Джеръми Паксман

Два дена - 8 и 9 септември т. г. - се срещах с един английски журналист, чието име, уви!, преди това нищо не ми говореше: Джеръми Паксман. Вече ми говори много.
Беше поканен от Британския съвет за премиерата на българското издание на неговата книга "Англичаните" (превод - Боряна Джанабетска, издателство "Еднорог"), а в уютното пространство на Евро-българския културен център в събота се проведе и Работна среща-занятие с журналисти на тема "Политическото интервю". За тази среща, която се организира от Програма ПроМедия, Британския съвет и Евро-българския културен център, ми се иска да разкажа.
Този водещ британски журналист от БиБиСи не поучаваше пълната с негови колеги зала, той просто споделяше опита си и го илюстрираше с видеозаписи на някои от прочутите си интервюта. Техни "герои" бяха министри (включително Тони Блеър), политици, историкът Дейвид Ървинг, който в своя книга "се усъмни в Холокоста". Всичко, което каза Джеръми Паксман, беше някак познато, допустимо, ако щете дори очаквано. Ако не бяха видеозаписите. Простичките, теоретически неоспорими правила, ставаха ярки, ефективни. Като човек гледащ на темата по-отстрани, си мислех: защо при него е така, а при нас - другояче. Не стигнах до друг отговор освен този: въпрос на журналистически характер, на професионален морал, на вътрешно усещане за свобода. Английски му работи...
Ето какви ги говореше Джеръми Паксман (разбъркано, според записките ми): недопустимо било прокарването на собствена политическа линия от интервюиращия; между основните неща в журналистическата професия (които или ги имаш, или ги нямаш, те не се учели) били любопитството към предмета и темата, настойчивостта да получиш отговор на всеки свой въпрос (видяхме пример как един въпрос се задава многократно, та и най-невнимателният зрител да разбере, че интервюираният избягва да отговори на него), интуицията да знаеш какво би искал да научи средният зрител от лицето, което си поканил на интервю, и т. н. Говори за това, че е коректно да се уточни с поканения темата, но не бива да се дават предварително самите въпроси, че трябва да отчитаме силата на контекста при интервюто, че трябва винаги да знаем: журналистите са по-потребни на политиците, отколкото обратното! Кой контролира дневния ред на интервюто: журналистът или събеседникът му? Политиците идват в студиото, за да съобщят определено свое послание, но журналистът ги кани, за да отговорят на неговите въпроси. Когато - а това става толкова често! - има разминаване между двете намерения, тогава често можем да чуем привидно изпълнената с гордост и сдържано страдание фраза от политиците: "Позволете ми да довърша". Много често казваше, как при някое извънредно събитие едва успявал да си приготви "домашното", без което не се явявал на интервюто. В отговор на един въпрос, отговори: "Никога не се ангажирайте с каузата на дадено лице, което интервюирате".
Когато го гледах пред себе си - такъв обикновен, чаровен, остроумен и достъпен, когато го гледах на екрана - такъв подготвен, упорит, бързомислещ, и пак остроумен, разбирах, че мога да му доверя да ме представлява в студиото. Това не е нескромност, а, поне така го мисля, е най-високата оценка за един журналист.

Никола Вандов