Вазов - игра на стъклени перли?

За тези, които още не са виждали тази малка, изящна черна книжка, ще кажа, че тя събира 28 текста от рубриката "150 думи за Вазов" във вестник "Култура", заедно със словото на Йордан Радичков от юбилея в Народния театър и статията на Никола Георгиев "Краевековно зачеркване", публикувана през месец април като приложение на "Култура". Независимо от малкия обем на включените текстове (и може би точно поради "есенциалната" задълженост на краткия текст) книгата е представителна за промените в отношението към Вазов, за начина, по който краевековната интелигенция търси себе си в стъпките на Бащата-слово и преди всичко за потребността да се изговаря интелигентската идентичност през отношението към "родните" митове. Именно тази връзка между историческа наличност, идентичност и мит ще се опитам накратко да проследя.
Очевидно е, че Вазов не принадлежи към типа интелигенция, който днес доминира у нас: той е (поне привидно, имам предвид мита-Вазов) цялостен, хармоничен, спокойно-самоуверен, оптимистичен, доверчив към властта на словото да прави история... Отношението към такава фигура на колективното въображаемо няма как да не бъде амбивалентно: тя е самата другост на съвременните културни нагласи; Вазов е мит най-малкото затова, че ни разкрива едно безвъзвратно отминало време на способността да бъдеш интелигент(ен). По това той прилича на своето овчарче, което вече цял век свири шлагера на желанието за "естествен" живот.
И така, Вазов е Другият на съвременния български интелигент. Това е само началото на един дълъг процес от - повече или по-малко осъзнати, положителни или отрицателни - идентификации с неговото присъствие. Наистина изглежда банално, ала няма как да прескоча идеята за Едипов комплекс. Още по-малко, когато един войнстващ противник на вазовския културно-психичен модел предлага да заменим името "Патриарх" с много по-семейната форма "дядо".
В цялата книга няма нито един текст, който да не е емоционален. И понеже всеки текст е пристрастен по своему, би трябвало да заключим, че всички те са нещастни - навярно в полето на някаква липса, на някакво чувство за недостатъчност, за недоизпълненост-неизпълнимост в полето на културните функции. Оказва се, че интелигенцията (литераторите имам предвид в този случай) има потребност от митове точно толкова, колкото и "средният потребител" на масови стойности. Разликата е само в типа идентификация: интелигентът има нужда от митове, за да ги мрази, разнищва и разтакава; изглежда, че способността за творчество все повече става зависима от негативните механизми на психичен живот като начин за компенсация върху фона на доминиращата липса и недоволство (от себе си). Нищо чудно тогава, че всеки написва своята съпротива срещу фетиша-Вазов в термини на една доминираща за неговото лично присъствие "тема". Като изрича Вазов, всеки изрича себе си, защитава своя избор на социална позиция. Така се натрупва един привидно богат диспозитив на "частните" отношения, а Вазов, неизбежният, става огледало - не на желанието, а на оправданието да се вглеждаме, да гледаме (в) себе си. Нищо чудно, че връзката "Вазов и..." притежава нарцистичен характер.
Книгата е показателна и за нещо друго: за това, че у нас се обособява едно ядро от пишещи хора, което успява да се затвори в самодостатъчната потребност от "интелигентски" живот. Всички, които пишат за Вазов, го правят сериозно, независимо от това дали са заели традиционно-хвалителна или революционно-богоборческа поза. (Смея да твърдя, че втората е по-"сериозна", в страстното отрицание обикновено се инвестира много повече психична енергия и по-плътна идентификация в ревността-нетърпимост към отхвърляния обект.) Пишещите се привиждат във Вазов, доколкото неговото присъствие гарантира тяхното право на слово. В същото време "народът" все повече нехае за Вазов (даже песните му не стават за чалга), учениците свиват рамене с недоумение пред непонятните текстове. Даже повестта "Чичовци", която очевидно е изборът на новото поколение (литератори), не надхвърля границата на минималния интерес. По друг начин казано, "Вазов" се казва един нов вид игра на стъклени перли; той/тя представлява нещо като български влог в модерните технологии на умението да се живее виртуално. Дали пък някога няма да се появи игра за компютър с името "Вазов"?

Милена Кирова







Думи
с/у думи





Иван Вазов и ... Издава Фондация Пространство Култура.
С. 2000