Павел Златаров: Всички негови ученици сме едно голямо семейство. Сред тях са Мила Георгиева, Светлин Русев, Яна Дешкова... Дори да сме били при Минчо Минчев по различно време, се познаваме така, сякаш сме били винаги заедно. На конкурса "Панчо Владигеров" в Шумен с някои от тях се срещнахме като съперници. Накрая на шега си казахме, че конкурсът всъщност е бил поредният майсторски клас на Минчо Минчев. Свириш и се забавляваш страхотно, сякаш, че играеш футбол, хокей или си на морето.
Как да пестя време или по-точно как да не го губя. От Минчо Минчев съм научил много ценни неща и това е едно от тях. Бях негов ученик през 1988 - 89 година. Започнах при него да се подготвям за приемните изпити в Консерваторията. Работехме по два пъти в месеца, уроците траеха по 7 - 8 часа дневно, стигна се до момент, в който в гостоприемната му къща се чувствах като част от семейството му. Всичко се струпваше в сгъстено време, при необичайна интензивност. По-късно разбрах, че и за Минчо Минчев е било не по-малко трудно. Сега ми припомня, че съм спорел, че не съм се съгласявал. Сигурно съм бил труден тинейджър. А като си помислиш, той работи непрекъсното с такива. Стъписващото е, че отиваш при един голям музикант и още при първия контакт той стопява дистанцията. Не с хитрини, а с простичкото: "Хайде с мен на работа!". И се започва...
Подготвях Моцарт - Четвърти концерт. За мен да работя над това произведение тъкмо с Минчо Минчев не бе мечта, защото дори не съм си го и помислял. Отнесох се свръхотговорно. Минчо Минчев акумулира такава енергия у учениците си, че веднага след урока продължаваш да свириш. Аз го правех по 12 часа на ден. И колкото повече, толкова по-зле. Докато един ден дойде големият извод как да не губя време. Все по-затъвайки в Моцарт, неочаквано бях накаран от Минчо Минчев да изсвиря Втория каприз на Паганини. Не бях го пипвал цял месец. Излезе добре. Много по-добре от пресвирения Моцарт. А той ми каза: "Е, имаше ли нужда от толкова много свирене?" Той ме научи, че да мислиш е не по-малко важно от самото свирене. Това бе всъщност урокът за балансирането като стратегия в постигането на резултат. А при Минчо Минчев се гони не просто резултат, а максимален резултат.
Както свири, така и преподава. Уча се и сега от него. Основното в изкуството му е огромното му желание да доближи публиката до онова, което мисли и чувства. И го прави по невероятен начин. Мнозина се опитват да го имитират, но това е невъзможно. Защото не можеш да възпроизвеждаш нещо, което извира направо от сърцето. Впрочем той самият не поощрява у учениците си имитацията, копията на самия себе си.
"Даскал" по дефиниция е човек, който учи другите на нещо, което той не може да върши. Даскал-музикант е онзи, който като стане професор, си продава цигулката. А Минчо и свири, и преподава. Вече толкова години дава и изисква да даваш максимум от себе си. Защото при Минчо няма половинчати неща. Всички много, много сме му задължени. А да не говорим за държавата, чиято работа всъщност е да изгражда подобно образование, което успява да организира един-единствен човек. Каква му е ползата? Убеден съм, че може и спокойно да не го прави. Защото е личност, която ще бъде приета навсякъде като у дома си. А той отива и се връща, отива и се връща... Живот - непрекъснато движение.