Синтезът в практиката на Ку-Ку бенд

Преди години ми попадна една типологизация на музикалните диалози, с която Кийт Нигъс дели музикантите в популярната музика на дженеристи, пейстишисти и синтезисти. Тази типологизация ми се стори толкова интересна, че веднага - за да проверя емпирично меродавността й в локална среда, - почнах да се опитвам да намествам в нея българските музиканти, чиито имена се натрапваха на погледа ми от телевизионния екран, от страниците на вестниците или от клубните подиуми.
Точно по това време българите - при това далеч не само маниаците на популярната музика и далеч не само музикантите, - бяха шокирани (в най-позитивния смисъл на думата!) от един ансамбъл, нахлул в общественото битие от екрана на телевизията. Тогава, наистина, повечето хора възприемаха ансамбъла "Ку-ку бенд" някак на втори план, "с периферните си сетива"; на първи план едрееха фигурите на солистите-певци на бенда начело с тартора на дяволската компания, "синтетичната личност" Слави Трифонов: музикант, певец, актьор, аниматор, сатирик, зевзек, невротик и пр., и пр. Причината за това беше в характера на песенните послания, които в онези години носеха ярко и агресивно изразен актуален граждански, политически смисъл.
Но в главата на моя милост (чието детство и юношество е преминало в същия град, в който музикантите от този бенд са осъществили първия етап от професионалното си музикално образование) веднага защракаха други мисли и асоциациии. Тяхна отправна точка бяха не посланията на певците (поживял съм доста, наслушал съм се на всякакви и различни послания), а най-вече самият бенд. И музиката, която може и иска да прави. И начина, по който я прави. И удоволствието, с което очевидно я прави. И културните окови, които разкъсва дръзко и весело, без да му мигне окото, както се казва. В главата ми подскачаха и се блъскаха впечатления и от миналото, и от днешния ден; и от прочетени прозорливи или съвсем несъстоятелни изследователски идеи, и от възприети със собствените ми сетива реални и виртуални образи; и от предразсъдъците на безнадеждни консерватори, и от перспективните прогнози на смели новатори; а редом с това - и интимно мои хипотези за пътищата, по които днешната популярна музика се мъчи да стигне до ушите и влезе в душите на все повече хора, а и да разруши колкото може повече граници, табута и ограничения.
Сега, когато слушам "Ку-ку бенд", импулсите в главата ми вече не се блъскат един с друг, а живеят в градивно, позитивно сътрудничество. Очаквам всяка нова изненада, която изстрелват всяко ново шоу или звуконосител на музикантите от "Ку-ку бенд". И съм им благодарен. И на тях, но и на Кийт Нигъс. Защото именно той ме подсети, че "Ку-ку бенд" просто плаче да бъде отнесен тъкмо към "синтезистите". Защото точно синтезът - осъществен талантливо, свободно, без предразсъдъци, с впечатляващо въображение, основан на дълбоко познаване на стилистичните нюанси в цялата вчерашна и днешна "сериозна" и популярна музика от страна на всички музиканти, - е онова, което отвежда изкуството на бенда от сивата аморфност на баналното към предизвикателната перспективност на оригиналното. С това в никой случай не омаловажавам ролята на баналното, познатото, установеното. Безразлично дали го назоваваме с истинското му име, или използваме "омекотяващи" евфемизми, дали го етикетираме с позитивен или с негативен знак - то е и винаги ще бъде една от съществените опори на реципиента при възприемането. А това е от особено значение при популярната музика, една от типологическите черти на която е претенцията, а и мисията да функционира във възможно най-широко социално поле. Същевременно обаче не по-малко значение има и иновационният феномен, който обуславя "магнетизма на привличането", държи ключа към престижната характеристика "оригинално" - още повече днес, когато механизмите на производство и разпространение просто предопределят огромното изобилие от продукти на пазара и феноменът "оригинално" става важен фактор в конкурентната борба.
Според мен смисълът на категорията "оригинално" в практиката на "Ку-ку бенд" се носи от разновидностите на синтеза, който съставът осъществява. И най-интересното качество на този синтез е, че е разнопосочен и при това твърде актуален. А неговите източници? Те са локални и глобални. Независимо от жанрово-стиловата доминанта в дадено парче, в музиката на "Ку-ку бенд" присъстват почти винаги българското, балканското, европейското, ориенталското, модното и утвърденото, фолклорното и нефолклорното, а вътре във всичко това - и блусът, и джазът, и рокендролът, и латиното, и звукови синоними на всевъзможни интонационни и темброви връзки и смесвания, които е в състояние да дешифрира човешкото ухо. Ако трябва да обобщя тези източници, бих ги свел всъщност до две гигантски сфери: уърлд мюзик и мейнстрийма в съвременната популярна музика.
Специално ще подчертая един контекст, в който музикантите от "Ку-ку бенд" забъркват почти винаги своите вкусни коктейли: нюансите на смешното. Иронията, пародията, гротеската, абсурда или просто музикантската шега. Казвам музикантска - защото смешното в музиката на "Ку-ку бенд" в никой случай не е транскрипция, превод на хумора в песенните текстове. Това е елемент от музикалния знак на бенда. И - поне за мен, - най-привлекателният елемент. Може би смешното идва естествено, като рефлексия въобще на концепцията на спектаклите, в които предимно се изявява; може би е проекция на природата, на нагласата, на темперамента на самите музиканти, издънка на северняшкия им зевзеклък - но така или иначе, е един от важните фактори, благодарение на които очарователната атмосфера на играта, на свободната импровизация става типична за физиономията на "Ку-ку бенд" и една от чертите на тяхната оригиналност.
Още повече, че именно играта и импровизацията са едни от най-ценните и приятни неща, които култивира в различни форми у себе си днешната популярна музика.
И какво лошо би имало, ако от това се възползва цялата музика въобще? А защо не и човешкото общуване?..

Генчо Гайтанджиев