Изненади през август
Години наред сме били свидетели на гръмко афиширани фестивали, биеналета, ОХИ-та, които са си имали организатори в лицето на СБХ и/или общините. Дори са имали и куратори, чиито концепции са потъвали в общия механичен сбор от произведения и автори. Имали са си и спонсори, както му е (вече) редът, което е прекрасно, но не променя общата картина. При това положение е разбираемо, че изпитвам подозрение (а и не само аз) към така заявени мащабни събития, още повече когато организаторите им не са упоменати. Ако например знаех, че организационният екип, който включва представител на частните галерии, е оглавен от изкуствоведа Румен Серафимов, щях да бъда подготвена за това, което ме очаква. Но пък незнанието ми достави приятна изненада на място, каквато отдавна не ми се беше случвала.
На 30 август в Художествената галерия се откри изложба на галерия "Ирида", озаглавена "Светлинни проекции". Това е втората и по-мащабна проява със същото название след представянето на галерията в Пловдив. Нито на пресконференцията, нито на откриването стана ясно кой е идеологът на изложбата и кой съответно е подбирал работите. Както обикновено в такива случаи, неяснотата преминава и в експозицията, превръщайки я в групова проява от типа ОХИ. Например в картината на Румен Скорчев "В очакване на светлината" може да се привиди някакъв социален контекст - група хора в тъмното гледат с въжделение надясно. Но ми напомни една ОХИ "Септември'23" в бившия Михайловград, където Бойчо Григоров бе показал червеникав пейзаж с няколко къщи в далечината - заглавието бе "Мъглиж беше пръв".
Това именно се случва, когато концепцията на изложбата не е ясна или въобще липсва - тогава названието на събитието се възприема като тема, която художниците по стар навик се стремят да заобиколят или само формално да се "вържат" за нея. Така в изложбата "Светлинни проекции" се различават качествени работи сами по себе си (могат да бъдат в която и да е изложба) и единични примери за концептуално изведени произведения. Към първите ще отбележа интересния преход към червено на Петър Дочев, както и прехода към дърво на Альоша Кафеджийски (неволно си спомних за цветните дървени скулптури на Борислав Кишкилов отпреди десетина години), транспарантно разположените в пространството фигури на Веско Велев, странната инсталация на Стефан Лютаков с дървена лопата, надлежно изписана с мили кичозни (креватни) пейзажи на изгрев и залез. Редица художници се представят с качествени, но вече познати творби. Към втората група автори, приели заглавието като концепция (било буквално или по-сложно), ще посоча работата на Кольо Карамфилов (опушената от кибритените му клечки стена), на Таня Абаджиева (фуния от специална бяла материя, която събира/излъчва светлината) и на Светлин Русев (два портрета на Ванга - тъмен и светъл).
Разбира се, не мога да пропусна произведенията на група "7+1" - едното в самостоятелна зала представлява прожекция на диапозитиви върху транспарантно спуснати мрежи (вариант на работата им от тазгодишния Фронт за комуникации в Пловдив). Същите мрежи, разположени по подобен начин, висят пред входа на всяка от залите, създавайки завоалирана (и загадъчна) представа за това, което се намира в нея. Тези мрежи са единственото, което обединява изложбата - за съжаление, само формално.
Двама от участниците в "Светлинни проекции" имат самостоятелни изложби в частни галерии: Ангел Станев и Станислав Памукчиев. Те напълно променят представата за тези автори. Докато в голямата изложба работите им стоят познато, едва ли не казионно, в малките галерии те се представят "неформално" и изненадващо пълноценно. В "Галерия 8" е изложбата "Скулптура" на Ангел Станев. Малките обекти от восък, съчетан с костилки от череши, кайсии и черупки от орех, със сигурност не мога да свържа с традиционната скулптура. Малките повърхнини, "вързани" с вериги, с панти, с пирончета - всички те от восък в различни тоналности, звучат като скъпоценности, направени с ювелирна прецизност и търпение. Единственото, което напомня за "познатия" от общи изложби Ангел Станев, е едно златисто ангелче в коридора на галерията.
По-точно е озаглавена изложбата на Станислав Памукчиев в галерия "Буларт" - "Морфи - живопис, обекти". Така наречената живопис са малки квадратни пана (с фактурата на ръчно правена хартия), нюансирани в черно и тъмносиньо. Всяко от тях е притиснато между две стъкла и носи усещането за музейна рядкост, за някакъв първичен откъслек, чиято сила трябва да се цени и пази. В пространството на предната зала на галерията висят множество сини торбички (или гнезда, пашкули, кесии, звънци и т.н. трудно определими обекти) - весел грозд, полюшван от всяко движение на въздуха. Познаваме ги от други изложби на автора, когато бяха част от живопис, но настоящото им самостоятелно битие е съвсем пълноценно.
Мимоходом ще отбележа и други интересни изложби в частните варненски галерии. "Артеа Център" представя Едмонд Демирджиян с няколко картини в познатия ни стил, но и с много интересни и забавни "Играчки за възрастни". Композициите от тел, колаж и т.н., отбелязани като материали, се "обобщават" от шнур във форма, напомняща донякъде хвърчило. И колкото хвърчилата са разнообразни, толкова и тези играчки са с различна цветност, образност и в крайна сметка излъчване. Галерия "Теди" представя живопис от Димитър Чолаков. Наред с няколко по-стари платна са показани и новите му работи - може би по-"реалистични", но изключително ведри, наивно цветни и по своему лаконични, изградени с няколко мазки върху грубо платно. Галерия "Дива" представя живопис на Румен Жеков и пластики на Венелин Иванов. Общото и при двамата е интересът към ръбатата правоъгълна форма - директно изведена в картините, изграждаща "зикуратни" конструкции в скулптурата.
Иска ми се да отбележа и друго: някои от тези варненски галерии участваха в Летния салон на частните галерии в София. И за мен той допълнително се обезсмисли като унифициращо мероприятие - по никакъв начин не би могъл да пресъздаде уникалните им пространства, специфичния им облик (и дори дух) там, където те реално съществуват. Разбира се, това е впечатление, създадено по време на фестивал, но се надявам (а за някои знам със сигурност), че участието им в него не се отклонява много от обичайната им дейност.
В Центъра за съвременно изкуство е представена изложба на варненски художници. Интересно е да се видят промените в стила им, доколкото ги има, независимо дали са към добро или не. Дария Василянска например сякаш се опитва да излезе от наивизма. В резултат създава "пластична" картина на многочленно човешко "същество" с шапка и костюм на арлекин. Тази театралност и разказвателност не ми допадна - напомни ми за всички сълзливи палячовци и тъжни клоуни от историята на изкуството... Вече споменах за прехода към пластика от оцветено дърво на Альоша Кафеджийски. Тук двете му кореспондиращи си работи ми харесаха: нежен дамски бюст е озаглавен "Почти красива", а цялата фигура - "Красива".

Димитър Трайчев, 20 години, 20 минути, Музей Георги Велчев - Варна

В музея "Георги Велчев" е разположена изложба от живопис и инсталации на няколко автори. Веднага ще отбележа като най-интересни инсталациите на Димитър Трайчев "20 минути. 20 години" (фотоси и видео, свързани с катастрофа на две таксита) и Асен Захариев "Мястото на точката" (плътна стена от малки черни композиции, имащи отношение към стандартния компактдиск). Не че тези работи са най-ясни - "посланието" им докрай си остава загадка, но определено въздействат. Важно е да се отбележи обаче, че това е може би най-добре експонираната от всички групови изложби.

Илиян Лалев, На Джером Селинджър с обич и... омерзение, двора на Археологическия музей - Варна

В Археологическия музей са представени "инсталации, обекти, видеоарт, концептуално изкуство". Във фоайето е "скулптурата" на Веселин Димов, състояща от малка мивка и телевизор, опаковани с прозрачно фолио. Тук "посланието" е съвсем ясно, допълнено от посвещението на Марсел Дюшан и Христо Явашев. От фоайето започва и работата на Владимир Иванов: на монитор тече гледка на морски пейзаж (от 2000 г.) с полюшващи се от вятъра дървета. Същият пейзаж тече на няколко монитора, разположени из залите на музея, но датите са от предишни епохи (5000 г.пр.н.е. включително). Вечността на природата - това е ясно, но... дърветата едва ли са на повече от 20 години, а като става дума за хилядолетия, всеки ще си спомни, че съвсем неотдавна (в геологически план) Стара планина е била дъно на море, а наскоро - да актуализираме нещата - свлачища промениха морския пейзаж именно край Варна. Една зала в музея е отделена само за съвременни произведения. Лошото е, че телевизорите и видеостената не работеха - техникът бил в обедна почивка. Хубавото е, че работите на Надежда Ляхова и Аделина Попнеделева знам от други изложби. Проблемът бе при работи, които не съм виждала. Така например не мога да предположа какво би показвал телевизорът в инсталацията на Димитър Грозданов и Милена Стамболийска. Трябваше да се задоволя с отворените бял и зелен ковчези, другите детайли към тях, както и сърцераздирателното послание на Димитър Грозданов за мъжа, който бил на ръба, но срещнал... (или нещо подобно). Както обикновено, авторът борави с личния си живот, предполагайки, че за другите той е толкова интересен, колкото за самия него. В английския двор на музея са разположени две доста трудоемки работи, свързани със зидане на стени - искаше ми се и замисълът им да отговаря на усилията, но не е така.
Ще завърша, както се полага, със заключителната дискусия, която се проведе на 31 август в градската галерия. Забележителното за мен бе, че наистина имаше дискусия. Особено на фона на т.нар. обсъждания в миналото, където се четяха доклади, даваха се оценки на раздели и всичко се свеждаше до просто пълнене на пространството с думи. Не че и сега нямаше тежнения към това минало, но като цяло се говореше конкретно и за актуални в момента неща. Изглежда всички бяхме приели, че събитието е успешно, за да преминем към по-общи проблеми, свързани с него. Неизбежно разговорите стигнаха до кураторския принцип в организирането на събития (така стана ясно, че Румен Серафимов е куратор и на няколко изложби в рамките на "Август в изкуството"), имаше мнения за и против, понякога доста остри, но нали затова е дискусията все пак...

Диана Попова



Програмата на
Август в изкуството
във Варна съвсем не даваше представа за реалните измерения на събитието. Вярно, отбелязани са откриванията на изложби в около 20 пространства на държавни и частни галерии и музеи, посочени са имената предимно на известни художници, изброено е съдържанието на експозициите - живопис, скулптура, инсталации, обекти, видеоарт и т.н. Цяла страница на дипляната е отделена за официалните спонсори и медиите, подкрепящи новия фестивал, както и телефона на Информационния център. Това, което липсва - и което е може би най-важното за облика на събитието - са организаторите и/или кураторите.