Без давност
Двутомникът "Време и съвременници" на Кирил Христов трудно може да бъде определен в жанрово отношение. Че това са мемоари, е очевидно, но подобен етикет е най-малкото, което може да получи тази книга. Самото й заглавие отваря към по-големите амбиции на спомените, а и към тяхната своеобразна двоякост. Защото "Време и съвременници" не просто следва нишките на автобиографичното, но си поставя за цел да очертае хрониката на времето, на личностите, белязали това време, да маркира маршрутите на търсене, през които минава България в първите години на своята нова самостоятелна история...
В този смисъл съчиненията на Кирил Христов се разполагат в междината между личното и претендиращото за обективност (друг въпрос е, че то също носи печата на личното). Като казвам, че книгата е лична, нямам предвид само факта, че тя описва живота на твореца, че в нея той наслагва истории от детството и ученичеството си, та до важни за него срещи и преживявания вече в битността му на писател. Имам предвид патоса на книгата, силно заявената гледна точка на аза, острия език, непоколебимостта, критицизма, несъгласието и т.н. Благодарение на всичко това се изгражда представата за една субективна, силно пристрастна позиция, за една придирчива и оригинална перспектива на взиране в света, на която дори едностранчивостта може да бъде простена.
Но да се върна към спектъра от жанрови названия, пасващи на двутомника. "Време и съвременници" има характер и на народопсихология (колкото и компрометирана да е тази дума), защото се опитва да очертае облика на българина (към това ще се върна по-късно), най-вече неговите недостатъци; и на фейлетон, доколкото представя образи и типажи, а също и българската действителност, почти както е в писанията на Алеко Константинов; и на литературна история, даже на сравнителна литературна история, по причина, че обглежда не само ставащото в българската, но и в другите литератури, и умело прави паралели, демонстрира добри познания върху отделни автори, сочи какви са литературните вкусове по онова време, как се мисли за преводната литература; интересна е и с визията на съвременника към творчеството на големите български автори от началото на века. Тя е смайваща и откъм фактология. С почти позитивистична точност представя било то отличителните черти, било слабостите, мотивите и личните интереси, които водят един или друг автор в едно или друго начинание. Или, простичко казано - тя опитомява големите имена, очовешкостява ги и понякога дори много ги принизява.
Подобна позиция, разбира се, е опасна, защото тя сякаш издига автора и над останалите творци, и над нещата, прави го съдник, избраник. Макар че обговарянето на личните нагласи от страна на Кирил Христов, както и разкриването на собствената му мотивация в един или друг случай усложняват перспективата и снабдяват с нужната доза себеирония. Затова и може да се каже, че "Време и съвременници" често пъти успява да надскочи субективизма и едностранчивостта и по този начин дава възможност на фактите да се разкрият, на литературните спорове - да се очертават в своята пълнота. А интересът към литературното битие, вникването в литературното мислене на епохата, вкусът към дребното, към детайлите, към контекста - да се превърнат не само в достатъчно увлекателни, но и в значими. Увлекателност, която - трябва да призная - преодолява скепсиса и предразсъдъците на четящия. Защото - за да съм честна - "Време и съвременници" от месеци стои на бюрото ми и аз така и не се зачетох в нея, тъй като по принцип нямам вкус към подобен род книги. Тя ми се виждаше книга, която е важна или за едно по-друго поколение литератори, или за читателска публика, интересуваща се от пикантното. Но със зачитането се уверих, че така презреният позитивизъм, поне такъв, какъвто го разкриват мемоарите на Кирил Христов, не е за подценяване; че фактите може (и е така) по никакъв начин да не преобръщат мнението за поезията на Яворов, Славейков, Вазов или самия Кирил Христов, но знанията, които предлага последният, разширяват гледната точка към българската културна ситуация от онзи период. И малко изпълват с носталгия към времената, когато литературата й се е живеела. И когато е било възможно читателите да се впечатляват от живота на един или друг автор, когато изобщо интересът към писането и четенето е бил по-различен.
И така, личната литературна история на Кирил Христов не щади автори, които конституират българския литературен канон - обвинява Пенчо Славейков в плагиатство, Константин Величков - в нескопосани преводи, Петко Тодоров - в незначителност и безпомощност като автор, Яворов - в серия от провали; демонстрира защо спори с д-р Кръстев, Вазов, Яворов... И макар че много се пали, тази литературна история все пак имплицитно настоява, че не афектите са най-важното, че изблиците са паралитературни явления, а същински стойностното е да се подминават както ругателствата, така и прекалените хвалби, и всеки да си гледа работата. Независимо че - смея да го подчертая - тази волтеровска позиция, това желание да се копае собствената градина е по-скоро утопия, до която писанията на самия Кирил Христов слабо се приближават... И която може би в някаква степен се усвоява едва с годините, доколкото вторият том изглежда по-успокоен и помъдрял, по-малко склонен към крясъци и забележки, без - разбира се - силата на язвителността и остротата да се губят напълно.
Наред с изброеното, "Време и съвременници" е и една плашеща книга. Защото тя сочи някаква странна непроменимост в българската история (вкл. и литературната). Разказът на Кирил Христов за политически събития и политическата обстановка, за отношенията между управляващите, определенията му за българската действителност и българския народ, и най-сетне, за отношенията между писателите, между отделните творчески съюзи и пр., е все едно разказ за днешна България. Което вече звучи твърде зле. Защото излиза, че България прекрачва в новия ХХI век такава, каквато е била и в началото на ХХ. И това не е просто знак за някакъв континиум, но е и алюзия за странното, омагьосано, заспало движение, което белязва развитието й, развитие, което не позволява на промяната да се случи.
Какво имам предвид. За да представи българската действителност, Кирил Христов въвежда не гледната точка на чужденеца, колкото на българина, пребивавал известно време в другото, в не-родното. За този българин, за завърналия се, България е непоносима - непоносим е видът на софийските улици, изразът на лицата, от които вее толкова глупост и толкова робска порочност. Не е нужно, струва ми се, да казвам, че и до днес подобен контраст смазва пътувалия. Всеки, бил дори за дни в някой от европейските градове, после болезнено привиква с мръсотията, неугледността, неприветливостта на хората, нелюбезността, простотията, улиците, по които не може да се върви или заради паркирани коли, или заради павилиони, павилиончета, или просто насядали продавачи на плодове, зеленчуци, семки, дрехи, гащи... Сиреч, отчаянието от българина и варварската българска действителност остава някак споделено в това безвремие, в което днешният читател и Кирил Христов са съвременници.
Аналогиите продължават и в констатацията за необходимостта и тогава, и сега човек да се доказва, и всичко да се доказва. Като в случая не става дума за конкуренция, а става дума за обикновена подмяна на фактите. Защото в България винаги очевидно онова, което би трябвало да се разбира от само себе си, трябва да се защитава непрекъснато. А подобен факт ни отвежда и към идеята за липсващата памет в тази страна, което е един от основните проблеми и на днешното време. Амнезията е част от лесния и лек начин на живот, който не допуска наличието на някакви съхранени знания, на някаква памет, която не може да се примири с псевдостта.
На българина - продължават да говорят сякаш за днешния ни ден мемоарите на Кирил Христов - му липсва съгласие най-вече с българина. Което руши мита за прочутата българска толерантност и проблематизира изобщо умението му да се сговаря с другостта. В отношенията си с държавата пък той е объркан. Изживява ги някак почти по кафкиански. Имам предвид доловения от Кирил Христов страх у българина от държавата и абсолютното позоваване на нея, което пречи на инициативността, самостоятелността и пр. И което задава грешни перспективи и очаквания. Неслучайно авторът твърди, че чувствителността на българина се проявява само ако е засегнат персонално от конкретен човек, тогава е готов с години да се влачи по съдилища. Ако обаче стане така, че общината или държавата изкарат някого или жителите на цял град говеда, тогава нищо; той се оставя на страха си. Та срещу търпението, срещу всепозволеността от страна на държавата, която се тиражира от подобно слабоволие, се обявява Кирил Христов.
Непроменено е - казва ни още двутомникът - и отношението между власт и интелигенция.
Интелектуалците в България открай време очевидно са свикнали държавата да се грижи за тях, както и са свикнали да се изживяват като избраници. Промяната е само в липсата днес на творци от ранга на Кирил Христов, които да поемат риска и умно, а не популистки, да говорят за властта и на властта. Непроменени са и литературните отношения. Само дето персонажите са по-различни, и при това плюсът не е на страната на днешната българска интелигенция. Същите групи, групички, интереси определят и тогавашния живот. И в името на личните отношения се подменят ценности и се създават нови. Дори самото писане на Кирил Христов е такова. Оценката му за един или друг автор се влияе от отношенията, в които е с него. И тъкмо тази субективност до голяма степен може да обясни защо същинската критика в България е слабо развита. С тази разлика, че днешната критика, която отново се води от лични страсти, от симпатии и антипатии, е и беззъба. Няма го хъсът, няма я смелостта. В този смисъл може да се каже, че тя, доколкото я има, не е преодоляла наследството на следдеветосептемврийската традиция и с малки изключения е склонна предимно да славослови и замазва. В мемоарите си Кирил Христов не подминава и пресата, с което още повече засилва усещането за този омагьосан кръг, за който споменах. Пресата - сочи той - има странни приоритети. Разбира се, те са свързани с политиката и публичния живот на хората, не с ценностите в изкуството, и на всичко отгоре, колкото по-маловажно е нещо, толкова по-голямо внимание му се обръща. Вестниците бягат от важните събития, нямат сетива, за да ги забележат, камо ли - да ги осмислят. И се задоволяват с това, което бързо ще се забрави. Тоест, пресата също подменя ценностите, а и говори на език, който не би трябвало да се следва. Характеристика, която спокойно може да бъде отнесена към днешните български ежедневници и изобщо към журналистиката, която за 10 години не можа да създаде един сериозен ежедневник, казаното в който да гарантира някаква достоверност.
Накрая. Във "Време и съвременници" - една книга, която чрез историите си проектира значещите липси в българското пространство - като лайтмотив се появява питането какво ще стане след няколко поколения, когато биволските кожи се свлекат, какво ще излезе от този народ - шампанско или оцет. А отговорът, който тези десетилетия могат да дадат, няма как да посочи шампанското.

Амелия Личева



Кирил Христов. Време и съвременници
в два тома.

Съставители
Ива Бурилкова и Цочо Билярски.
ИК Парнас-96.
С. 1999