За западноевропейската литература - по европейски

Не са много българските литературоведи, за появата на чиито книги може да се каже, че са събитие. Било защото книгите са постни откъм идеи или са нескопосно написани, било защото издаването им се превръща в самоцел... Едно от изключенията - поне за мен - е Клео Протохристова. Излизането на нейна книга е гаранция за това, че ще се чете качествен, умен, пипнат текст. Такъв е случаят и с нейната нова книга "Западноевропейска литература", която без никакво колебание определям като едно от българските литературоведски събития на границата на два века.
"Западноевропейска литература" е книга, на чиято титулна страница пише, че е одобрена като учебник. В същото време тя ни най-малко не се държи като традиционен учебник, а предлага множество стратегии на четене, които по-скоро отговарят на претенциите, които можем да имаме към една сериозна история на литературата...
И така, "Западноевропейска литература" е и не е учебник. Е, тъй като през цялото време има съзнание за практическата си насоченост (самоописва се като търсеща и нагаждаща се към подобен проект), желае да предложи по-общи модели и парадигми, които да обслужват по-неизкушени читателски нагласи... Но и не е, ако мислим учебника като по-нисше четиво, като четиво, което трябва да ни обучи на някакви първоначални знания, а вече други книги да надграждат знанията ни оттам нататък. Тъкмо напротив. "Западноевропейска литература" прекрасно влиза в ролята на четиво, което изкушените читатели, понаучилите това и онова би трябвало да прочетат, за да дисциплинират, но и да проблематизират знанията си, за да попаднат в множествеността на тази книга, в способността й да пулсира между различни тези и твърдения, да наслагва и нюансира, да отрича митологеми и да подменя парадигми...
Иначе казано, книгата предлага един педагогически проект, тя показва как университетският преподавател по западноевропейска литература, а това ще рече по литературите на Англия, Франция, Германия, Италия, Испания, би могъл да се справи с почти абсурдната задача да обеме необятното. Но тя демонстрира и едно проблематично говорене за западноевропейския канон, изисква не диференциране и вървене по хронология и имена, а по връзки, сближавания и отдалечавания, привнасяния и присвоявания, по тенденции, по сюжети и малки разкази, по изковаване на историята на западноевропейската литература през естетическите конвенции, през особеностите на поетиката, реториката, трансформациите в авторската институция, жанровата и пр., и пр.
Предизвикателството на книгата е и в конкретните избори, които тя прави, за да разкаже какво се случва със западноевропейската литература във времето. Тя избира да говори за движенията в по-маргиналните жанрове - сонет, пародия, образователен роман, университетски роман, което обаче не й попречва да създаде много по-функционален и работещ образ, отколкото ако се придържа към традиционните схеми. После, в изборите си тя се спира и на възможността да се напластят вековете и станалото в тях през теми като пътя, книгата, планината-пустиня, практиките на озаглавяването... И всяко от тези обглеждания е минимодел на западноевропейската литература. При това модел, в който анализите са блестящи, интертекстуалните връзки са смайващи (ще припомня, че част от предишните книги на Клео Протохристова се занимават точно с въпросите на междутекстовостта), способността да се води нишката - перфектна... По тази причина като цяло направените избори динамизират, а и мотивират утопичното понятие западноевропейска литература.
И накрая, искам да подчертая европейскостта на тази книга - не просто заради тематиката й, а заради способността й през различни призми да преразказва интелектуалната история на човечеството, заради изключително широкия й хоризонт на писане, заради овладения до съвършенство език и безкрайната ерудиция...

Амелия Личева







Думи
с/у думи





Клео Протохристова. Западноевропейска литература.
ИК Хермес.
С. 2000.