малко разумни усилия." Романът от спомени се фокусира върху тези "феномени на случайността", самият Левчев прави усилие да се дистанцира от извървения житейски път. Така се ражда "шизофренното" лутане в спомените.
Наистина писателят "изрича истините в лицето на света - яростни, наивни, учудващо точни", психоанализира света, "сякаш дори без да го съзнава" (както пише Ален Боске за творчеството на поета на гърба на корицата). Но Любомир Левчев отказва да погледне по-дълбоко в себе си. Оттук произхожда и неговото усещане за жертвоприношение, за обреченост, предизвикана от друг, за призрачност.
"- Абе ти да не си станал още тогава призрак?
- Че сега призрак ли съм?
- Е, да. С твоя помощ успяха да те направят."
Тази призрачност обезконтурява личността на Левчев, изпразва от съдържание неговите действия и мотивите за тях. Призрачността води до подчертано и преднамерено опоетизиране на реалността (минала или настояща). Така Левчев укрива своите послания. В неговия текст липсват директно изразени позиция, оценка, анализ. "Външният живот на човека е пътепис. Вътрешният е молитва...", казва с вкус към ефектното Левчев. Но в "Ти си следващият" липсва именно молитвата, а тя е най-съкровеният и значим жест, чрез който се достига до същността на разказа - изповедта. Пътеписът минава през събитията, без да се задълбочава в механизмите на случването им - Левчев просто описва дистанцирано и отказва да се ангажира лично.
Поезията винаги е била средство за отправяне на послания, но тя също е тази, която най-сигурно умее да завоалира. Затова "Ти си следващият" звучи като "стиховидение"- прозаичен текст с присъщите на поезията похвати. Текст, изпълнен с вътрешни цитати, метафори, алегории, евфемизми, с чиято помощ Левчев или скрива, или деформира реалността. В началото на книгата седи "сомнамбуличното видение" (по думите на автора), предизвикано от срутването на Системата. То подсказва развитието на по-нататъшния разказ - нелишен от този налудничав привкус, осигуряван чрез диалозите с Лудия учител, чрез историческите отпратки, чрез непрекъснатата ретардация и явното фрагментиране.
Не идва ли това да покаже потапянето в дълбочината на съзнанието, което търси своята нова самоидентификация, нови морални устои?
"Може би ние сме приучени от литературата или от собствената си душа, че нещата трябва да бъдат съдбовно мотивирани...", пише Левчев. И те са: от нас самите, от действията, предхождащи случването. Мотивация за това лесно може да бъде открита, но е явен отказът на Левчев да я потърси.
Духовните продукти са еманация на социалния живот и не се обясняват чрез самите себе си. (Сигурно заради това някой се беше запитал дали поетът е създание на своето време или създател на времената.) Както всеки, и той е принуден да се приспособява и формира според зададените от времето модели.
Но всеки поет е и auctor (увеличаващ) - и попадането му във властта не е неестествено и неповторимо събитие. Всяка власт има нужда от реабилитиране. Всяка власт се нуждае от нови пространства (пък било те и мисловни), които да завладява безкръвно. Поетът открива и присъединява към света нов въображаем континент. Въображаем, защото се държи на тънки паяжинни нишки към тук-и-сега-битието, но по-скоро е някъде отвъд реалността. А властта се стреми да присвои правото да управлява този имагинерен свят. Затова тя често се експонира във фигурата на поета. И настойчиво ухажва творците - особено "най-опасните" и неконтролируеми млади идеалисти. Докато ги сведе само до "ухажори" на самата себе си. Често самосъзнанието за тази трансформация липсва, ролята на "ухажора" става иманентно присъща. Трагична е зависимостта на таланта от управляващата идеология - една затегната примка, която произвежда не предсмъртни хрипове, а гръмогласно "Осанна!".
Самият Левчев признава, че по повод една от стихосбирките му била отправена критика за прекалена емоционална ангажираност в някои от политическите му стихотворения... Това създало у него "знание за опасността, която сам представлявам за себе си.". Или забележката на самия Тодор Живков, че прекалено често го цитира...
Истина е, че "поезията като надежда за намиране на изход, като начин да се живее претърпя поражение. Нейната тънка нишка в лабиринта на жестоката политика се скъса...". Да създаваш времена (мисловни пространства) и да се дистанцираш от своето време е невъзможно. При Левчев нишката се къса, когато трябва да се назове истината.
Приеман като "ухажор" от съвременниците си, Левчев същевременно се описва като "идеологически грешник и неуправляем поет", неколкократно заявява, че политиката му е чужда и скучна и търси "съдбовните мотиви" за попадането си във водовъртежа на прагматичната политика, която наистина се оказва "гробница на революционерите"... Щом си опасен за властта на лъжата, ти си роден за жертвоприношение, настоява писателят. Но всъщност това жертвопринасяне се извършва от самия субект, той "убива" бдителността и трезвия си разсъдък и се превръща в идеологическо оръдие. Защото подобен отказ на социално ангажирания дух от политиката "е всъщност заблуда, самоизмама, от политиката така не може да се избегне, така човек само се озовава на погрешната страна, и то с истинска страст.", е категоричен Томас Ман.
"Когато постоянно ти напомнят твоята чуждост, ти си подтикнат да забелязваш неща, които другите не виждат", отбелязва Бурдийо. Но озовеш ли се в политиката и властта като "свой", ти се включваш в "общия хор", който не търпи дисхармония. И това е "обратната страна на медала" - проявяваш истинска страст в отстояването на управляващата идеология.
Може би именно осъзнавайки на това противоречие, Любомир Левчев се впуска в "шизофренно" лутане из спомените. Но механизмите на битието изчерпват всяка илюзия и впримчват и най-смелия идеалист. Затова е нужно да извадиш "от най-вътрешния си джоб историята като огледалце," за да се огледаш в нея с поне малко "чувство за хумор и самоирония", за да не те убие отчаянието... И в пристъп на отчаяние ли Левчев задава въпроса какво е търсил в тези записки?
"Може би опора на своите възгледи? Може би обяснение на грешките? Може би?..." Последното многоточие като че ли изразява и същността на романа, чиято идея се крие в многоточието. Романът от спомени до края не назовава вътрешната причина за написването си. Не изразява позицията, която трябва да се заяви като цел на акта на публикация. Любомир Левчев до края "стиховижда" в "сомнамбулично съновидение", но не обяснява дисонанса в интерпретациите си; не признава личната си ангажираност, отдалечава се от целостта на биографията си, акцентирайки върху феномените на случайността.

Гергана Куцева

Любомир Левчев. Ти си следващият.
ИК Труд. С., 1998.
Публикуваният тук текст е курсова работа на Гергана Куцева - студентка II курс специалност културология в СУ "Св. Климент Охридски". По обясними причини авторката няма продължителни наблюдения върху разгръщането на публичната фигура Любомир Левчев през годините, не познава детайлно конкретния литературен и политически контекст на неговото творчество, няма и конкретен ангажимент към неговите митологии. За Куцева авторитетът на Левчев е част от миналото, а реалната фигура на писателя - празно поле.
Поместеният тук текст се занимава единствено с "Ти си следващият" - прословутия споменен роман на Любомир Левчев, а предимството на младата авторка е в неутралното отношение към писмените свидетелства за "онова време". Такива безстрастни интерпретации ще се появяват тепърва.

К