Думи за Момчил Чалъков

Тук трябваше да проговори колега езиковед - академик, член-кореспондент, без значение! - който да надмогне завистта и да признае пред смъртта: "Да, той беше откривателят, големият..."
Защото за какво друго е тъй наречената наука, съставена от проверени, но банални правила, ако не да приюти един несретник-талант, който да разпръсва неочаквано мрака... и в най-потайните й кътчета?
Знам, Момчиле, какво ще кажеш - че пак те славословя! Но също знам - 40 години вече! - как търпеливо градеше мозайката на своите студии.
Понякога дори не вярваше... Отде накъде няма едикой си да се сети (тук намесваше с уважение името на мастит световен езиковед), а "моята глупава глава да го измъдри?..." И отново проверки: цялата ти свръхнаситена с информация лингвистична законова система, в която се разбуждат лични догадки отпреди десетилетия, е подложена на евристичен напрегнат тест... и чудото е факт!
Заради това ли чудо трябва да се живее... И гладува!
Заради тая ли чудна суета трябва да загърбиш другата, "нормалната" - да имаш дом, семейство, титли?
Наблюдавал съм те в Библиотеката - прости ми, но ти беше така погълнат, не, озарен от някакво хрумване! - как скачаш от стола си в 4-та читалня и бързаш към рафтовете с речници да провериш безспорната етимологична връзка с хетски, която от години те е занимавала, но сега... сега й е дошло времето...
Друг път, поуспокоен, си казваше мъдро, че годините - пропилени уж! - все пак са от полза и неуспешните някога опити в разбулването на някоя загадка изведнъж се оказват успешни... Като Монтен, който преустановява пристъпите да проумее нещо с успокоителната мисъл, че нещото само ще благоволи да го осени...
Нищо успокоително не мога да кажа в този момент - и нищо укорително... Дори тази нелепост със смъртта на Момчил, която някой би се наел да разчепква и да търси вини (и в здравната ни система, достатъчно безхаберна, и у Момчил, скрупульозно, безумно, педантично честен и наивен до глупост в едно жестоко до смърт общество) е нелепо потвърждение на истината, че ние нямаме нужда от "ангели" - или хайде, да не тревожим неговия "сциентистки" дух! - нямаме нужда от евангелски посланици.
Не познавам по-кристален патриот от Момчил, който не се изкуши да пожертва научната си съвест нито пред патриотарите, нито пред мистиците. Просто ги прие, проумя... с цялото величие на душата си. На духа си. Защото той е вече дух, неподвластен на смърти и болести, скрепил в изворна мисъл делото си.
А ние ще продължаваме да обичаме душата му и да тъгуваме за
усмивката му.

Александър Бешков


Отиде си тихо и достойно Момчил Чалъков, научен сътрудник в Академията и университетски преподавател. Той беше езиковед, нещо повече - той беше филолог и с право можеше да каже за себе си: "И нищо филологическо не ми е чуждо." Филолози като него може би някога е имало повече, отколкото сега. Изучаваше езика като нещо, което е създадено от човеците и създава човеците. Изучаваше го с ненаситно любопитство, с артистизъм и с блага насмешка към онези, които грешат против езика и против себе си. Гледаше на езика като на безкрайна, казано по Хумболд, "енергея", а на езиковедската работа като на безкрайно и въодушевено дирене. Не обичаше да слага точка на нищо, освен на житейските си щения. Чувството му за безкрайност жестоко се сблъска с края, към който сме се запътили всички.

Н. Г.


Момчил Чалъков: роден в Пловдив 1937 г., славист, диалектолог, етимолог и пр.