Кураторски дискусии
- Първа школа за куратори - това означава ли, че ще има и втора?
- Да, надявам се, че ще има. Защото първата само постави въпроси. Втората може да се опита вече да им отговори.
- Какви въпроси? И как въобще реши да направиш този курс?
- За мен тази школа е една от стъпките към преодоляване на периферността на нашето съвременно изкуство. Тя, естествено, носеше съвсем дискусионен характер, имаше за цел взаимно опознаване на хората и на вече съществуващите практики. Затова в проекта за школата писах, че тя залага на диалога. Ние не се опитвахме веднага да решаваме проблемите, които са присъщи на кураторството. Опитвахме се заедно да напипаме има ли то почва у нас и ако има, каква е почвата. Стигнахме до извода, че тя трябва много да се наторява.
- Толкова ли е зле нейното състояние? Все пак през последните години имахме много натрупвания в областта на кураторските изложби. Това е някакъв опит, нали?
- Почвата е добра. Въпросът е какво искаш да отглеждаш на нея. Досега ние се занимавахме със стихийна реализация и в повечето случаи ставаше дума по-скоро за организиране на изложбите. Неслучайно често кураторът и мениджърът в нашите представи се сливат в едно. Независимо от това колко е трудно да бъдеш мениджър, колко специални качества изисква тази дейност и колко зависим е от нея резултатът, кураторът започва просто от друго място. За мен основното е, че кураторът трябва не само да умее да чете теми или естетически да съпреживява художественото произведение - това е отношението към него като към нещо външно, чуждо. Той трябва да ги приема като част от собствените си мисли и като част от общата перспектива на изкуството, а това изисква знание. Кураторът е отделна професия от мениджъра.
Съществуват няколко задачи, които се решават от куратор и чрез кураторски проекти. Първата и основната, това е проблемът на репрезентацията. Изкуството, всеизвестно е, съществува в публичната сфера и начинът, по който то комуникира с нея, вече е част от самото изкуство. Другата сериозна задача е това, което аз малко случайно наричам "интелектуална актуалност". Това не е политическа актуалност, не е институционална актуалност, това е именно съответствие на проблемите, които кураторът вижда в съвременното изкуство, с проблемите на обществото. И другото важно нещо - концептуалната обоснованост. Вече не сме изолирани и оправдания от типа "все пак за нас е за първи път" престанаха да вървят.
Освен това съществуват проблеми, които са свързани със самата изложбена дейност. Да кажем съгласуване на частите, постигане на изложба като ансамбъл, където цялото не е само тотален сбор от добри неща, а е в състояние да им придаде нов смисъл и много по-активно звучене.
- У нас като че ли е трудно да се намери разделителната линия между мениджъра и куратора - т.е. между дейностите им в практиката.
- Те се разделят, естествено, само в идеален план, теоретично. В нашата ситуация те са много по-тясно свързани, отколкото в други страни. Но все пак ако качественият мениджър е блестящ организатор, то качественият куратор трябва да е това, което наричаме интелектуалец. Това е човек, който има какво да каже. Но въз основа на изкуството, с което работи. Това е организатор на диалога с художника, със самото произведение, с публиката и дори с историята на изкуството. Ние всички, които правим изложби в България, поради реалните обстоятелства харчим много повече усилия за организирането на нашите прояви. Почти никога нямаме реално време да формулираме какво, за кого и защо искаме да кажем чрез една изложба.
- Преди малко спомена, че вече и у нас нещата не стават за първи път. Но тази школа бе първа. И грамадната необходимост от нея - доколкото разбрах, заявките са били три пъти повече от възможностите за участие - вероятно се диктува от липсата на, което да е дори приблизително в тази област.
- Досега ние как работехме: имаме художници, които харесваме, каним ги да правят изложба, измисляме й име, намираме й място и търсим пари, доколкото е възможно. Ако някой в този момент би ни попитал, но съвсем насериозно, а не така, както питат телевизионните журналисти, за кого правим изложбата, ние честно бихме казали - за себе си. Оптимистичните илюзии от началото на 90-те, че трябва да се търси публика и че тя може да бъде намерена, са забравени. И макар съвременното изкуство за 10 години не си отгледа нито колекционери, нито зрители, нито ценители, то отгледа амбициозни хора, които искат да бъдат професионалисти. Аз имам малко утопична вяра в това, че интерактивността на професионализма трябва да предхожда интерактивността на парите.
- Всички имаме тази вяра. И като става дума за професионализъм, той следва да се предхожда от някакво обучение или поне, в нашия случай, от дългогодишен личен опит. Вероятно не е случайно, че най-активните куратори са критици, изкуствоведи по образоване.
- Това е абсолютно вярно, защото критиците поради собствената си дейност се запознават с огромно количество факти от съвременната култура и знаят много неща. Аз лично смятам, че общият ни проблем - на критиците - е недостатъчната теоретична подготовка. Но тя, разбира се, трябва да се постига много по-систематизирано, отколкото може да предложи една кратка школа за куратори. Затова започнахме школата с демонстрация на голямо количество диапозитиви от съвременното българско и световно изкуство. По една съвсем примитивна статистика излиза, че 10% от участниците в школата са разпознали 100% от българските диапозитиви и около 2% са разпознали около 1% от чуждестранните. Само по себе си това е показателно - всички разговори за това, че информацията вече е достатъчна, са прекалено оптимистични.
- Вероятно проблемът не е в информацията, а в начините на нейното достигане.
- Вярно е, но това ни посочва какво всъщност е най-необходимото. Все пак визуалното изкуство трябва да се вижда. Веднага възниква въпросът - къде и как. И се оказва, че на този въпрос ние отговаряме по същия начин, както преди десет години - никъде и никак. Художниците, особено по-младите, са много по-наясно какво става в съвременното изкуство, отколкото хората с теоретично образование.
- Точно затова виждаш ли в скоро време школата да се превърне примерно в университетска специалност, която да дава някакво системно образование.
- Аз не виждам това да стане скоро. Основният проблем, мисля, е в представата на институциите в България, че принадлежността ни към Европа е просто даденост. Смятам, че трябва да се полагат огромни усилия - убежденията съвсем не са всичко. Трябва да има език, за да се говори за съвременно изкуство и трябва да има институции, които поддържат съществуването на такъв език. От моя гледна точка началото би могло да бъдат семинари или спецкурсове в съществуващите вече конкурентни специалности по изкуствознание в Художествената академия и в Нов български университет.
- И в някакво незнайно, но определено далечно бъдеще ще престанем да чуваме "закачки" по повод думата "куратор"... Как реагираха участниците в школата на това, което им поднесохте?
- Много странно. Първо, струва ми се, може да се използва една съвсем непрофесионална дума - участниците ни бяха благодарни. Вероятно защото школата стимулира доста от тях да се престрашат и да реализират собствени проекти, да започнат да се интересуват от неща, които класическото образование не им е предлагало. Освен всичко школата запозна много хора един с друг, а това е - всеизвестно - най-добрата форма на професионална комуникация. Надявам се също, че сме поставили въпрос, който много рядко се дискутира у нас - това е професионалната етика. В дадения случай професионалната етика на куратора - изключително важно е изначално да уважава това, което прави и мисли художникът. Може би след школата колегите вече няма толкова нехайно да задават въпроса: "Това изкуство
ли е?"...
- Не може да бъде!
- Да, може да бъде. Чувала съм такива забележки - презрителни и пренебрежителни, дори от най-утвърдените професионалисти и служители на солидни институции. Може би това донякъде е прогрес, защото вече заменя изречението: "Не го харесвам". Но все пак, убедена съм, че изкуствоведът няма право да подлага на съмнение неща, за които няма нито достатъчно знания, нито проявява интерес към тях.
- Имаше ли и други такива знаменателни неща в школата?
- Предложихме на участниците заедно да работят по един изложбен проект. Зададена им беше рамката на проекта с название "Визуални инстинкти. Вкусове на поколенията". Беше им предложен приблизителен списък на български и чуждестранни работи, както и пространството на Националната галерия за чуждестранно изкуство като хипотетична изложбена зала. Смятам, че задачата беше от изключителна сложност, тъй като работа в кураторска група изисква не само познаването на материала, но и взаимно опознаване на хората, което в нашия случай се ограничи в една седмица. Участниците трябваше да изработят концепцията, базирана на принципа за интернационалност на съвременното изкуство, да подберат експонати и да ги ситуират в залите. Имахме и "ролева игра", проведена от Мария Василева: всички участници се поделиха по функционални звена - куратори, мениджъри, отговорници за образователна програма, финансисти и специалисти по пъблик рилейшънс. Дори предложихме на една група да се занимава с допълнителни инициативи към нашия общ проект. Много любопитно беше как звената започнаха да се състезават. Вярно, останахме с впечатление, че самите лектори - всеки от които отговаряше за една от групите, най-много се вживяхме в реализацията на проекта. Само ни дайте възможност - ще го направим! Мисля, че ако школата има продължение, тя трябва да заложи именно на възможността проектът да бъде доведен докрай и всички участници да докоснат удоволствието от свършената теоретична и практична работа.
Успоредно с това имаше тематични лекции, които се опитаха да разгледат всяка една от съставните части на многофункционалната кураторска професия. Ние поканихме и колеги, които наскоро са реализирали забележителни изложбени проекти в България, за да споделят своя опит от гледна точка на целия процес - от измисляне на темата през борбата с реалността до компромиса на реализацията. Тази част беше особено полезна, тъй като се оказа, че информацията от София рядко стига до другите градове.
- Като каза "борбата с реалността" - колко би струвала реализацията на създадения в школата кураторски проект в пари и усилия?
- Това е много любопитен въпрос. Защото първото, от което се отказахме, това е да боравим с реални цени. И не защото не ги знаем, а по-скоро защото всеки от кураторите с опит в България предимно се занимава със стъкмяване на минимума. Обаче огромна полза за всички участници имаха лекциите на Камен Балкански и Калина Вагенщайн, които разясняваха по какъв начин може да се получи финансиране от Центъра за изкуства "Сорос" и фондация "Про Хелвеция". Тези две организации всъщност са спонсори на самата школа. Някои от по-младите ни колеги за първи път получиха оптимистичното усещане, че все пак някакви пари могат да бъдат намерени.
- Откъде идва този песимизъм - нали точно по-младите следва да са наясно, че индивидуалната инициатива заменя колективния принцип на бездействие?
- Връщаме се към началото - липсата на информация, изолираността от събитията и липсата на подкрепа. Аз вече формулирах за себе си едно глобално обвинение към нашата ситуация - смятам, че нямаме обща стратегия за културата. Нещата се правят на парче на всички нива на нейната инфраструктура. Министерството отчита по точки успехи в евроинтеграцията, банките и застрахователните институти подпомагат роднини и приятели художници, частните галерии осъществяват културен обмен отново на базата на лични интереси, а образователните звена се борят за опазването на статуквото. Това, което в началото на 90-те години изглеждаше като интензивно търсене на общ език, завърши с изолираността на отделните звена. И затова на младите хора им изглежда по-лесно да спазват демодираните конвенции, отколкото да рискуват в решаване на задачите с всички неизвестни.
- Навлизаме в доста по-сложна сфера, която е предмет на друг разговор. Конкретно ще попитам: може ли школата да обърне перспективата на младите?
- Трябва. Само тогава има смисъл да се занимаваме с нея. Първата школа беше опипване на ситуацията и търсене на общ език. Затова се отказахме да я правим международна. Следващата стъпка, естествено, ще бъде първо, поканата на чуждестранни лектори, а после, дай Боже, ще имаме и чуждестранни студенти.

11 август 2000 г.
Разговаря Диана Попова


Разговор с Яра Бубнова


Първа школа
за куратори
на визуални изкуства
в България

17 - 21 юли 2000
Бистрица
Организатори:
Институтът за съвременно изкуство - София, Центърът за изкуства "Сорос" - София, със съдействието на фондация "Про Хелвеция"