Вазов и Стоянов: роженски екове
Обширната географска представителност на участниците във форума нанесе върху неговите четири "панела" истинския печат на роженската съборност, а заради някои от произнесените изложения си струваше да пропусна боровите разходки в сияещия от хлад въздух.
Заседанията на Кръглата маса преминаха в следните едро филтриращи тематики: "Иван Вазов и Захари Стоянов - място в обществената и литературна история на България, рецепция и образи в националното съзнание, взаимоотношения и паралели"; "Иван Вазов и Захари Стоянов извън България - преводи, интерпретации, въздействие"; "Иван Вазов и Захари Стоянов - художествени идеи и образи, проблеми на жанра, поетика, език и стил" (и точно тук бяха най-значимите по моему изказвания); "Българистиката в чужбина - проблеми и перспективи". Симптоматичен момент в работата на Кръглата маса беше равнопоставянето на двете канонични фигури Вазов и Стоянов (проф. Цанева видя в битуващите в масовото съзнание като политически и литературни врагове "духовни роднини", които най-после сядат на една маса), след като 150-годишнината от рождението на Захари Стоянов е систематично омаловажавана в сянката на "Патриаршеския юбилей". По-късно водещата вазовистка откри припокриването на двамината в полето на поетическата революционна лудост и погнусата от житейското благоразумие в "Новата земя"; на сходни теми с много въздишки говори и писателят Тодор Ташев, държител на контролния пакет акции върху медвенската легенда... Но равнопоставен в наслова на четенията, Захари Стоянов беше поизоставен в рамките на конкретните доклади.
За съжаление, повече от дузина участници не представиха пред Кръглата маса писмени текстове, а в наброските им досадните импровизации надделяваха над рационалния научен разказ. Изказвания като това на проф. Иван Сарандев будеха недоумение с литературоведската си домораслост. Несъстоятелно е днес да твърдиш, че Шекспир е употребил 50 000 думи в писмените си свидетелства, а Иван Вазов - 45 000 думи, които, видите ли, били 45 000 очи към душата на народа. Убеден съм, че писането около Иван Вазов днес изисква отговорни методологични похвати вън от полето на плитки и бързи патетизации.
И руините от такива нелепи изказвания, мисля си, имаше наум Михаил Неделчев, когато обясняваше разпластяването на свръхконструкта Вазов и литературоведските кризи в работния режим на неговата биография. Неделчев описа странното неудобство днес - в мелезите между краевековност и постмодерност - да говорим за Иван Вазов хем като за "патриарх на българската литература", хем вземайки предвид Бартовата "смърт на Автора". Той посочи натрапчивата конструкция "Вазов е ..., но ...". Да видим монумента Вазов в неговата интимност, призова доц. Неделчев. Изказването му, предшествано от изказването на проф. Ян Рихлик от Чехия ("Аз не обичам термина "Българско национално възраждане", защото по това време вие не представлявате нация, и ви питам какво е означавало "България" по това време?"), тласнаха Кръглата маса към смислени работни очертания.
Когато проф. Дойно Дойнов посочи в изложението си, обилно поръсено от думата "идеал", че "литературата върви винаги преди историята", той отвори пространство към първото внимателно и спъващо преразказа ми експозе. Димитър Камбуров ни представи Вазовите тъги на България като геополитически аргумент. Доколкото схванах, заниманията на Камбуров със стихотворението "Векът" бяха свързани с негова запазена марка: активното сблъскване на българската възрожденска символика с европейска ерудитска лексика и с емблеми на азиатския деспотизъм. Ученият говори как под повърхността на творбата, под плаща на преките изявления нематериализирано присъства имплицитното й послание - а то представя идеологията на българското като автентична другост между полюсите на природа и култура... За жалост, Димитър Камбуров, Албена Хранова и Клео Протохристова четоха пред публиката само части от свои изследвания, а стилистичната им красота и реторическа сложност следва да бъдат възприемани преди всичко върху печатната страница.
Доц. д-р Клео Протохристова от Пловдивския университет прочете един от най-важните текстове на Кръглата маса, взирайки се в свръхподредения Вазов свят. "Светът на Вазов между виденото и чутото": дали да мислим Вазовия космос като множествен и всеобхватен, но най-вече органичен, монолитен и хармоничен, каквото е преобладаващото критическо становище, или да го мислим като хетерогенен, с прояви на несъвместимост, с дълбоки проломи в различните нива на неговата структура. Дебатът между тези две устойчиви практики, подчерта Протохристова, не обещава смислена перспектива. Светът, провидян и изговорен от Вазов, е разколебан между пулсиращо-разнопосочни внушения. Съгласуваност и хармония, но и разнобойност; ведра увереност в постижимостта на феноменалния свят, но и прокрадваща се тревога около нещо окончателно изплъзващо се; смисленост и разбираемост, но и парадоксалност. Вазов парцелира своята вселена поради специфичното съотнасяне на "виденото и чутото". Обозримият и общопонятен Вазов свят, каквато е първичната ни представа за него, има ясно дефинирани посоки, ясна и неусложнена комуникация. Там се задават въпроси с готови отговори, но и самите отговори предпоставят въпроси. Ведрата безметежност на Вазовия свят се проявява с особена острота в ситуации, които не я предполагат. Да се случи нещо в света на Вазов, значи то да бъде видяно. Самият спомен се мисли като звучене, предавано като ехо... В крайна сметка, визуалността и слуховостта у Вазов са напрегнати и спрегнати, абстрактното (срамът, гордостта...) се възприема като изцяло сетивно, а видимостта между обект и субект е реципрочна... Виждане, знание и действие се продпоставят верижно. Така Клео Протохристова подходи към надредната парадигма на ясното виждане и знание, в която Вазов прави компания на Ботев. Тук авторката започна да прави своите съществени обобщения върху парадоксите у Вазов, но в залата влезе българският президент и... Но не само заради произтеклата суетня ще търсим пълната версия на текста в готвения подир Кръглата маса сборник.
Доц. д-р Милена Кирова от Софийския университет говори за патриаршеството на Вазов като митология на един тип присъствие в българската култура, за копнежа по патриаршеска функция у Захари Стоянов и въобще у всеки писател, за пътя през патриаршеството към патриархалните нагласи у един тип читателска нагласа, имаща своите автори в лицето на Вазов и Стоянов. В работата си Кирова използва метафора, наречена "овчарчето в българската култура" (Вазовото "Когато бях овчарин", изпято шлагерно с "овчарче"; медвенските овчари у Стоянов; виждането на Захари Стоянов от Иван Вазов като "онзи исторически овчар, който с една дума събаря правителства").
Краен продукт на предложения от Кирова митологичен режим беше афористичното: "Вчерашното овчарче е днешният Патриарх!".
Доц. д-р Албена Хранова спести на публиката "пипкавата аналитична работа" на своя текст "Речи и пароли на метаезика", но даде на Кръглата маса яко поле за напрегнати размишления. Какво от това, че стихотворенията на Вазов "Българският език" и "Родната реч" са написани точно по времето, когато Фердинанд дьо Сосюр предлага дихотомията език-реч, се питаше изложението на Хранова. И срещат ли се техните идеи? Какво може да направи един местен "Патриарх" в големите европейски литературни сюжети? Гост или призрак, казано според метафорите на Хилис Милър, е нашият Иван Вазов? Ето какво твърди Хранова: "Ако Вазов е гост в логоцентъра, той си остава чужденец в големите срещи на метаезика; призрак, който броди из Европа, невидян от никого, неуплашил никого, непрелъстил никого в денотативното изказване, наречено наука. И не оставил следи в научния архив". Патриархът е изпратен там като малък разказ, казано по лиотаровски, за да подкопае мастърнаративите на науката. "И ний сме дали нещо на светът" - и това "нещо" по Дюркейм е самият български език. Тогава малкият разказ се оказва стар класически разказ, а щастливият ни патриотизъм, с който българската тъга, изпратила Вазов да се среща с Дюркейм и Сосюр, убива постмодерността на ситуацията, заразявайки я с откровена модерност с националистическата аргументация на еманципацията, равноправието, гордостта и предразсъдъцитe. Общуването между Вазовата и Сосюровата дихотомия на речта е странно: то се случва между едно писателско литературно съзнание, необичащо дипломираните, и между едно научно съзнание, което не подозира съществуването на българския писател, но е и дълбоко чуждо на самото литературознание.
Тревожно общуване с поредния ударен текст на Хранова.
По-уталожени, историзиращи или описателни, изказвания от страна на българските участници произнесоха Николай Аретов (за Вазов и Васил Попович като забравени литературни съперници с оглед на четири непубликувани текста от архивата на Попович), Юлия Балтова предложи Вазовите приноси в езиковото строителство да се изследват по жанрове, Ноеми Стоичкова обсъди в текста си полемиките между Вазов и Стоянов около "Митрофан и Дормидолски" и още...
С голямо любопитство беше посрещната очарователно-прагматичната проф. Любомира Парпулова от Колъмбъс, САЩ, която академичната ни общност помни за христоматийните й фолклористични изследвания. Проф. Парпулова представи "Момите с иглата - женски образи у Вазов и Захари Стоянов", отбелязвайки отсъстващите майчини образи в "Под игото" в противовес на видяната като Богородица Баба Тонка в "Записките" на Захари Стоянов. Жените не са само с иглата, настоя американската учена, но за мен много по-важно беше нейното искане, проявено в частни разговори, всеки да представя на Кръглата маса най-своите Вазов и Стоянов, втъкаването им в интимните автобиографични сюжети на самите говорещи.
Някои от изложенията на чуждестранните българисти бяха доста консервативни в литературоведски план, а неприятно смущение внесе проф. Игор Калиганов от Москва, който говори за скритото русофобство, което днес откривал само в България. Руският учен изненада всички с изказването, че българската културна политика била обвързана с външната ни политика по военните въпроси и затова губела своя статус в Русия. Но, представете си, българската култура е невъзможна без руската заради езиковото й посредничество... Проф. д-р Кронщайнер смъмри българите, че са страшно послушни. "Тука студентите щяха да кричат", каза той, вероятно визирайки някои банални изказвания, но и опасенията си, че Кръглата маса се вписва в разрастващия се "научен туризъм". Ото Кронщайнер попита какво правят българските литературоведи, за да бъдат информирани европейците за българската литература. На представата му за лошите преводи на българската книжнина в чужбина с недоумение отвърна умереният и политически препатил проф. Норберт Рандов...
С интерпретацията на Иван Вазов в чужбина се занима обаятелната д-р Дана Хронкова от Прага, която показа конкретно политическото четене на писателя, препоръчван не само като лек срещу масовата литература, но и като рупор на протеста през 1968 година. За употребата на Иван Вазов говориха проф. Ян Кошка от Братислава, ст. н. с д-р Мария Смолянинова от Москва, проф. Йежи Русек от Краков го осмисли като езиков строител, лайпцигският проф. Дитмар Ендлер видя немските мотиви в творчеството му, афинитета към Гьоте, Шилер и най-вече Хайне...
Най-сърцато беше изказването на д-р Дьорд Сонди от Будапеща, превел отдавна "Записките", който каза: "Свой Иван Вазов има всяка славянска литература, но свой Захари Стоянов - само българската". Сонди ни убеди, че най-голямото признание за един превод е възможността да бъде пародиран, а и никой не се разсърди на свойското заглавие на речта му: "Моят Захари". Чудесно беше изложението на доц. д-р Владимир Климчук от Киев, който нарече дядо Йоцо от едноименния разказ "българския Дон Кихот", противопоставил физическата на метафизическата слепота, поетичната мечта за държавата на прозаическата й реалност. Климчук подхвърли храна за размисъл на вслушания наш президент. Моето участие на Кръглата маса беше сведено до представянето на книгата "Иван Вазов и ..."(1), издадена от Фондация "Пространство Култура", а първата работа на Петър Стоянов беше да ме попита вътре ли е скандалната статия на проф. Никола Георгиев...
Постепенно разговорите върху Иван Вазов и Захари Стоянов се преляха в тъжно обсъждане на неволите на българистиката в чужбина. Проф. Рандов разказа за обедняването на германските университети, в които българистиката вече е лекторат, но не и катедра, изсулвайки се като втора или трета специалност. Доста бодро се изказа проф. Румяна Златанова от Хайделберг - хванахме й вяра чак когато показа издадените на немски Йордан Йовков и Цвета Софрониева, също разни българо-немски свитъци. Доц. Мая Панайотова-Детре описа безвъзмездната си работа като преподавател по български език в Лувен, когото никой от официална България не потърсва с години. Проф. Парпулова обясни, че в САЩ за българисти университетска работа няма - трябва да си поне русист. Известният проф. Красимир Станчев от Рим говори за бъдещата безработица на специалистите българисти в Италия и за спасителната възможност нашият език да се изучава като трети за нуждите на политическите науки или НАТО. Примерно: английски плюс друг голям европейски език плюс български... Ужасяващи неща каза и проф. Кронщайнер: "Българските посланици във Виена нищо не правят - ако има българистика, то тя е австрийска работа". Виенчанинът проф. д-р Хайнц Миклас също говори за опасното бъдеще на "малките" филологии...
И тук на човек му се прищява да излезе вън, в тайнствените Родопи, за чийто "хаос от планини космати, от върхове плешиви, от диви лесове; хаос неизходен от урви, чуки голи, кръстосвани с потоци, с клисури и юдоли, и с хищни зверове..." беше писал "патриархът". Днес и самият Иван Вазов, и Захари Стоянов са същият този величествен хаос, който ни подрежда, изморява и изумява, па било и рамкиран от президентски събор.

Марин Бодаков



В рамките на Общобългарския събор Рожен 2000 се състоя Кръглата маса 150 години от рождението на Захари Стоянов и Иван Вазов, председателствана от чл. кор. проф. д-р Милена Цанева. Форумът беше проведен благодарение на изключителното съдействие на Съвета за чуждестранна българистика към БАН, а заключителното му заседание с председател ст. н. с. д-р Анисава Милтенова се фокусира върху проблемите на културните връзки на другите страни с България. В работата на Кръглата маса участваха видни учени от Берлин, Залцбург, Москва, Прага, Братислава, Краков, Виена, Лайпциг, Будапеща, Киев, Колъмбъс и Лувен, Пловдив и София.