Медиите срещу историята
Уважаеми дами и господа,

Позволете ми да се възползвам от жанра на встъпителното слово и да говоря безотговорно - да давам дефиниции без научни доказателства, да цитирам тези извън контекста, в който са възникнали, да хиперболизирам някои медийни ситуации за сметка на съзнателното ми умълчаване по отношение на други. Правя го, за да може в краткото време на едно слово да стигна до далечната точка, която съм избрал. А тя е "краят на историята", но предизвикан не от развитието на самата история, както предполагаше Фукуяма, а от развитието на медиите. До голяма степен интуициите ми в тази посока попадат в поле, очертано от идеите и метафорите на Бодрияр, обединени в книгата му "Илюзията за края или Стачката на събитията", но радикализирани, тъй като при него те са част от един по-общ възглед за света, съобразяват се с паралелни области, докато аз ще ги струпам само върху опосредената комуникация.
Всъщност, да започнем от темата на настоящата лятна школа - "XXI век - век на хиперманипулацията". Защо терминът "манипулация" вече не стига и се налага да го подсилваме с представки като "хипер" или "свръх"? Единственият отговор, който ми хрумва, е обезкуражаващо прост: защото медийната манипулация принадлежи на миналото. Тя предполага обективна (истинна) медийна картина, в която някой невидимо се намесва, подправя я, манипулира я, докато аудиторията продължава да вярва в нейната обективност. И въпросът, естествено, не е в това, че са престанали намесите в медийните картини, а напротив - в това, че в резултат на медийната обективност е започнала да чезне. А когато нея я няма, няма и какво да манипулираш - щом медийната рецепция загуби своята невинност, медийната манипулация губи своя обект: обективността.
Обезверяването в медийната обективност може да бъде датирано с прехода от Палео-телевизия, телевизията на говорителите, към Нео-телевизия, телевизията на водещите, както ги определя Еко. От тях само първата предполага доверие в предварителното съществуване на обективна истина, която медиата добросъвестно препредава, говорителите я изговарят. При втората истината вече не съществува преди акта на комуникацията, а става в него, докато водещите го водят в една или друга посока; истината и играта (на истина) се превръщат в синоними. Този процес попада в схемата на философския прагматизъм - истина е това, което се уговаряме да наричаме истина, и съвпада с постмодерната склонност на комуникативните механизми да поглъщат гносеологическите, довела до универсализирането на теорията на игрите - "всяко изказване трябва да се схваща като "ход", направен в някаква игра" (Лиотар). Оттук нататък общите гносеологически тези започват да приличат на описание на конкретната медийна практика от времето на Нео-телевизията: "истината се създава, а не се открива", настоява Рорти.
Разбира се, рецептивният отказ от обективност не е равномерен и необратим. Появяват се ситуации, при които има откровено връщане към невинната медийна рецепция. В началото на демокрацията у нас например, когато въодушевлението от политическата промяна катализира илюзии от всякакъв тип, се създаде Движение за обективна телевизия. Освен че съществува кратко и безрезултатно, характерно за него беше участието на възрастни и носталгично настроени хора, което разконспирираше и същинското му очакване: за реставрацията на телевизията на говорителите, която, сама обект на скрит диктат, открито да диктува дневния ред на обществото, както ставаше през комунизма; тоест за удържане на равенство между "казаха по телевизията" и "така е".
Впрочем, христоматийно известна теза е, че това класическо равенство се разпада в момента, в който телевизията престане да бъде една. Сърфирането между каналите строи колажна медийна картина, подменя илюзиите на обективността с очевидността на "личния произвол". Дистанционното управление е вещ, която държим в ръка, насочена срещу вещната обективност, която е извън ръцете ни. Многообразието на телевизионната среда само по себе си "лекува" гледането на телевизия от натурализъм, обратно пропорционално е на връзката между образите и прототипите, между езика и света. Според Лиотар "в общество, където комуникационният компонент от ден на ден е все по-очевиден като реалност и проблем, става ясно, че речевият аспект също придобива ново значение. Така че би било напълно изкуствено да го сведем до традиционната алтернатива, от една страна между манипулативната реч или едностранното предаване на съобщения, или пък до свободния израз или диалог - от друга". До какво тогава можем да го сведем? От всички думи, които могат да се лансират като отговор, ще използвам най-малко ангажиращата: магия. Бих я нарекъл дори, според класификацията на Фрейзър, "хомеопатична магия", при която, определено събитие може да се предизвика, да се предотврати или да се промени ходът му чрез уподобяване - като се изобразява или разиграва; образът и играта се реализират, стават реалност.
***
Медийните образи, загубили хоризонта на обективността и превърнали се в игра, "омагьосват" зрителя; той е приказен герой, озовал се в замък, от който не може да излезе. Веднъж попаднал в медиата, вече не можеш да се върнеш в света. Изходите към извънмедийната реалност на събитията са затворени: "модерните медии са създали за всяко събитие, разказ, образ една симулация на траектория до безкрайност" (Бодрияр).
За пределно доказателство на изземането на събитийността от страна на медиата, на "магическа кражба" от години се използват тъкмо, формулираните от Бодрияр по повод Румънската революция или Войната в Залива, медийни симулакруми. "Когато телевизията, пише той, се превръща в стратегическо място на събитието, тя се конструира като убийствена автореференция, става един затворен механизъм. Реалният обект е унищожен от информацията - не просто отчужден, а разрушен". За мен обаче по-съществен (магически хомеопатичен) пример си остава намесата на камерите на CNN в пуча в Москва, които промениха хода му. Тук не просто медиата иззе и подмени събитието, както става при симулакрумите, а хипотетичната възможност то да бъде показано, му попречи да се случи съвсем по Еко: "Знанието, че събитието ще бъде заснето, влияе върху подготовката му. Присъствието на камерите влияе върху самото развитие на събитието". Това е чист наглед на изчезването на историята в медиата на принципа: колкото повече медиа, толкова по-малко история.
Вероятно е време да се откажа от чисто интуитивната употреба на термина "история" и след като разгранича по Фей "историята, която се случва" от "историята за тази история" да избера някои от значенията, с които първата история е обрасъла. Например, ако в една опростена постструктуралистка версия приемем, че езикът е власт, то историята изтръгва властта от езика, "физикализира" я и осъществява непрестанното й преразпределение чрез сблъсък на тела. Точно в този смисъл осмяната идея на Фукуяма за края на историята получава нов медиен тираж - в медиите историята свършва, защото там има събития, но няма тела, а само образи, само език. Хомеопатичната медийна магия изглежда бяла и като че ли очертава фундаментите на някакъв симулативен постхуманизъм. Все едно двама царе във война да се смилят над своите поданици, които гинат по фронтовете, и да решат да разиграят победата на партия шах. Вече "Не става въпрос да бъдем за или против войната. Става въпрос да бъдем за или против реалността на войната", казва Бодрияр. Думата "война" в този цитат лесно може да се замести с думата "история". Медиата "обезтелесностява" историята, избива хищните й зъби, предлага "безкръвна технология" за преразпределение на историческа власт. Ако се върнем отново към Фей, чрез медиите втората, разказаната история, поема функциите и на първата, случващата се история, прави я излишна.
Бодрияровата идея за "стачка на събитията" е резултат от така описаната медийна експанзията на разказите \образите\ на историята. "Събитията не отиват по-далеч от своя предугаждан смисъл, от своето програмиране и разпространение" (Бодрияр). Подобно на симулацията за "добрата война" в Залива, осъществена от CNN, медиите като цяло се заемат със симулацията на добрата история. Ако перифразираме Рорти, съвременната медиа трябва да създава, а не да открива историята, иначе има риск да не бъде разпозната като медиа. По време на войната в Югославия тъкмо така стана с Белградската телевизия, която функционираше като типична Палео-телевизия, и беше бомбардирана от съюзниците като военен обект.
Въобще, ние тук на Балканите най-добре знаем, че събитията далеч не навсякъде стачкуват, а само в центровете, които владеят медийната технология. Така събитийното производство, което със сигурност е най-опасно за човешкия живот, подобно на други "мръсни производства", се измества от центъра към периферията. Това е поредната модернизация на света по оста център-периферия, която може да се определи като стратегия на "историческа екология". Има региони като САЩ и Западна Европа, където събитията стачкуват, и други региони, като нашия, където тече ускорено производство на история. Когато гласно твърдим, че искаме да сме част от Европа, всъщност негласно не искаме да произвеждаме историята й, да плащаме физическата цена за преразпределението на властта. Както при всяка модернизация обаче, проблемът е: кой държи и развива технологичния ресурс, или казано по друг начин: каква е степента ни на интеграция към информационното общество? Последният въпрос е "въпрос на живот и смърт" в буквален (телесен) смисъл. От отговора му зависи дали ще сме на барикадите, или ще се включим в "историческата стачка". Защото, по логиката, по която Ленин навремето ревизира Маркс, краят на историята не настъпи навсякъде, а само в отделно взети държави.
***
Накрая вероятно трябва да се запитаме откъде произлиза шанса на комуникативните технологии, на медиите да се намесват в историята, и то до степен, че да я омагьосват и присвояват, а в последна сметка и да я унищожават. Фукуяма привиждаше края й в победата на една единствена идеология, а оттам и в края на идеологиите въобще. Вън от конкретната си наивност, предположението лансира абстрактната идея за съвпадането на края на историята с края на идеологиите, което си заслужава да бъде осмислено. Именно идеологиите създават различните властови проекти, които активират историческия сблъсък на телата. За да е ясно как става това, трябва в призмата на Манхайм до понятието "идеология" да поставим понятието "утопия": "Ние считаме, че утопии са всички онези трансцендентни на битието представи, които някога са влияели трансформиращо на историко-общественото битие". В хипотезата сме на следната проста верига: идеология-утопия-история. Историческата събитийност е възможна, доколкото идеологиите строят утопии и настояват на пред-строящата им осъществимост, т.е. на бъдещото им превръщане в не-утопии. Идеологическите утопии, за разлика от тези на митологията или религията, не са в някакво "преди" или в някакво "горе", а в някакво "после", което задава посока на линеарното време и така го превръща в историческо. Можем да го изречем и с думите на Чоран: "Доброволно или силом, ние залагаме на бъдещето, превръщаме го в панацея и като го оприличаваме с настъпването на едно съвсем друго време вътре в самото време, го смятаме за неизчерпаемо и все пак приключило траене, за извънвременна история". Това идеологическо целеполагане на историческото време е сходно с Християнската есхатология, което ще даде основание на изследователи като Елиаде да търсят аналогии между Християнството и комунизма например.
Медиите в развитието си присвояват историята, защото присвояват утопията, променят нейната "културна икономия". Промяната най-общо и най-просто може да бъде описана така: утопията се премества от своето "преди" в линеарното време в някакво "до" във виртуалното пространство. Не-мястото, от което се диктува историята, от предстоящо става паралелно и от затворено, подлежащо само на изричане - отворено, подлежащо на обитаване. Новите медии променят достъпа до утопията - не чрез идеологията, а чрез технологията, а оттам и функцията й - от историческа цел на събитията тя се превръща в медиен терен, на който те се разиграват. Във връзка с Румънската революция Бодрияр пише: "Улицата става продължение на студиото, тоест на не-мястото на събитието, на потенциалното място на събитието. С това самата улица се превръща в потенциално пространство". Тоест историята губи реалността си извън утопията, която вече не я движи "отпред", а се връща "назад" и я поглъща. Историята е свършила, защото медиите са я преместили от физическото място във виртуалното не-място. При това положение животът в телесността не може да бъде описан в исторически, а само в биографичен разказ. Днешните медии, когато искат да си набавят реалност, прекарват събитията през индивидуалната съдба и новините започват да се пълнят с "човешки истории". Но това е нова тема.

Георги Лозанов



Встъпително слово пред лятната школа на тема XXI век - век на хиперманипулацията, организирана от Департамента по масови комуникации към НБУ