Медийната емоция

Слушах внимателно един руски военен какво говори за печално потъналата в морето руска подводница. Той приказваше петнайсет минути и успя абсолютно професионално да не каже нищо конкретно, да не изпусне случайна дума, която да предизвика нежелани емоции. Най-странното обаче беше, че след като водещата го прекъсна, сякаш той беше казал нещо. Нещо ново, нещо важно. И чак след известно време разбираш, че нищо не останало от приказките му, всичко се е изпарило, защото е било почти въздух. Нещо като солети, които те залъгват, че си сит, а всъщност оставаш гладен.
След него говориха родителите на един от моряците в подводницата. Силно емоционално, човешки и без капка професионално оцветяване. Те също не можеха да кажат нищо, трагедията им блокираше възможността за артикулация.
След тях взе думата руски писател като представител на интелигенцията. Той балансираше между емоцията и разума, между професионализма си да формулира изречения и желанието да бъде естествен. Това, което каза, е общовалидно и общочовешко за всяка драма.
Странно е как електронните медии успяват да създадат цялостната картина на едно събитие от много парчета звук без съдържание. Всички тези участници, неспособни или неискащи да кажат нещо, се оказват далеч по-ефектни и от най-добрите анализатори. С тях като че ли много по-осезателно "напипваш" темата, усещаш я конкретна и виждаш различните й аспекти. Оказва се, че за да си изградиш мнение за дадена случка, нямаш нужда от факти. Просто се доверяваш на предадената от медиите емоция. А при радиото емоцията е много по-силна, отколкото в телевизията.
По радиото много по-лесно можеш да хванеш някого, че не казва нищо, когато говори. Защото не те разсейва картината и си концентриран върху гласа. Но само гласът по радиото може да събуди фантазията ти и да установиш колко много различни форми на страдание рисуваш, без да искаш в съзнанието си.
Ясно е, че всички тези картини не могат да помогнат за спасяването на хората. Именно радиото обаче предизвиква съпреживяване, а това най-добрия подтик към действие. Дали то ще бъде финансова помощ, чуждоземна подкрепа или нещо друго няма значение. Индивидът без власт за подпомагане прави само едно - продължава да следи развръзката хипнотизирано. Само заради емоцията на останалите и желанието да бъдеш на тяхна страна. Сухото обяснение и разиграването на различните варианти, довели до катастрофата, никога не могат да предизвикат чувствата. Те даже ги охлаждат, защото показват намесата на коравосърдечни политики. Те изтриват "човешко лице" на страдащите.
Понякога, както в този случай, говоренето, без да се казва нищо, има смисъл. Оцветява се с ново значение, а не с онова политическо празнословие, притъпило сетивата. От една страна се говори - първата крачка към преодоляването на всеки проблем. От друга страна се мълчи, говорейки - предизвиква се вживяване. И още една потресаваща комбинация - мазохистичното съпреживяване се съпровожда от вътрешната надежда това да не се повтаря повече никога.

Вяра Ангелова








От въздуха
подхванато


Говоренето, без да се казва нищо