Поучителна история
за родолюбци
"Не гонете "Марлене"!", простена Съюзът на германските киносалони в обръщение към медиите. Съюзът обвини кинокритиката на федералната република, че се е отнесла в рецензиите си особено жестоко към най-скъпия филм (17,8 млн. германски марки) в следвоенната немска киноистория - "Марлене" на режисьора Йозеф Вилсмайер ("Сталинград", "Комедиен хармонист"). Нито англичаните, нито французите, а да не говорим за американците, не подценяват по този брутален начин родните си филми, възмутиха се от кината и плануваха "Марлене" за втора седмица въпреки слабите приходи от първата.
Германската критика потърси в творбата на Висмайер истината за единствената действително световна призната актриса на Германия - Марлене Дитрих. И не я намери. Последва разочарование до границата на болката. Иначе едва ли щеше да се отдели толкова много вестникарско място на поредния скъп, но среден като изпълнение филм. Нарекоха го беден откъм мисъл, дори малоумен. Възмутиха се от изобилието на клишета. "Марлене беше Единствената, която сме имали, наистина Единствената и не върви да ни я показват като здраво селско момиче", писа "Ди велт".
Филмът тръгна в Германия с мащабна рекламна кампания. От месеци булевардната преса публикува снимки от снимачната площадка, разперила се между Мюнхен, Бебелсберг и Лос Анжелис. Заедно с филма на пазара се появиха слънчеви очила тип "Марлене", шампанско "Марлене", сценарият за филма може да бъде прочетен в книга, излезе и нова биография на актрисата. Дни преди премиерата ЦДФ излъчи предаване, посветено на Дитрих, като в него имаше моменти от снимачния период на Вилсмайер, както и откъси от бъдещия филм. Случайно или не, продуцентът на предаването бил съпруг на една от двете продуцентки на "Марлене", осведоми невежите списание "Шпигел".
Предишният опит да се направи филм за Дитрих е на Максимилиан Шел. Опитът е не особено успешен откъм достигане на истината, тъй като в последния момент 82-годишната Дитрих (годината е 1983-а) е готова да разкаже за себе си, но не и да застане пред камерата. Аргументите на Дитрих са, че се е снимала "до смърт". "55 книги са написани за мен. Чета ги, за да разбера колко съм прекрасна. Пука ми от всичко това!", звучи дрезгавият глас на Марлене във филма на Шел. Лицето го няма.
Малко преди смъртта си на 6 май 1992 г. Дитрих заръчала на дъщеря си Мария Рива да напише книга за нея, но едва след като я види покойница. "Само ти знаеш истината за мен", били думите на майката към дъщерята. Мария Рива изпълнява повелята и издава книгата "Моята майка Марлене". В следващите години за права над екранизацията й се борят Луи Мал и Педро Алмодовар. Надвива ги Йозеф Вилсмайер.
В края на 60-те години Вилсмайер е още новак в киното. Тогава за първи и последен път той вижда на живо Дитрих. "В един момент се заговори, че Марлене е някъде из залите на "Бавария". Втурнах се към една от тях и о, Боже, тя беше там. Направи ми впечатление не толкова самата Дитрих, колкото това, че хората, които минаваха покрай нея, изведнъж се променяха. Започваха да се движат по друг начин само при мисълта, че дивата ги наблюдава", споделя в интервю режисьорът. Образът на Марлене, който се получава от редовете, изписани за нея, е твърде противоречив, обяснява още Висмайер, но това, което той на всяка цена е искал да предаде, е изключителната дисциплина в работата й, подчертана от всички автори, занимавали се с Дитрих. Режисьорът разказва как веднъж Марлене стояла осем часа права преди начало на снимки, само защото перлите на роклята й трябвало да стоят така, както ги е поставил художникът по костюмите. "Даже фактът, че в последните десет години от живота си тя се е затворила, за да не разруши мита, който е създавала за себе си, показва силата на духа й.". Името на Марлене отваря широко американските врати пред немската продукция. "Иначе в Холивуд се чувствахме като мравки пред огромни бръмбари. Само техническото оборудване на една зала там струва колкото бюджетът на филма ни.", съобщава Висмайер.
От началните надписи разбираме, че сценарият на Кристиан Пфаненшмид се базира на книгата на Мария Рива. Дъщерята на Дитрих обаче също е недоволна от филма. "Висмайер е талантлив режисьор, но все пак обектът "Марлене" е далеч по-многопластов, отколкото сценария на филма. Бях изключително изненадана, че нито той, нито актрисата Катя Флинт не пожелаха да си говорят с мен и нито веднъж не се обърнаха с въпроси за това каква е била майка ми.
Единствено Ханс-Вернер Мейер ми писа и ме потърси за подкрепа при създаване на образа на Йозеф фон Щернберг. Не разбирам и защо се появява фигурата на някакъв си Карл Зайдлиц, показан като мъжа на живота на майка ми. Кого и какво представлява той? Защо е германец? Само защото филмът е немски? Един аристократ по би подхождал на аристократичния начин на живот на майка ми. Или може би трябваше да се придържат към факта, че Жан Габен е бил най-важният мъж в нейния живот.", казва Мария Рива пред списание "Синема".
Единственото, което немската критика признава в този филм, е невероятната прилика на актрисата Катя Флинт с истинската Марлене. Гримирането е траело всеки път по четири часа. "Снимките пазят невероятното умение на Дитрих да привлича към себе си погледите и на мъже, и на жени. Изкуството да прелъстяваш - това беше главната художествена задача, която си поставих", казва актрисата.
"Искаш да бъдеш щастлива или известна?", пита във филма "Марлене" Йозеф фон Щернберг. Този въпрос звучи непрекъснато в действието, проследяващо Дитрих от 20-те години в Берлин до 70-те в Ню Йорк. Филмовата Марлене не дава отговор. Опитва се бъде и двете. Обяснява на малката си дъщеря, че мама не може да остане при нея през нощта, защото много работи, после я мъкне със себе си, докато снима, излагайки пред очите на детето живота си, изпълнен с краткотрайни връзки с мъже и жени. Заради мнимото пуританство на Холивуд, а и заради обичта към дъщеря си, Дитрих е принудена да заведе в Америка съпруга си Руди. "Ти живееш от мен, той от теб, така че ще се съгласи", казва й Щернберг. А на въпроса на Дитрих как да съобщи на Руди, че трябва да я придружава, Щернберг отвръща, че тя е актрисата, така че да изиграе нещо. Щернберг стои между любовта към Дитрих и съзнанието, че с нея е уловил златната рибка. Той я учи на занаят ("Бавното движение е еротично"), вдъхва й амбиции ("Ще излязат прави тия, които казват за теб, че си повече суета, отколкото талант!"), докато един ден я изоставя. Заявеният драматизъм се размива, по-важно за филма е изброяването на фактите и не толкова сблъсъкът на двама души, взаимно разбиващи живота си. Жалко наистина.
Съпругът Руди не пита жена си къде и с кого ходи. Той просто е там, защото Марлене трябва да има съпруг. Двамата се наричат "мама" и "татко" и нищо повече. Руди живее с прислужницата, която прави аборт след аборт, докато един ден полудява. Марлене понася всичко с ледено лице. Това ли е истинската Марлене, или това е образът на Марлене, познат от филмите й? Възможно ли е при такива житейски обстоятелства красавицата Дитрих да си ляга и събужда с грима по миглите? Въпроси, чиито отговори отвеждат филма на Вилсмайер отвъд границата на достоверността.
В "Марлене" има герой на име Карл Зайдлиц (Хейно Ферч), който би трябвало да събужда истинската любов у Дитрих. Такъв човек в действителност не е съществувал. Във филма той би трябвало да стане повод за изразяване на отношението на Дитрих към Германия. Зайдлиц е офицер, който веднъж остава в Германия, защото желае да служи на нацистите, и втори път, защото трябва да работи за съпротивата. И през цялото това време е изгарян от страстта към Марлене. Това разбираме не само от втренчения му поглед, а и от факта, че при всяка среща с актрисата рецитира стихове, а също така й подарява томче стихове от немските романтици. Зайдлиц загива в съпротивата. Германската критика дружно не прие тази художествена измислица. Марлене би изглеждала далеч по-автентично раздърпана от много ръце и все пак ничия, писаха вестниците. Успокоителните, приети с алкохол, съвсем не носят онзи грях, който би придал правдоподобност на разказа.
Германците нямат нужда от нов паметник, на който просто да бъде преместено тялото на Марлене. Продължаването на мита с киносредства дразни и отдалечава от истината. За съжаление, Вилсмайер няма смелостта на разрушител. В пищни картинки той не прави нищо друго, освен да преповтаря мита. А Германия е готова за се разплаче за своя "син ангел", стига да има кой да й разкаже една тъжна приказка. На героичните вече никой не вярва.
Мария Магдалена Дитрих е родена на 27.12.1901 г. в Берлин - Шьонеберг в семейството на прусашки офицер. От 19-годишна тя пее по берлинските сцени и се снима като фотомодел. Там я открива и Йозеф фон Щернберг. Премиерата на прочутия филм "Синият ангел" е на 1.04.1930 г. Същия ден Марлене напуска Берлин след подписан договор с "Парамаунт пикчърс". 9 години по-късно приема американско гражданство. Киноизявите й при Щернберг с годините стават все по-неуспешни. През март на 1943 г. Марлене обикаля по фронтовете на войната, за да забавлява американските войници. В средата на 45-а Дитрих стъпва за първи път на немска земя след 1932 г. за погребението на майка си. Германците я освиркват като предател. През 1960 г. предприема турне из Западна Германия, но част от концертите й пропадат. Сънародниците й все още не могат да й простят, че се е отрекла от родината си, без да правят разлика, че тя се е отрекла не е от Германия изобщо, а от държавата на националсоциалистите. През 1978 г. Марлене се снима за последен път в киното във филма на Дейвид Хемингс "Прекрасно жиголо, бедно жиголо". На 6 май 1992 г. Марлене Дитрих умира в Париж. Желанието й е да я погребат в Берлин до майка й. И тогава градът не е единен в оценката си заслужава ли Марлене немската почит. Погребалната процесия на места е освиркана от възмутени граждани.
Но какво може да прави една държава, макар и икономически силна, когато правилата на играта в киното се диктуват от Холивуд? И Холивуд е определил тази така противоречива личност за немската звезда на киното. Нищо друго не остава, освен точно в Марлене да се търси немската кинослава. И какво може да прави една държава, помъкнала толкова тежък исторически товар? Нищо друго, освен да потърси истината за себе си в съдбите на потърпевшите от политическите преврати.
Съюзът на киносалоните се държи изключително патриотично. Но едва ли това е най-точното поведение спрямо Марлене и спрямо киноизкуството изобщо.
Внукът на Марлене, Дейвид, подготвя документален филм за баба си. Според намеренията той би трябвало да разказва за гордото поведение на Дитрих по време на Втората световна война. Ще излезе на американски екран през 2001 г. Ще повярва ли Германия на разказите на един американец, пък бил той и внук на най-прочутата германка?

Няколко седмици по-късно. Филмът "Марлене" може да бъде намерен само на две прожекции в периферни кина. Вестниците забравиха "Марлене", може би защото им се предлага друга драма. Мултиплексните кина поглъщат старите традиционни кинозали. И на най-лъскавата улица в Берлин "Кудам" старото кино "Филмбюне" прикани към последна прожекция. Киносалоните, където някога са се въртели филмите с Марлене, където е била аплодирана, където е пяла "Берлин, Берлин, ти си моята публика", отиват безвъзвратно в миналото. Този път Съюзът на кината не разсъждава патриотично и приема американското предложение с икономически аргументи.

БКИ - Берлин

Жанина Драгостинова