Неметодично за Минчo
"Минчо Минчев на 50?....Само?" Така възкликна сравнително млада меломанка, като й споменах в разговор, че на този най-любим на публиката български цигулар му предстоят вълненията на "първия юбилей"."Та той изглежда чудесно", възразих."Така е, но откакто се помня, непрекъснато свири - концерти, фестивали, слушам го по радио, телевизия... Ами плочите? Толкова много плочи имам у дома? За колко време се прави това?"
Полезно е да чуеш човек извън занаята; може да ти посочи отправната точка за разсъждения... А и когато познаваш някого отдавна, свикваш с темпото му, с труда му, с музикалното "производство", което дава, с непрекъснатите му пътувания, с ангажиментите от всякакъв характер... Концертиращият артист e публична личност - винаги трябва да е във форма. Няма болест, няма умора... Няма "биологичен часовник". "Свикнал е, казваш си, такъв му е начинът на живот." А какво всъщност може да означава това?
Не знам!
Но знам, че още в началото на 70-те години, когато бяхме в розовото лоно на 20-годишната възраст, повечето се озъртахме из музиката, а Минчо Минчев вече бе популярен колкото Лили Иванова. Това е съвсем точно! Тогава той прибра един кош награди от конкурсите "Виенявски" и "Паганини" и особено от конкурса "Карл Флеш", откъдето пристигна с първа награда, с награда на публиката и награда за изпълнение на Бетховен... За националните конкурси няма да говорим, тяхното спечелване се разбираше от само себе си. И свиреше. Свиреше непрекъснато, звучеше по радиото, показваха го често по телевизията. Много го харесваха в телевизията. И как да не го харесват? Тъй както се сипеха наградите, следвани от концертите, славата му лавинообразно растеше. Но не успя да го отнесе, дори не й бе дадено да опита. А той по някакъв невероятен, негов си начин умееше да "покрие" медийната си неопитност - с много чар и с бързи реакции... Имаше страхотната способност да се ситуира откъм положителната страна на нещата. Например в едно от първите му интервюта, когато журналист му задава въпрос, който по някакъв начин го затруднява, следва светкавичен отговор: "Музиката не се говори, тя се свири..." Бе удивително спонтанен и непосредствен. (И е!) Музиката му бе радостна, въпреки че самият той свиреше с една такава тиха ярост, с едно видимо желание за победа, за надмощие, с хъс и темперамент. И събираше вълненията на стотици...
Бе (и остана) като магнит за меломаните.
В младите си години Минчо Минчев бе прочут и като великолепен изпълнител на Паганини. (И досега той е сред много малкото изпълнители на Петия му цигулков концерт.) Беше наистина невероятно да го слушаш. И да го гледаш! Един английски критик бе писал, че Минчо се нахвърля върху Паганини с апетита на дете за сладолед. Виртуоз! При него това понятие е придобило много интересно съдържание. Още от съвсем, съвсем младите му години! Сега си давам сметка, че то не е било само един гол музикален талант и много работа; било е и бързина на ума и много силен, органичен артистизъм. И характер! Характер, който и до ден днешен изисква срещите с публиката. Който обича всеки път да се отстоява в този страховит момент на сблъсъка с отсрещната енергия... И на овладяването й!
Но аз се отклоних. Сигурно така ще бъде - за Минчо не може да се пише методично, последователно, систематично... То значи да го осакатя някъде... Връщам се към неговата популярност. Тогава той получи, не, извоюва си страхотна слава - още двайсет и няколко годишен! Популярността му беше... казах вече. Спираха го по улиците, автографи, усмивки... Изпълнител на класическа музика, не попзвезда, не футболист - при това в България. (Впрочем той успя да съхрани тази ситуация и до днес, тъй както уж не живее тук, тъй както критериите се изместиха, тъй както тъкмо неговите хора, качествените, обедняха.) Спомням си, беше някъде края на 77-ма, когато правеше записи за Балкантон с Фестивален оркестър "Симфониета" с Емил Чакъров. Аз бях продуцент на записите. И после ги монтирах. Трябваше да се видя с него, за да уточним някои неща за монтажа. Не си спомням къде ни беше срещата, но тръгнахме по булевард "Руски". Той беше с бъдещата си съпруга. Решихме да влезем в бирхалето на "България". Посрещнаха го, само дето не го понесоха. Беше дори притеснително. Той се отнасяше към това, като че ли от бебе го бяха учили да се справя с тегобите в живота на публичната личност. Поведението му винаги беше и е естествено, нормално, сърдечно и съпричастно към другия. И той никога не допусна славата да го "развали". Хвана си я здраво, направи я свой антураж и й позволи само да го съпровожда, да му служи колкото му е необходимо.
Да не мислите, че нещата са били винаги така перфектни? И досега се случва денят да става по-къс отколкото му е нужно. Напрежението между цигулката и останалите неща го е докарвало неведнъж до синдрома "А-ма ня-ма да ми стиг-не вре-ме-то". Не случайно той и до днес говори, че най-щастлив се чувства, когато постигне баланс между семейството, работата, приятелите... Но често му погажда номер собствената му ненаситност по отношение на работата - и там Минчо Минчев изобщо не се е променил с годините или, както се казва, не е поумнял. Всяка година казва: "Догодина ще си освободя 2 месеца за лятна ваканция!" И всяка година от двата месеца остават 2 седмици. Възможностите продължават да го изкушават, особено по отношение на сцената - то е някаква тръпка за него, тази сцена, която само подобните му сигурно могат да разберат. И така, откакто го познавам, все не проумявам по силата на каква способност той успява да се концентрира, да работи, да обръща внимание на всеки свой ученик, да откликва на какви ли не прошения и същевременно да съхрани психика и воля за поредния концерт или поредния педагогически ангажимент.
Но аз пак тръгнах нанякъде...
А в 80-те години тази еуфория - любовният роман между Минчо Минчев, неговата публика, а и критиката, продължи с всички сила. Защото той тая магия - да държи публиката и да я кара като кученце да го следва - я знае, а може би това никога не се и учи! Такова излъчване идва от сцената, още преди да започне да свири, че човек има чувството: на пълната зала (защото не съм видяла празни зали на негови концерти) й е страшно хубаво да се остави да бъде водена от него. Усещането за магнетично въздействие е много силно. Наблюдението - също! Една колежка навремето бе писала, че в момента, когато Минчо излезе на сцената, около него като че ли се разнася дъх на сяра - нещо диаболистично се излъчва оттам. Цитирам тази метафора, защото си мисля, че публиката обича да си избира тези, на които да се подчини да я водят! Изглеждаше, че на Минчо не му коства никакво усилие да убеди публиката, че той е нейният избраник. И не само за вечерта.
Защото свири! Била съм на такива вечери, които няма да забравя. Музиката му е толкова притегателна, така почувствана, изстрадана и изтръгната (забелязали ли сте другото му лице - това на човека, който като че ли със звука едва ли не откъсва нещо от себе си), че когато всичките му намерения по отношение на определената програма или пиеса се "съберат" - това са чудесни моменти! Имал е и други вечери, когато нещата не се случват, музиката не иска да "стане" както би могло! Но не си спомням концерти, в които публиката да не го "понесе", да не го "вдигне"... Можеше просто да остане на тази своя слава... Можеше просто да реши, че всичко е постигнал. Оказа се много по-мъдър и годен за този маратон, който продължава и до днес... Защото никога, изглежда, не е решавал, че е дал всичко... 80-те бяха и годините, в които той тръгна да разширява своите пространства... Беше сякаш ненаситен в търсенето на нови за себе си неща. Започна да свири със свои колеги, да търси други тембри, освен пианото. Всъщност, мисля си, че него винаги го е занимавало качеството на звука, който излиза от цигулката му. Търсенето на звука за всеки тон, за всяка пиеса, за всеки автор или стил - то продължава и очевидно няма да свърши, докато Минчо свири! Сигурно един ден, ако реши да стори това кощунство, че да спре, ще го търси тоя пусти звук заедно с учениците си, които стават все повече и повече.
Пак се отклоних, но сега ще продължа за тембровата игра, на която Минчо продължава много да се радва. За него боята, цветът в музиката винаги е било нещо изключително съществено... Никога не ме е учудвала настървената радост, с която събира картини... Човек не може да си представи дом на Минчо, който да не прилича на галерия... Сякаш цветовете, които го топлят в дома му, се смесват с цветовете на звуците от цигулката... Така "смеси" своята цигулка със звука на бигбенда, опита и рагтайми на Джоплин, и джаз-вариациите на Панайот Славчев по Паганини, търсеше акустичния ракурс на дуетите с китара - отново една чудесна идея... Партнираха му с готовност всички качествени музиканти. Правеше репертоар, който се простираше в няколко епохи, поръча си и концерти от български композитори; изсвири ги... Спомням си, когато реши, че много интересно би било съчетанието между цигулка и хор. Сподели тази своя идея с приятели-композитори. И един го написа, така се роди Концертът за цигулка, хор и ударни от Емил Табаков.
Но преди това реши да става педагог. Откровено казано, това ми се виждаше несериозно. Никога не съм му го казвала. Но ми се струваше, че той изобщо не става за тая работа! Гледах откъси от първите му майсторски класове в Габрово. Подбора тогава той направи с помощта на най-мощното предаване на националната телевизия - Кеворк Кеворкян и "Всяка неделя" застанаха зад тази идея. Бе действително находка! Естествено, че всичко най-добро в България се яви - кой не би искал да подиша малко тоя въздух, да полети за малко, пък нека после бъхти с часове върху задачата, която Маестрото е поставил...
Това е - може би Минчо Минчев не само умее да полети, той умее да те накара да литнеш с него... От съвременните цигулари - като манталитет и като отношение към публиката и към музицирането, към играта, познавам само един такъв и това е Максим Венгеров... И на сцената, и с учениците - подобията са поразителни... Та, говорех за това, че скептично гледах на педагогическите стремления на Минчо. Нали съм си българка... Дойдоха промените, Минчо се яви на конкурс в много сериозната академия за музика "Фолкванг" и го спечели. (Работата след това е била колосална. На едно събрание в Пловдив миналата година разправяше как е учил да преподава оркестрови трудности на своите ученици, след като никога не е свирил в оркестър.) А малко по-късно, през един септември, тръгнах за "Аполония", щастливият случай ме отведе и до Аркутино, където попаднах на урок на Минчо Минчев... Попаднах и залепнах. Както се казва, който го е видял, той знае... То е такъв синтез от музика, театър, литература, изобразително изкуство... И в целия този водовъртеж стои Минчо Минчев - с цигулка в ръка, неспиращ, неспособен да седне, като вулкан... И това продължава 7-8 часа... А студентите го гледат всичките, не, не като божество; божеството не се гледа с влюбени, щастливи очи...
Чета дотук, и гледам, че липсва така строгата професионална юбилейна линия... Но тя просто не подхожда за човек, у когото детето никога няма да заспи; от когото скуката бяга надалеч; който при всяко повторение на дадена пиеса, при всяко ново изсвирване все търси своя звук... Последните две години бях по-често с него - правихме филм, сега записи... Нещата обикновено започват с тревога, с въпроси; винаги у него се надига безспокойството, дали ще се намери най-оптималният вариант... А за Минчо Минчев това е най-трудно намереният баланс между подготовка, импровизация и необходимата изненадваща случайност или ситуация, която да "направи нещата". И винаги с най-високите изисквания към себе си... И самообвинения, когато времето не стига. И със съмнения, че сега ще свири по начина, който си е намислил.
Много е интересно да чуеш и видиш как Минчо се ядосва, как "побеснява", как реагира словесно... Как по-късно гримасата му се "изправя" в хубава, сърдечна усмивка и как след известно време продължава с онова съзнание, че работата трябва да се довърши... Това е действително музикант, който винаги се е чувствал гражданин на света; съвсем нормално е, че името му фигурира в речници и енциклопедии, че го знаят навсякъде, че търсят опита му и музикантските му качества откъде ли не, че самият той прави всичко възможно - много пъти, въпреки българските условия, да работи и в България, в чиято природа е влюбен като ученик... И да свири, да дава подслон на вниманието и емоцията на своя слушател... И няма нищо по-нормално от това, че Минчо Минчев ще отпразнува своя рожден ден с едно голямо турне заедно с ансамбъла "Софийски солисти" и диригента Пламен Джуров, което му организира продуцентска къща "Едита" и което ще тръгне от родното му Габрово и ще свърши в София. Така той ще почерпи с музика своята българска публика по случай рождения си ден. Ще й даде възможност да полети редом с Майстора!!!

Екатерина Дочева