Аполония наполовина
Ние сме боси, чисти и спокойни. Ние сме преситени и скептични към изкуствата септемврийски летовници. Докато вечеряме над Южната алея, някоя презряла смокиня тупва дълбоко в скута. Като причина за празник. А дружески разплетените пръсти на къщите, а топлият лабиринт на Стария Созопол, фриволните лозници - всичко е неизменно възбуждащо. Но нещичко - превишена суетня, виновно ръкопляскане, реторическа песъчинка - не спира да гложди критическото наблюдение.

Не е ли разстроена самоличността на Празниците на изкуствата "Аполония"? Всеотдайният навик на организатори, участници и публика не преправя ли фестивала в една мощна рециклираща машинария, бълваща минало? И нехайна за бъдещето - вижте преобладаващата възраст на участниците (извън музикантските среди). Или младите творци са се качили на "Самолета-беглец" на Камен Донев и Галин Стоев, представен в първата празнична вечер?
Не е ли "Аполония"-та курортно обобщение на софийския културен живот; услужливо и прибързано впрочем обобщение, което хем да съчетава разни важни културни факти от отминалия сезон, хем да ги премесва с малокултурни дандании? Тук-там дебне угодливостта към случайната публика. Най-свястното нещо от постановката на "Човекоядката" на Борислав Чакринов в Сливенския театър беше угасването на електричеството в цял Созопол... и възможното наше изнизване от залата. Убеден съм, че светлият дух на Иван Радоев също би бил смутен от звучащата неуместно и несвоевремено интерпретация на пиесата. Но зрителите се дивят, радват и това си е...
Не е ли "Аполония"-та фамозен дар към респектабилната творческа фигура... и покрай това - разсеяно заничане към заниманията й с някакво изкуство? Колекция от имена? Тогава проумявам защо в Художествената галерия висят страховитите платна на пловдивския маестро Димитър Киров, защо стъклопластиката на Константин Вълчев буди бодливо недоумение - като да сме на показно на водеща стъкларска фабрика. Но от изящества аз не отбирам - и само в представянето на Обществото на художниците "Филипопол" тук-там срещнах засягащи ме работи - Николай Кучков, Румен Жеков, Свилен Блажев, Нуша Гоева... Всяко нещо би трябвало да върви в крак с времето си, а отказът да се съобразяваш с този факт създава яки пробойни във фестивалния контекст - и на мен лично ми се струва, че мощните православяния на маестро Киров задръстваха неотвратимо пространството с глухия си патос. А сигурно организаторите са си мислели, че шпиковат същото това пространство с небивала класичност. Но не би.
Защо "Аполония" трудно и рядко ражда нови, само нейни си, събития? Защо зарязва митическата си способност да рискува с нервни, нарочни за Созопол направи? Всеки средно запознат с медийната визия за съвременната българска култура човек може да стъкми такава програма? Сигурно. В рокпевицата Роберта, да речем, има много повече енергия от тази, с която тя може да се справи. Но какви са основанията тя бъде вписана в тазгодишната програма на "Аполония"? Заради претъпкалите Созопол руски туристи? Не вярвам. Културният живот у нас е достатъчно разпарчетосан - но могат ли да се напълнят с равностойни събития десет фестивални дни?
Къде ти обаче по-благодатна публика за автентична предприемчивост на артиста: малкото място буквално кипи от колеги, чак досадява от гилдийни познайници. Но битуването в Созопол по тричетвърти панталони и сандали някак не позволява в празниците да има ъгълче от работилница. Програмата от първите пет дни беше вече виждана и чута; публиката и критиката отдавна са я преживели. В Созопол всеки иде с обичайните си илюминации, с обичните ни номера и хватки. Тук не искам да причисля кой знае защо назованата в каталога "премиера" вечер на Мая Новоселска, Самуел Финци и Антони Дончев. При все че бях гледал концерта им и в "Сълза и смях", и по Националната телевизия, за мен всичко беше като за пръв път. В съдбовната всеотдайност на Мая и Санчо, на братята Антони и Георги Дончеви, на Владимир Карпаров и Димитър Димитров ние забравихме себе си. Попаднахме в заразителната лекота на действително фестивалното изкуство. И ще отбележа себеотрицателното сценично поведение на Санчо Финци - същата заран той се беше срещнал с ужасяващата "гостоприемност" към артисти и евреи; после накуцваше, пя с тъжна подпухнала уста, но беше прекрасен. И никой не узна за злополуката.
Да се върна към грижите: в рамките на купона всеки иска да отхапе пропуснатото в София - колко много летовници съжаляваха за изпадналото представление "Забравените от небето" на чудните Златина Тодева и Юлия Огнянова. Защото и забавленията край морския бряг изискват непринудения гъдел на пропастта. Защото можем и да сме възторжени от повторното гледане на някоя постановка, но в общата аполоническа картинка ни се подиграва питането: "И какво от това? Не гледа "Стела" на Николай Поляков и тук...". И за да разритаме официозната тягост на афиша, се отдаваме на лежерно околофестивално общуване. Вода, по-нежна от коприна, това е моята родина...
Вижда ми се смътна представата на организаторите от Фондация "Аполония" каква публика очакват в рамките на празниците. Каква част от нея е извънстолична? Пък и друго - защо на българската култура й се отщява да бъде ербап, независима, щекотлива, извън държавната трапеза. И защо между рифовете на опасното и безопасното изкуство не успява да се промъкне различното събитие? Аз също смятам, че "Уикеда" са революция в българската попкултура, но вече не мога да си въобразя каквато и да било културна проява без тяхно участие. И Ерол Ибрахимов тук няма вина. Видяхме по телевизията колко неловко се чувстваха той и останалите музиканти по време на заключителния концерт в Созопол. А откриването с "Арабеск" - каква е пропорцията между вълнение и предсказуемост? Фестивалните програми у нас се скрояват предимно с оглед на това какво ще премине през рехавото сито на всекидневната медиа. За чест на "Дойче веле", RFI и Класик FM, осъществили идеята за истинско фестивално радио, повечето от критическите оценки на журналистите и техните събеседници бяха точни и безкомпромисни.
"Аполония" отдавна не е Фестивалът, но вижте как го спъват символическите му привилегии. Днес можем да го обмисляме в руслото на силната любов/омраза, но надали такова поведение е разумно. И надали ще бъде задълго. Затова питането - имат ли организаторите му силна представа какви действия следва да вършат, за да съхранят "аполоническата" свежест, неговите достойнства и слава - е горестно питане. Или те ще разчитат на инерционната ни обич?
Вечер созополските улички са гъсто населени с млади, красиви и интелигентни хора. Голяма част от тях са тук заради Празниците, но докога?
Защото каква всъщност е концепцията на Празниците на изкуствата "Аполония" през 2000 година? В този момент нафуканият млад негодник се уморява в критическата си ирония, умива мнителното си око в удивителното море и отново става предан и отзивчив към созополските изкуства...
Моят въпросителен разказ е за половин "Аполония", за първите й пет дни. Но той е и за една "Аполония" наполовина - понаведена, но от нейния остаряващ шлагер също могат да бъдат изскубнати отблясъци. Разказ грубичък, но не и единственият възможен - докато гледахме в читалището "Арт" от Ясмина Реза, в силната постановка на Пламен Марков и с отличната актьорска игра на Атанас Атанасов, Иван Петрушинов и Владимир Пенев, пошушнах в ухото на журналистката Еми Барух: "Ето я истинската история на нашата "Аполония". Който познава съвършения текст на пиесата, тутакси ще разбере какво имам наум. А почитателите на театралното изкуство щяха да имат възможността да видят и "Изкуство" - версията на Леон Даниел.
Зад несправедливите ми обвинения към Празниците е гузната съвест, че докато гледах "Арт", не можах да чуя музикалната формация "Юлангело" с литургичните й и изворови песнопения. И други едри пропуски свърших. Затова нека се спусна надолу, по спиралата на опроверженията, право в несъкрушимата сиротинка. Да, в литературата, която имаше най-малко публика...
Голямата ми жалба, разбира се, беше едновременното провеждане на поетическата вечер на Екатерина Йосифова под наслов "Непремълчано" и на "Човек никога не знае" - вечер на Ицко Финци и приятели, ознаменуваща присъждането на ежегодната награда "Аполон Токсофорос" на големия наш актьор "заради дългогодишното ярко присъствие в българския театрален и филмов живот и за успехите му на световните сцени". Хванах сетните минути на Ицковата вечер, но те бяха обичайната мостра от живите дарби на близките му - Гина Табакова и Санчо, Ида Финци, Иван Теофилов, Андрей Даниел, Кирил Дончев, Жоржета Чакърова, Меглена Караламбова, Илка Зафирова... Хванах края, но и аз бях хванат натясно - и даже припявах. Защото пощенските картички на Ицковите носталгии бяха адресирани - препоръчано! - до всеки лично в задушаващата се от публика зала.
В изконното ни фестивално търчане от едно към друго събитие всестранният Финци беше "изпреварен" от поетесата Екатерина Йосифова, учителка по чистота, чест и чар на мнозина от нас. Защо ли? Защото тя, по собствените й думи, "с несигурна сигурност преработва своите неща, чакайки", "пише, каквото си иска" и "чувствам се гузна и виновна затова, че имам компенсации за способността си да се изразявам добре". В нито една реплика на Катя не доловихме дяволита поза. "За мой срам, продължавам да пиша", каза тя в скоропоговорка пред мъничкото публика от колеги и приятели и се захвана да чете стихотворения, които стават за слушане. А те, по определение, не са най-хубавите, непрестанно ни повтаряше поетесата. Непремълчаното в нейната вечер бяха радостта и благодарността, от най-разнообразни посоки все за тях идваше реч. Цялата в бяло, в един момент Катя Йосифова възкликна: "Всичко е живот!". И не само присъстващият в залата Боян Папазов я разбра. "Ние не сме толкова важни, продължи тя, аз не пиша думата "Бог", но не се осмелявам да напиша и много по-малки думи, които да звучат помпозно". Беше хубава вечер с един естествен човек.
Много по-големи ядове бра "модераторът" на литературните срещи Румен Леонидов с Боян Папазов - умен, костелив, присвит събеседник, укрит зад собствени и чужди цитати. "Исто говно съм", каза драматургът по повод току-що отпечатаните си, фактически първи, книги: прозаическата "Всичко е любов" на издателство "Просвета" и драматургическата "Бая си на бълхите", с марката "Конкордия продакшънс". Великолепната пиеса, дала име на втория том, ме лиши от предобеден плаж, но въобще не съжалявам за задавящото четене на глас. "Всяко съждение е порочно", препъваше възможния разговор писателят - "това, което искате да кажа, аз съм си го написал" и "аз съм единствено инструмент, който предава тристагодишната история на моя род". Налялата се с публика зала не подведе Папазов да обобщава, да употребява словеса като "творец" и "изкуство", да бъде песимистичен, да наплевателства...
В първия безпардонен дъжд, когато видяхме оловния релеф на морето, едва ли не с плавници и шнорхели се добрахме до литературната вечер на Петър Маринков - още един парадоксален дебютант в хартиеното поле. "Когато пожелах, тогава издадох първата си книга", отсече нововъведеният в разказвачеството драматург. И като зараздипля, същински благолаж, такива ми ти истории, че май трябва да прибавим към името му титлата "хитър". Неудавените още се смеят под мустак, но тепърва ще четем разказите от книгата, издадена от "Факел"...
Самата литературна програма на "Аполония" обяснимо беше открита с вечерта "Неюбилейно за Иван Вазов" с участници Михаил Неделчев (и тук си позволявам да предложа кандидатурата му за бъдещ кмет на Созопол - не срещнах по-добър познавач на тайните на града), Албена Хранова и Пламен Дойнов. Необятният Вазов е неизбежен в нашата филологическа работа, а друг въпрос е дали го харесваме или не го - това беше едно от едрите послания на срещата. Пък аз отново представях книгата "Иван Вазов и...", издадена от Фондация "Пространство Култура".
Бяхме потопени в много музика, но можеш ли да чуеш всичко - оперните лауреати и китарния квинтет "Епика", пианиста Иво Върбанов, камерния концерт на Виктор Чучков, Ангел Станков, Йосиф Радионов и Христо Тенев, Ангел Заберски, "Ом", Митко Бодуров, Зона С...
Тук историята започва да засмуква всякакви подробности, да изменя на общия си хоризонт. Имам доста съмнения. Но с каквито и злочести въпроси да разбиваме празничния аполонически разказ, тъгата ми на тръгване от Созопол беше несъмнена. Както е несъмнено, че продължи ли "Аполония" да удържа този си вид, да разчита на митологиите си, скоро ще стъпи върху зли дионисиевски свлачища.
А това ще бъде неприятно за всички нас.

Марин Бодаков



Созополски разказ
1 - 5 септември 2000 г.