Какво е искал
да каже авторът?
Не може да не ви развълнува този въпрос, особено ако сте автор или ученик. Но вълнението всъщност нито е налице, нито може да е мотив за началото на нашето представяне. Истинският мотив е отговорът - "Каквото е искал, той го е казал.". Под това изказване биха се подписали, без да се задълбочават в безсмислени уточнения бая литературоведи и неизкушени.
Получава се така, че има "забранени" въпроси. Е, те не са забранени, но се казва: "Те са безсмислени" - неможейки да си отговорим, няма защо да питаме (това би могло да не е същностната характеристика на безсмисленото, ала ние няма да я обсъждаме). Защото "какво е искал да каже авторът?" поставя проблем - отношенията между намерение и смисъл. А в един друг смисъл проблемът е донякъде забранен, защото не е разрешен; или разрешим. Както обявихме, ще започнем от разглеждане на отговора.
1. Намерението на отговора е да ограничи похожденията върху авторовите интенции и да се определи предметът на Теорията на литературата - самото произведено. Дори имаше една френска обява по друг повод, че авторът е умрял. Така са поизбутани встрани и поразклатени психобиографизмите (може би косвено и психоанализата?).
2. Какъв е обаче смисълът на това изказване - "каквото е искал, той го е казал"? В него неочаквано сякаш се съдържа предпоставка, че има припокриване между намерение и смисъл - това, което е искал авторът, е казано, то е наяве, осъществено е. Излиза, че ние знаем какво е намерението и го сравняваме с написаното. И с облекчение откриваме, че то съвпада. Естествено, под тази спекулация върху отговора вече биха се подписали значително по-малко литературоведи и неизкушени. Защото точно с това те не са съгласни - да се говори и разказва за искането, намерението, съпоставено с творбата. Веднага тук се уточнява, че под "казал" сме имали предвид "написал", а под "искал" не се разбира авторово намерение, а решението му да напише точно тези думи. Новото уточнение-твърдение-отговор би изглеждало така - "Това, което е решил да напише, авторът на листа го е написал на листа. Това е.". Това фундаментално заявление не е за изхвърляне! Но и не е отговор на въпроса "какво е искал да каже авторът?" - ние все пак не питаме какво е искал да изпише на листа. Не задаваме въпрос към очите на читателя дали виждат добре буквите, а към ума - дали разбира намерението.
А как се разбира намерение? И какво все пак е искал да каже авторът?
Да се върнем към проблема: "какво е искал да каже авторът" съвсем не е безсмислен въпрос. Като начало трябва да уточним, че отношението между същност и явление, смисъл и намерение не е тъждество, т.е. то не е обратимо. Във връзка с това не може да не се спомене за сравнение следната приятна поговорка: "Пътят към ада е постлан с добри намерения". А за да търсим намерението, задължително трябва да са спазени две предпоставки:
а) съществува намерение и
б) намерението е осъществено в текста.
Първата предпоставка няма да бъде дискутирана тук. Но втората се оказва проблематичната 1 - защото ние нямаме начин за установяване дали авторовото намерение е отразено в текста. Дали изразеното е намерението, дали има пълно съответствие между двете. Нещо повече - поради същността на естествения език - не само ние, а всеки е поставен пред подобна невъзможност - включително и самият автор. Авторът не може да е сигурен, че намерението му съответства на това, което е написал, дори ако си прочете произведеното наум. И тук надали може да се разграничат автори, владеещи изразните средства ("гении") и такива, които не ги владеят ("посредствени"). Защото става дума за съотношение между намерение и смисъл, а не за умело или неумело писане 2.
Иван Вазов не би могъл да разбере дали това, което е написал, съответства на намерението, което е имал. Нито пък ние.
Какъв може да е тогава подходът, който се справя с установяване на намерението, основавайки се на произведения текст 3? Ще изоставим херменевтиката и ще припомним, че за разлика от устната реч, където можем да контролираме и уточняваме самата информация, да изясняваме казаните и недоизказаните изрази, в монологичната писмена реч няма такава възможност.
Това, което евентуално ни остава, е да разберем какво не може да е авторовото намерение. "Какво не е искал да каже авторът?" ("искал да каже" не е "написал").
Какво толкова променя отрицателната частица? Има ли значение дали питаме за "искане" или за "неискане", след като заявихме, че принципно отношението е проблематично?
За да може да се осъществи нашето желание, необходимо е да се използват определени подходи, които ограничават възможностите за някои интерпретации. Това е не само допускане на противното, а и аналогичната, но различна операция - допускане на различното. Ако при определен анализ допуснем нещо, което може да бъде в противоречие с творбата, то допускането ни няма да има отношение към произведението и ще смятаме, че не може да бъде авторово намерение. Всяко твърдение, което е следствие на тази процедура, наричаме силно твърдение. Но то не е толкова евристично, а в някои случаи е дори тривиално. По отношение на допускане на различното трябва да отбележим, че там противоречие не може да се фиксира, но може да се открие отлика в намерението. Този тип твърдения наричаме слаби твърдения. Колкото по-детайлно е различието спрямо оригинала, толкова е по-проблемно разграничаването, което се прави. Всъщност ние все повече стесняваме областта около евентуалното намерение и тъкмо поради тази причина слабите твърдения за нас са по-ценни от силните твърдения.
Как реално може да се съпоставят противни или различни текстове (с техните намерения) към анализирания оригинал. Подходите може да са разнообразни, но ние се спираме на един от тях, който ще назовем - заместване. Работата при анализа може да е изпробване - заместване на думи с техни синоними, които изменят творбата. Или на препинателни знаци с други; и последващ анализ. При това съпоставяне може да се определи някакво условно гранично място, област на допустимите изменения и намерения, които определят текста. При това по-скоро може да се определят възможните, а не толкова вероятните намерения. Този подход може да бъде именуван конструктивистки, защото основната цел е заместването на налични с конструирани значения, чрез похвата за допускане на противното или различното.
За да оголим нашето предположение и началните му постановки, ще споменем, че основната предпоставка-предразсъдък на този подход е наличието в езика на синоними и тяхната нетъждественост. Както и че (това е важно!) зад смисъла по принцип има намерение. В тази предпоставка не се интересуваме какво е точно отношението между смисъл и намерение, а че ги има съотнесени и зависими с единственото условие, че не ги отъждествяваме. Въз основа пък на нетъждествеността на синонимите и тяхното съотнасяне се ограничава не просто употребата на думата в зависимост от определения контекст (което е условие за всяко едно тълкуване), а се редуцира и употребата на самата дума спрямо останалите в системата. В първия вариант се ограничава смисълът, във втория се ограничава и значението.
И така: "Какво не е искал да каже авторът?" има две характеристики:
1. Ограничаването: Ние не съпоставяме само намерение и смисъл, чиито отношения по определение за нас ще останат проблемни, но и съотнасяме други подобни текстове, изграждайки система и от означаващи. Те изясняват употребата и имат за цел да ограничат областта около смисъла и намерението. Защото, от една страна, самото авторово намерение не може да бъде определено, а от друга - ние не може да се доверим изцяло на текста. Можем единствено да го четем или разбираме в съмнение.
Преди да преминем към кратко излагане на втората характеристика, предлагаме следната абсурдна ситуация, която: а) изяснява разграничението, направено в третата бележката под линия; б) ограничава областта, в която са валидни предложените подходи, както и в) изгражда мост между двете характеристики, които искаме да изложим.
Аз въобще не знам китайски. Но искам да кажа (това е моето намерение) на китайски, че аз не знам китайски. Пред мен са положени редици от китайски символи, от които аз старателно и произволно избирам само някои. След това ги подреждам, произнасям. Полученото изречение по случайност звучи така: "Аз познавам китайски". Китайците наоколо ме поправят - "Не се казва точно така", защото са разбрали (!?) моето намерение и след редакцията им изречението остава така: "Аз знам китайски" (или един друг грешен вариант - "Аз познавам китайци").
Може би биха били изненадани, ако разберат моето намерение... Тогава чие намерение са отъждествили със смисъла, който са възприели? Условно това може да се нарече "намерението в/на текста", и както се показа, то може да е различно от авторовото намерение, както и от смисъла на текста. Важно е да се спомене, че моята грешка (т.е. тяхната) не би могла да бъде избягната чрез подходите, които предлагаме. Защото намерението в случая не е само неизразено (срв. с второ условие: намерението да е осъществено в текста), но и неизразимо чрез дадените произволни символи (които са без смисъл за автора).
2. Нетъждествеността: Втората характеристика на "Какво не е искал да каже авторът?" бе изразена в предложената ситуация и е чисто техническата страна на представения проблем. Литературоведската работа, която при множество подходи по същество е опит да се отъждестви намерение и смисъл чрез анализа, в случая е заменена с изследователска. В някои отношения тя дори може да прилича на "редакторска", защото не се предполага тъждество на двете понятия 4.
Като заключение пак ще повторим, че ние не можем да стигнем до ситуация, в която да представим намерението във вид на формула, най-малкото, защото самото намерение го разглеждаме като област, и не е нито послание, нито пропозиция, нито изказване. Не е било и наша цел да формализираме. Но чрез "Какво не е искал да каже авторът?" ние можем да се доближаваме до намерението от всички страни, стеснявайки областта, посредством системата от означаващи (заедно със значенията и употребите) и допусканията на различното и противното, осъществени чрез подхода заместване.
За съжаление по-интересната част на това изложение трябва да започне оттук нататък - не само предлагане на някакви подходи за ограничаване на авторовото намерение, а реален начин за разграничаване в конкретен текст на областта на намерението от наличния смисъл...
Всичко изложено дотук може да не е вълнение за дисциплината Теория на литературата, но би могло да е някакъв проблем на Литературознанието.

Васил Видински


Васил Видински е петокурсник в специалността българска филология и съорганизатор на студентския филологически семинар "Малка носовка" в Софийския университет. От две години насам семинарът се доближава до този тип упражнения, които изграждат дискусионна работна група. А точно тези упражнения в академичния ни живот засега са малко.
















































1 Ние дори не стигаме до разглеждане на третата необходима предпоставка - намерението да е разпознаваемо.







2 Дори да има реално осъществено намерение в определен установим смисъл (каквото и да означава това), то изразеното може да не е умело написано или представено. Може да съществува и умело изграден текст, чиито автор е имал друго, различно от осъщественото в смисъла намерение.
3 Още тук могат да се появят и други проблеми - например за разграничението между "намерение" на/в текста и намерение на автора, за което ще споменем в края на представянето ни.















































































































4 Най-малкото, защото намерението не е променлива, докато смисълът може да се изменя с историческото време.