Парадоксът на класика

Зад нашата страст по името Вазов стои един основополагащ парадокс: парадоксът на класика. Защо именно Гьоте, Пушкин и Вазов са имената, от които струи ореолът на класическото? Може би ще забележим, че текстовите Вселени, назовавани метонимично "Вазов", "Пушкин", "Гьоте", са хетерогенни - те съдържат множество възможни светове, често несъвместими помежду си ("Немили-недраги" спрямо "Чичовци", "Поетът и тълпата" спрямо "Издигнах си аз паметник... "), докато световете на Ботев, Лермонтов и Шилер, крайно напрегнати вътре в себе си, са сродни помежду си - бихме могли да кажем, че те репродуцират един и същ възможен свят (както повечето Лермонтови герои са вариации на тема "Демон").
Следователно парадоксът ще звучи така: най-голяма монолитност, "класичност", постигат имената, които обозначават Вселени на множествеността, на хетерогенността.
Ако името Вазов остава необходимо за нас, това означава, че имаме нужда не само и не просто от монолитен идеологически конструкт, от фундамент за нашето тук и сега, за "българското" като крайна наличност, като окончателна реалност. Името Вазов е избрано като общ знаменател на Световете, и на техните метонимии - Българиите (една от тях ще открием в "Епопеята", друга - в "Чичовци", а двете заедно - съположени в "Под игото").
Вазов не ни е дал най-добрия от възможните светове, той ни е дал нещо по-добро - Вселена, в която трудно изброимо множество светове са възможни. А възможността за Излаз, Битието във възможното, е това, което ни е вечно необходимо.

Боян Манчев







150 думи за Вазов