Разкази за биволи
Павел Койчев, Стадото. Фотографии Емил Хрестов Имам малко самодоволното усещане, че стиропореното стадо черни биволи, преди да стъпи в специално направена локва от кал пред хотел "Лилия" на "Златни пясъци", е минало през едно мое изречение от 1998-ма: "В поредица от работи, които не без терминологична ирония бихме могли да определим като гигантски инсталации, Павел Койчев деконструира антиномията концептуално-пластично, като извежда пластически чисти концепти". Признавам си изкушението текстът ми да завърши още тук, защото докато обектът на концептуалното изчезва в непрестанно разширяващото се поле от интерпретации, обектът на пластичното поглъща думите в мълчалива самодостатъчност. А как да говориш за нещо, което ти е отмъкнало и думите, и обекта на думите...

Единствената възможност, която виждам, е на свой ред да отмъкна чужди разкази за "Стадото". В случая съм облекчен, защото мога да започна придвижването по съсредоточените стъпки, които Емил Христов вече е оставил върху видимата повърхност на събитието. Само сапьорската му съсредоточеност е предотвратила взрива от сблъсъка на два авторски безмилостни изобразителни изказа - триизмерния на Койчев и двуизмерния на Христов.

Разказът на Христов
Фотографският разказ е зарязал актуалното пространство и през лекия жълт вираж на оригиналите води назад във времето, към някакво "кално преди", където биволите и хората са впрегнати в общо телесно-предметно усилие. Хората се играят от самия скулптор, гол до кръста, а биволите са вторично прекомпозирани, разпаднати на едри късове - повече наличност, отколкото форма. Ситуацията е осезаемо буквална с два далечни литературни хоризонта - на родното, например по посока на Елин Пелин (и града, и писателя), и на екзистенциалното, например по посока на Камю.
Така построен, разказът на Христов разконспирира, набавя допълнителна знаковост на най-дългия съдържателен преход, предприет от Стадото. Централната фигура на биволицата със своето мистично могъщество и златни рога директно отпраща към митологична матрица, каквато обаче просто няма. Корпусът на мита един път е пространствено изграден и втори път семантично изпразнен, за да могат в него да се настанят повтарящите се фрагменти на индивидуалното битие, потта, калта, надеждата, умората, случайността... (За повече яснота търбухът на биволицата е пълен с шарени отпадъци.) Попитан откъде е дошла тази биволица, Павел Койчев отговаря, че от един детски спомен за евакуацията. Митологичното е принудено да се откаже от блясъка си и да признае генеалогичните си връзки с биографичното.

Американският разказ
За разлика от разказа на Христов, който се е състоял, американският разказ може и да не се състои. За това той трябва да започне отдалеч и да се приближава към Стадото бавно и внимателно.
Ускореното културно време на ХХ век е резултат от непрестанната смяна на консенсуса около ключови понятия, което вероятно в най-голяма степен се отнася до понятието "изкуство". То вече никога не е това, което е било вчера. Правенето на изкуство, включително и на голямо изкуство, няма пряка връзка с участието в смяната на консенсуса. Изречено в уморени категории, едното е художествен, а другото естетически процес. През първата половина на века, да речем, движението на консенсуса ставаше главно на територията на Париж и на територията на живописта, през втората - то става главно на територията на Америка и на територията на концептуализма. И единственият художник от български произход, който със сигурност се намесва в него, е Христо Явашев. Вторият би могъл да бъде Павел Койчев, Стадото му съдържа такова предложение. То развива-преобръща основната ос в движението на консенсуса - бягството на творбата от жанра и музея, тривиализацията и преходността й. Преди време в един разговор на страниците на "Култура" с Павел Койчев и Христо Буцев обсъждахме променената стратегия на творческо безсмъртие - неговият залог вече не е в това творбата да надживее твореца си, а в обратното и то да стане колкото се може по-бързо.
В Стадото скулпторът вае от разлетялата се лекота на стиропора монументална биволица в класически пропорции, стъпила в калта с тежестта на камък и бронз. Залогът е удвоен: преходност, която не се отказва от непреходността, а я повлича със себе си. Нетрайният материал е обиколил кълбото на консенсуса и предлага промяна на диаметъра му. Играта по старите правила изглежда като движение в кръг.
Кротките биволи, използвани за транспорт преди войната, са поели едновременно към музея и към Дисниленд, защото вече е все едно. Някъде и над художественото, и над естетическото, възгордялата се преходност на стиропора, монументалната бутафория на животното с шарения търбух, съсредоточено и пародийно оглеждат американския културен модел, на който принадлежи този разказ.

Разказът на Койчев
Би било малко безвкусно и повече преиграно от работата с формата да се извлича линеарен разказ. Него го пише контекстът, който скулпторът си е избрал. Морето, плажа, крайбрежната алея, луксозния хотел, басейна, коктейлите... Въобще курортисти, емигрирали за кратко в безгрижието и безпаметността. И стадо биволи, забито като клин в потока на празното съзнание. Щом решиш да си почиваш от грижите и паметта, почивката ти пак са те, само че завърнали се с панаирджийски маски от стиропор, боя и пластмаса. Разказът на Койчев би могъл да бъде наречен антиутопия на свободното време. Тя се обитава от едно дребно пастирче, кацнало върху биволския гърб, което прилича на арлекин, на хвърчило, на въртележка, и направлява прехода на стадото от пасиището към панаира.

Разказът на танца
Танцът се състоя на 12.08.2000 вечерта и пресъздаваше напрегнатите отношения между мъжки и женски пеперуди. Каква е връзката между биволите и пеперудите знае само майката природа.

Георги Лозанов