Краят
на литературната теория
Галин Тиханов е от най-младото поколение български литературоведи. У нас той доби авторитет с книгите "Тълкувания - текстове върху българската литература след Възраждането" и "Жанровото съзнание на кръга "Мисъл".
От средата на 90-те Тиханов работи във Великобритания, а през 2000 г. на англоезичния пазар се появи книгата му "Господарят и робът: Лукач, Бахтин и идеите на тяхното време" (The Master and the Slave: Lukacs, Bakhtin, and the Ideas of Their Time, Oxford University Press, 2000). Заедно с Крейг Брандист българският литературен историк е съставител на "Материализирайки Бахтин: Бахтиновият кръг и социалната теория", издадена също през тази година от "Макмилън" (Materializing Bakhtin: The Bakhtin Circle and Social Theory, Macmillan, 2000).


- Какво се случва с твоето писане от "Жанровото съзнание на кръга "Мисъл" насам?
- За литературата трябва да се пише не просто като за литература, а във връзката й с идеологиите и културите. Без непременно литературата да е привилегированият носител на ценности. Теорията има смисъл само когато е показан историческият контекст, в който тя се заражда и развива и който поставя границите на нейната употреба. Книгата ми за "Мисъл" предшества "Господарят и робът: Лукач, Бахтин и идеите на тяхното време", доколкото и днес ме интересуват въпросите за жанра като не чисто литературна категория, въпросите за класиката и каноничното. Днес се опирам върху дискусиите за жанра, но гледам на нещата откъм една примамлива и уютна област - историята на идеите. Място за такива изследвания има и в България - тепърва ще възстановяваме контексти на собственото си развитие от последните два века. Всичко досега е било взимано в неговия абсолютен идеологически смисъл под диктата на различни конюнктурни съображения. Жилавата идея за абсолютната естетическа ценност на литературното произведение вървеше през последните 30-40 години редом с привилегированата по изкуствен начин в обществото литература.
- А с какви техники да обезопасяваме историята на идеите от конкретния политически ангажимент?
- В историята на идеите никога нещото не се заражда от нищото. Всичко има свой прецедент, свой източник и контекст, който силно го опосредства. И чрез достигнатия от нас контекст разбираме идеологическата амбивалентност на нещата.
Аз мисля за случилото се с марксизма в Източна Европа - за повечето хора той беше дискредитиран, след като го отъждествявахме с насажданото от държавата учение, спъвало свободата на мисленето. Щом някой смята, че левите идеи имат място в обществото, един от начините да ги покаже като актуални е такъв: ангажира се в историческия занаят, с който възстановява първоначалното им богатство. Ако видим зараждането на марксизма в Германия, прехождането му в Централна Европа и Русия, ще отбележим, че той е всичко друго, освен тясно ограничено класово-политическо учение. Живата му връзка с неохегелианството и с философията на живота в Германия учудва много хора, живели с представата, че марксизмът е примитивен набор от идеи. Всички теории имат граници и продължителност на своето съществуване, а историкът на идеите е спокоен, защото знае, че нещата се променят. А техниките са в това да не виждаш нещата като абсолютни стойности, да ги свеждаш до тяхната конкретност чрез историческото им релативизиране.
- Как се вписва в тази уталожена нагласа интересът ти към Бахтин и Лукач?
- Исках да разбера как тези двама мислители зависят един от друг като формирани в една твърде специфична централноевропейска и руска култура, как си представят една теория на културата. И как всичко, написано от тях за литературата и изкуствата, колкото и да ни изглеждаше централно, всъщност има една твърде служебна функция. До много скоро ние употребявахме и двамата като теоретици на литературата, но никой от тях не се е смятал за такъв. Полето, от което се раждат, статусът на мисленето по тези места от началото на века - всичко ги е карало да смятат, че техният дневен ред е на хора, пишещи философия на изкуството и нравствена философия. Смятаното от нас за литературна теория е много късно разклоняване и професионализиране. То дойде и вече е на път да си иде, защото ходът на научното познание е диктуван както от институционални изменения, така и от вътрешни натрупвания, които в един момент се снемат и се продължава по-нататък. Това е интересен урок: всички автори при люлката на модерната литературна теория са всичко друго, но не и литературни теоретици. И техните идеи са малко по-различни.
- И за какво говорим днес, когато говорим за литература?
- Заниманията с литература стигнаха точката, в която ние вече употребяваме литературата, за да говорим за друго. След 1989 г. изведнъж попаднахме при всички останали - в среда, където литературата живее в непрекъсната конкуренция с други начини на прозводство и консумиране на информация. Колкото и литературоведът да изглежда изолиран, всъщност изпитва огромен, често пъти несъзнаван, натиск от структурата на обществото. Очакваното разумно мнозинство от хора не се занимава професионално с литература. Тези хора не четат литературата в култов смисъл, а само като частичен опит да се изрази светът - с нищо по-лош и с нищо по-добър, просто различен. Писането за литература се поддържа от четенето на литература по парцелиран и некултов начин. Литературоведското писане днес е все по-зависимо от една аудитория от неспециалисти, които вместват и четене на литература в свободното си време. А самата икономика на свободното ни време за десетина години се промени драматично. Погледнете професионалните текстове, писани върху литературата у нас - те са срамежливо или открито ориентирани към кандидат-студентската аудитория.
- Щеше ли да напишеш книгата си за Бахтин и Лукач в България?
- Аз не мога да бъда безразличен как ще бъде приета книгата ми в България. Може би тук щях да напиша друга книга, защото Лукач щеше да изглежда като примитивно-марксически автор. Но дали щях да се чувствам мотивиран да напиша тази? Ако човек иска да пише, той трябва да има спокойствието на една политически сравнително неангажирана среда. Среда, която проявява същото хладнокръвно и обективно отношение към неговия труд, каквото той се надява да седи в основата на собствената му книга.
- У нас говорът за лявото е щекотлив, някак не влиза в интелектуалния етикет...
- За разлика от Лукач и неговото вземане-даване с политическите елити, трудно е да се говори за Бахтин като за ляв мислител. Случаят там е различен. Той беше активно употребен в България през 80-те години. Заниманията ми с Бахтин тук щяха да имат опора в собствената му познатост у нас, в писането в Бахтинов ключ. Моето писане за Бахтин тук щеше да се сблъска с леко снобската нагласа, че той е един беззъб руски мъдрец. Защо да хабим време и хартия около Бахтин, когато има масив от неусвоени и по-актуални западни автори? Писането на книга за двамата щеше да бъде трудно: отсъства в голяма степен естественият контекст.
- Има ли такъв контекст на Запад?
- Там се пише много и за двамата. Сега повече за Бахтин, отколкото за Лукач. Последният отдавна е канонична фигура. Поради англосаксонския тип наука човек е спокоен, че този тип култура ще се отнесе към книгата внимателно, търпеливо. Ще има хора, които ще я четат, защото им е интересно. Други, защото е част от тяхната професия. Ако книгата е написана добре, за тези хора петте ми години, прекарани в писане, ще изглеждат смислено. В парциалната култура изборът на тема за писане е неприкосновен. Но и на Запад също има мода, конюнктура. Модите диктуват индустрията в хуманитарните науки. Бахтин е такава индустрия - за него излизат на английски в Америка и Великобритания годишно повече книги, отколкото за Хайдегер. Индустрията усвоява Бахтин както за целите на либералния политически диалог, така и за разширяване на литературознанието към сродни хуманитарни дисциплини. Моят опит в никакъв случай не е доминиращият почерк, тъй като е исторически. Но ако е добър опит, той също ще има мястото си.
- Правиш ли някакви връзки с Цветан-Тодоровата "френска" употреба на Бахтин?
- Не. Неговата работа е в друг исторически момент, а и в друга култура. Човек трябва да е чел неговите неща, но те вече са част от учебниците. А мен ме интересуваше как да видя един до друг Лукач и Бахтин, как се променят, когато ги спрегнем заедно. Особено удоволствие е да откриваш как героите ти се променят във взаимното си осветление. Аз не говоря и за значителния принос на Юлия Кръстева спрямо руските формалисти и Бахтин, но и тя, и Тодоров са работили в съвършено друга парадигма.
- Добро място ли е Оксфорд за правенето на литературознание. Доколкото знам, това е естественически научен център... А и съобщим ли е твоят тамошен литературоведски опит с нашия опит тук?
- Моята нагласа винаги е клоняла към историческата. В началото на 90-те у нас много силен беше натискът човек да се легитимира като теоретик. А на мен ми беше абсурдно да поема този тип ангажимент, след като не вярвам в неговата смисленост. Хубавото в този продължил дълго натиск е, че никой от нас не си позволяваше да не чете теоретични текстове. Но още по-важно е да можеш да избираш кое е добро и уютно за теб. Тръгвайки за Оксфорд, аз мислех, че теорията е надреден етаж в къщата на литературознанието. Моята подозрителност, притеснението ми, че това е неразумно и исторически непотвърдено... Аз знаех, че отивам на място емпирическо, независимо, свободолюбиво, мнително към теорията. По това време в Оксфорд нямаше много литературни теоретици. И сега не са се увеличили кой знае колко, но има съзнанието, че тези неща трябва да се преподават. Това не са любимите теми за писане там. През 1993 Тери Игълтън и Робърт Янг бяха повече или по-малко самотни фигури. Днес виждаме залеза на литературната теория. И в тамошната среда това е много естествено. Тери Игълтън отдавна не пише теория, а премина към по-съществени и вълнуващи за самия него неща. Когато човек идва от малка и жадна България, в Оксфорд той вижда неща, които започва да се колебае дали да означи като космополитно самочувствие, стигащо до лека агресивност, или като провинциализъм. Но това са двете лица на имперското самочувствие, които някак си освобождават от ангажимента да следваш модата. Оксфорд го прави добре. Но той също не е изолирано място и трябва да отчита ставащото извън него. И там учат някои уроци, макар и по-късно. Друг е въпросът дали закъснелият урок върши особена работа. В българското литературознание също има такива празноти. Безнадеждно късно е, ако почнем да ги запълваме сега.
- Какъв е твоят списък на празнотите?
- Ние нямаме надеждни текст-критични издания на българския канон след Възраждането. Ако не бъдем оценъчни, ще кажем: "на свода". Канонът може да сведе до 20-ина автора. Имаме 22-томното добро издание на Вазов. Имаме много прилично издание на Яворов (дължим го на Михаил Неделчев, който държеше да работим с варианти на текстове), на Разцветников, донякъде, макар и с много непълноти, на Пенчо Славейков... Но къде са останалите? Без това коректно литературознание няма. С малки изключения ние не разполагаме с добри, пълни и грижливо-обективни писателски биографии. Михаил Арнаудов е в началото на това спокойно академично литературознание, по-късно е работата на критиците и историците от 30-те и 40-те, която беше започнала да дава плод, после идва 9 септември 1944... През 60-те и 70-те години литературно-историческите изследвания се движеха в инерцията на едно относително стабилно и проспериращо социалистическо общество, колкото и да беше изолирана България тогава. Но работата в поредицата "Литературен архив", в Университета и БАН постепенно стихна. В началото на 90-те последва епистемиологичен разрив. Ние започнахме да се катерим, за да стигнем обетования етаж на теорията. И за да се покатерим, оставихме недовършени основите на своята къща. Доколкото празнините се запълват, то е благодарение на самотни и безкористни хора, които смятат тези неща за важни. Някои празнини ще останат завинаги незапълнени и трябва поне да минимализираме ефекта от това, защото в края на краищата всяко нещо си има времето. Може би ще намери мястото си научно добросъвестната и добре разказана биография, която да разтвори пред по-голяма аудитория иначе капсулираната работа на литературоведа. Малката среда на себеподобни ще намери по-широк излаз. Но добра научна биография, разказана така, че да не досажда, но и да не прави компромис със стремежа си към обективност.
- От оксфордска дистанция как виждаш българското литературознание, академичния ни живот?
- Аз продължавам да съм свързан с българското литературознание и това е ценно за мен. Не само с приятелските връзки, а и с част от институциите, които правят литературния живот възможен. Основната промяна тук е обръщането на моите колеги към ресурсите на собствената ни културна история, към примамливия исторически факт, тълкуван в по-широка интерпретативна рамка и със съвременни методи. Има група от хора, които обичат българското възраждане. Те пишат, стъпили на почва, която плодотворно сближава и раздалечава от теоретическите хоризонти. Такива са Ани Илков, Бойко Пенчев, Инна Пелева, Албена Хранова, Николай Аретов, Десислава Лилова и Александър Кьосев, чиито интереси се простират и другаде. Всички те направиха Възраждането земя, от която да гледат теорията, струва ми се, по-спокойно. Това е част от излизането на нашето литературознание от провинциалността. Върху по-новата литература така, струва ми се, работят Димитър Камбуров и Милена Кирова, за да спомена само две имена. Ние не можем да направим теория, почиваща на четенето ни на Вазов, Захари Стоянов или Ботев, защото тези автори не са познати по света и те не са отправна точка в западния културен опит, но поне да се опитваме да синтезираме онези неизбежни, изплуващи от Запад хоризонти, със собствения си духовен опит. Да се опитаме да преговаряме с идващото отвън, живейки в процес на непрекъсната взаимна адаптация едновременно по посока на нашето и на чуждото. Големите школи в литературната теория, които отшумяват и много скоро няма да бъдат изучавани в сегашния им вид, започват от четенето на националния опит. Литературознанията, в които припознаваме глобална привлекателна сила, са стъпили най-напред в собствените си национални култури. Трябва освобождаващо да пречупваме идващите отвън неща, не да ги ползваме като матрици или висш инструментариум, с който обезателно да боравим.
- Интересува ли те съвременната българска литература?
- Чета с много голям интерес и приятно чувство младата поезия и проза около "Литературен вестник", в частност нещата на Йордан Ефтимов, Георги Господинов и Стефан Кисьов. Четох със смесени чувства текстове на хора от "априлското поколение", свързани със социалистическия режим. Аз съм дълбоко убеден, че най-новата ни история трябва да се преработи от публичното съзнание, но не знам дали силната пристрастност на идващите сега свидетелства за близкото минало може да направи авторите им конструктивни участници в приетите от днешното общество исторически реалности.
Ти и аз, много наши близки, предходните две-три поколения - нека не звучи цинично или като аполитичен естетизъм - сме малка в мащабите на историята група хора. Какво имам предвид? Ние имахме привилегията по задължение да живеем в два коренно различни свята и при това да се опитваме да живеем смислено. Би било много страшно, ако не предадем целостта на нашия опит. Ние, живелите при социализма, трябва да се опитаме да говорим със съобщим за света опит, а не екзотично.
Истинското обединяване на Европа е невъзможно без Западът да рационализира нашия предишен опит като човешка нормалност. Никой от нас не е избирал наложената отвън и от горе политическа система. Някои от нас са я подкрепяли по убеждение и след това са се разочаровали - това са нормални и законни човешки реакции. Но ние не трябва да бъдем нормализирани, защото сме живели в такава система - ние вече сме били нормални в този различен свят. Ефектът на ненормалност е заблуждаващ и затова е удобният за Запада. Най-важното е да направим нашия опит съобщим, иначе ще се разхождаме из Европа като разполовени хора. А това е много неприятно. Питат ме при запознанства как съм живял при социализма, очаквайки да напълня техния стереотип с разкази за ужасното. Аз им казвам, че социализмът е нещо изкуствено, несъответстващо на човешкия инстинкт. Но ако политиката можеше да се крепи на идеали, принципите на социализма щяха да родят нещо добро. И добавям нещо простичко: В плана на един човешки живот има неповторимости на опита - човек само веднъж е дете. И ако си бил щастливо дете, в щастлив дом, ако родителите са те обичали и са се обичали помежду си, ако си чел книги, които харесваш, ако си играл с приятели на обичани игри и си говорил на желани теми, в плана на твоя опит тези неща не могат да бъдат отричани като нелепи, грозни, ужасни, като неправилни. Ти просто си имал едно щастливо детство. А в рамките на индивидуалния човешки живот, колкото това и да звучи неприемливо за една култура със силни политически пристрастия, тези неща просто не се поддават на политически квалификации. Човек носи със себе своя минал живот и е въпрос на вътрешно достойнство той да го предава цялостно. Ние трябва да пренесем своята нормалност, разигравана в едни, ако щеш, изкуствени или изключителни обстоятелства, но те са такива само в глобалния план на историята. Ако не направим това, просто ще бъдем колонизирани. Ще бъдем източник на евтина работна ръка. Обменът, за който трябва да имаме достойнството да мечтаем и честта да настояваме, никога няма да се случи. Константин Гълъбов още през 30-те години говори, че колонизирането ни от Запада е неизбежно. Затова ние трябва активно да тръгнем към него, трябва да вдигнем нашата миза в процеса на глобализацията на капитала. Обединена Европа не се изгражда от любов и грижа за нас.

18 август 2000, София

Разговаря Марин Бодаков



Разговор с
Галин Тиханов