Художественият феминизъм

Жените в българското изкуство все повече се интересуват от самите себе си и проблематизират собственото си присъствие. Изложбите на групата "8 март" до голяма степен наложиха осъзнаването на женската другост. Ту обявявайки се за феминистки, ту отричайки, авторките от групата поставиха на дневен ред феминистката тема - постепенно, тихо, деликатно, но твърдо - съвсем по женски.
Когато преди няколко години Мария Василева и Яра Бубнова направиха "Версията на Ерато" и конференцията за "Езикът на женското в изкуството", поне за мен повдигането на "женския" проблем дойде сякаш от нищото - без да е бил трайно присъстващ или деклариран в изявите на която и да е българска жена-художничка до този момент. Провокацията на кураторките обаче дойде тъкмо навреме, не само защото това беше една празнина в българското изкуство. Множеството участнички и някои великолепни работи доказаха, че това не е измисляне на проблем там, където не съществува (какъвто беше насмешливият коментар на някои мъже тогава).
Две изложби, представени неотдавна почти едновременно, отново повдигнаха въпроса не толкова за състоятелността на феминистките претенции, колкото за специфичните им български измерения.
Поредната изложба на "8 март" бе поредното дългоочаквано и пикантно раздвижване в изложбите напоследък. "Субекти и сенки" в АТА бе отново опит на куратора (кураторката? - женският род на професиите е още една тема, недокосната от българския феминизъм...) Мария Василева да примири и противопостави двойствената женска същност. Жената като сянка, като функция на нечие друго присъствие и жената като субект, като самодостатъчна величина. Със специалното участие на мъжка гост звезда - Венцислав Занков, което обаче не беше нито контрапункт на цялото, нито особено интересно само по себе си и това като че ли обезсмисли присъствието му.
"Дребни компромиси" на Аделина Попнеделева е отново самоагресивна работа на авторката, която преди няколко месеца изтъка риза от коприва пак в АТА. Зрителят е изправен пред необходимостта да премине между двата монитора, показващи самонаплюването на художничката. Надежда Олег Ляхова използва позицията си на "човека зад камерата" и превръща някои "технически" подробности около заснемането на наплюването в отделно произведение.
Даниела Костова прави великолепно видео от простото заснемане на домашното ежедневие, поставяйки черен правоъгълник в центъра на зрителното поле, като действието е само загатнато в образуващата се покрая рамка. Алла Георгиева рекламира собствена марка бельо - Alla's secret. В постерите тя позира по сутиен и жартиери сред други символи на неустоимата женственост и обреченост - кебапчетата, шопската салата и точенето на баница.
Димитрина Севова показва може би най-доброто си видео досега - кратки видеопортрети на 3 жени от три поколения с безпристрастно разказана биография в няколко изречения. Те най-общо доказват, че женитбата и децата изчерпват живота на една жена.
Димитрина единствена в групата се определя категорично като феминистка. Аделина Попнеделева пък търси женската позиция и проблематика не само в изявите си с "8 март". Случайно или съвсем показателно, но факт е, че по-голямата част от авторките са щастливи майки и съпруги, без да са "обществено ангажирани" с феминистката идея. Феминистките настроения се сублимират в изкуството и нямат почти никакъв конкретен социален паралел. И тази изложба показва по-скоро осъзнаване и самоирония на женската съдба, отколкото някаква борба и агресия. Българката няма нищо против да е сексуален обект, нито се оплаква от физическо насилие. Тя не демонстрира гротескно своята анатомия, не се опитва да шокира, но и не изследва културните и социални модели, налагащи нейното положение, не се задълбочава и не излиза твърде далеч от рамките на битовото. Във видеото на Таня Абаджиева "Танцувай с мен" тайно заснетите проститутки са романтично-тъжни сенки, а не социален проблем или трудни съдби.
Макар и да отива по-далеч и да представя по-млади автори, картината се потвърждава и от другата изложба - "Анти Феминизъм/Мачизъм" с куратор Диана Попова в галерия XXL. Изложбата е интересен експеримент, защото авторите са прекарали няколко дни заедно в Златоград и създаването на работите им е следствие на своеобразен уъркшоп. Тримата мъже - Хубен Черкелов, Косьо Минчев и Георги Тушев, и трите жени - Даниела Костова, Боряна Драгоева и Зорница София, са едни от най-интересните млади автори в момента. За съжаление проявата на двете групи е твърде неравностойна и определено е в полза на жените.
Зорница София представя интервюта на шестимата на два отделни монитора на двойно легло - разделението е мъже - жени. Интервюираните са по бельо (мъжете с женско, жените - с мъжко), разголвайки се и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Въпросите са директни, някои прекалено интимни, а интервюираните са накарани да подскачат през цялото време, защото така, според авторката, не са в състояние да "позират" пред камерата. Двата монитора са поставени върху истинско голямо двойно легло в галерията. Въпреки прекаленото натрупване на символи и смисли интервютата и гледката са определено интересни и страшно любопитни.
Във видеото си, посветено на всички жени, които обичат мъжете си, децата си, дома си и т.н. (цитирам по памет), Боряна Драгоева умело рисува синини и рани по голото си тяло. Видеото на Даниела Костова показва мъжете и жените едновременно като сенки и движещи сили, без дискриминация. Жена в бяло влачи мъж в черно, вързан за краката й и изглеждащ като сянка. Обратното: мъж в бяло е следван от живата си "сянка" - жена в черно. Двете двойки се движат призрачно по зелената поляна на футболно игрище. Даниела Костова отказва приоритет на жената за ролята на жертва и утвърждава "равноправието" в един доста двояк смисъл.
Работите на мъжете като че ли показват дистанциране или неразбиране на проблема и просто го заобикалят. Може би с изключение на работата на Косьо Минчев, която обаче беше недовършена.
С малки изключения произведенията, разнищващи женската тема, като че ли се заиграват с проблема, без в действителност да го преживяват или да му вярват. Вероятно защото при нас проблемите на феминизма (или мачизма) се осмислят единствено в рамките на интелектуални и художествени занимания, без да имат някакъв обществен отзвук. А антифеминизъм (мачизъм) на този фон звучи съвсем абстрактно и умозрително. Това обаче не ги прави по-малко интересни, а напротив - всъщност необременени от социална или политическа обвързаност, те могат да си позволят да бъдат много по-леки, иронични, забавни. И макар никой да не ги приема за сериозна феминистична декларация, това са едни от най-интересните изяви на българските художнички.

Десислава Димова