София - антитези
Част първа - същности

1. Общият план
Днес смисълът на градския живот е свързан съдбовно с три понятия: необходимо е да се пести, да се преструктурира и да се рационализира. По принцип градовете са подчинени на тези изисквания постоянно, но в София те не бяха решавани правилно (или изобщо) и няма изгледи да бъдат. Няма законови, нито морални пречки тези императиви да се тълкуват демагогски. В резултат преструктурирането гълта средства, които са по-нужни другаде, или са по-големи от необходимото, а погрешно насочената "рационализация" натоварва допълнително бъдещето. И двете действия привидно се вършат в интерес на града, а на практика носят бързи ползи на отделни субекти и минират истинските, насъщните промени. В София няма област или структура, които да не се нуждаят от промени. Необходимо е обаче промените да не бъдат изолирани, а да се конкретизират така, че обществото да има предвид винаги общия баланс. Този баланс се нарича общ план. Той съдържа философия, прогноза и програма, както и инструмент. (Прогноза и програма не са едно и също нещо. Инструмент обикновено са законите и правилниците.) Не може общият план да "се формира" като резултат от дисперсни пожелания и отделни акции, а трябва да има обща философия, която досега никой не е формулирал, а още по-малко някой е преценил като адекватна.
Администрацията желае сама да се разпорежда с града, а тя, администрацията, няма концепция за града, или не иска да я обяви публично. Именно срещу това положение на нещата гражданското общество, в е призвано да се противопостави.

2. Спекулата и корупцията
Винаги съществува подозрението, че спекулата с имоти, концесиите и приватизацията и свързаната с тях корупция са главната движеща сила на администрацията. Предварителните, хаотични, до голяма степен подозрителни действия на администрацията по реституцията, продажбата, замяната на имоти, разрешенията за строителство там, където не бива, се маскират като "уважение към частната собственост". Това "уважение" би трябвало да е елемент на нов, непознат в България, консервативен мироглед. На пръв поглед - нищо лошо. Лошото е, че този мироглед не е нито цялостен, нито заявен, нито отстояван принципно. Отделни негови елементи се хипертрофират, за да защитят опропастяването на града. Затова не е достатъчно да съществува един-единствен модел и една-единствена концепция за града - тези на администрацията. Трябва да има алтернативни концепции и те да се знаят от обществото. Необходимо е глобалните алтернативни концепции да се развиват и конкурират непрекъснато - дори след като общият план на София бъде приет от Народното събрание. (А още повече - преди това, преди градът да бъде досъсипан.) Кметовете и съветниците ще се сменят, партиите във властта - също - интересите на града са много по-трайни и без съмнение - много по-важни. Затова концепциите за общия план може и трябва да дойдат от българските учени, обединени в интердисциплинарни колективи и оценявани по възможност от световноизвестни рецензенти. Докато всяка фабрика за чорапи търси външни оценители, Общият план на столицата не се интересува от ничия външна (нито вътрешна) преценка. На входа и изхода на мнимите състезания за отделни градоустройствени решения стоят едни и същи лица - дългогодишните министерски и общински чиновници - хора пряко отговорни за сегашното състояние.

3. Направеното от Общината
От документите на Общината, а още повече от нейните дела, не личи логика и кураж, още по-малко порядък. Всяко от нейните действия и бездействия през последните десет години търпят унищожителна, мотивирана критика. Тази критика никога не достигна в пълен размер до обществото. Стъписани от авторитета на кмета (който и да беше той), редица медии не допуснаха твърдения (напълно доказуеми), които могат да го злепоставят. Ето няколко примера:
1. През февруари 1999 г. кметът Софиянски съобщи, че прави постъпки да вземе на изплащане от Испания използвана от мадридското метро японска машина за прокопаване на дълбок тунел с диаметър 9 м - тръба със сечение 63 квадрата и половина. Досега (и в бъдеще) софийското метро има нужда от тунел със сечение 24 кв. м. Кому е нужен тунел три пъти по-голям и три пъти по-дълбок? За да наеме или купи тази машина, кметът преговаря за нов заем от Япония. И вероятно ще го получи, защото очевидно старата машина ще има нужда от резервни части. Което значи, че ще я платим два пъти. И три пъти някой някому ще плати комисиони - испанците - че ще ги отървем от машината, японските банки - благодарни за един държавно гарантиран заем, фирмите производители - за резервните части и "логистиката". Никой никога не попита българския народ иска ли да вземе такъв заем. Никой никога не обоснова публично, дали технологията на метрото има нужда от промяна. Година и половина основните ежедневници не желаят да публикуват коментари на този факт.
2. През май 1999 година СОС решил, че планираният преди четвърт век маршрут на метрото по "Цариградско шосе" трябва да се измести в трамвайния тунел под "Драган Цанков", който "така и така стои празен". Но това значи хем никога да няма трамвай през тунела, хем да останат автобусите по "Цариградско шосе". Това, че тунелът петнадесет години стои неизползван, сам по себе си е дискредитиращ факт. Никой никога не обоснова плюсовете и минусите на промяната за града и не подложи алтернативни решения на обсъждане. Шеф на Градоустройствената комисия на СОС беше инж. Владимир Тодоров (днес шеф на общинска фирма "Егида"). Председател на тази толкова важна комисия днес е инж. Светозар Филипов, по съвместителство директор на общинска фирма "Метропроект". Всъщност общинските чиновници диктуват решенията на народните избраници - нонсенс, който няма нищо общо с демокрацията.
3. Преди повече от тридесет години въпросът с отпадъците на София трябваше да се реши със завод за преработване на твърдите и разширение на пречиствателната станция за течните. Оттогава има ясна представа кое къде трябва да бъде и колко струва. Кметът Янчулев се опита да организира заравяне на отпадъците в стари мини до Кътина. Местната съпротива много бързо накара "демократично избрания" кмет да подвие опашка. През последните години не беше направено нищо повече от това да се насипват отпадъци в землището на Суходол - там, откъдето духат преобладаващите ветрове над столицата. Днес отново се кани чужда фирма (този път испанска) да проучва къде да бъде площадката за изгаряне на отпадъци. Българите не знаят това. И най-лошият общ план досега щеше да е решил поне площадката. (Комисионите за "съветничество" са една от причините да няма общ план. Докато свършването на една работа зависи от чиновника, той "ще пита" до дупка.)
4. Безспорен, естествен капитал на София са Витоша и минералните води. Днес планината и водите са по-неизползвани откогато и да било. Не кризата е причина за това. Напротив - по време на криза курортният и лечебният ресурс, който е "под ръка", чието използване практически не струва (но и не носи кой знае какви) пари, би трябвало да бъде първото и естествено решение на хора, загрижени за здравето на града. Но за новите собственици на Витоша е по-комфортно да разполагат с нея в усамотение. За "безстопанствените" минерални води е лесно да бъдат предоставени от чиновниците на удобни, лично предани, или направо собствени фирми.
5. Зеленината на София е крайно недостатъчна. Строителството в паркове и градини доказва, че общината решава реституционните проблеми в тях във вреда на обществото. На всичко отгоре архитектурата на сградите в тези безценни терени е под всяка критика. Жилищните сгради в Южния парк, "бизнесцентърът" в Градската градина, "бизнесцентърът" до Руската черква, софийският "Хилтън" и особено хотелът на "Копитото" са далеч под средното равнище на българския проектант. Всички тези проекти са получили зелена улица от Общината. Всички те са възложени за проектиране на тъмно, по втория начин, тихомълком, по простата причина, че са престъпления.
6. Смяната на предназначението на жилищата в партерните етажи на централната градска част беше извършена с въпиющи нарушения на закона и още по-драстични нарушения на сеизмичната устойчивост. Влошаването на качеството на обитаване и оттам - понижението на стойността на засегнатите имоти - никога няма да бъдат компенсирани от никого. Едно дори леко земетресение ще има катастрофални последици. Всички опити на собствениците да защитят законните си права срещу посегателствата на натрапниците не намериха подкрепа от страна на корумпираната администрация.
7. Летището на София е с доказано лоша ориентация - пистата е насочена към градския център. Това, че още не е станала голямата беля е чиста случайност. От 73-та година досега летището можеше десет пъти да бъде изнесено на избраната (още тогава) с правителствено решение площадка "Кривина". Продажността на отговорните лица при съучастието на кмета Янчулев попречиха това да стане в наши дни. И да се направи един ден нова писта във Враждебна, тя ще е със същата ориентация. Текущите ремонти на старата приемна сграда на летището, новият VIP, строителството на новия "холандски" терминал и строителството на Център за управление на въздушното движение (най-скъпата сграда в българската история) са свързани с въпиющи недомислия (или користно калкулирани преразходи).
8. Находките от историческото наследство на древния град, разкрити през последните десетилетия (на ул. "Гурко", на бул. "Мария Луиза", в "Лозенец") не бяха усвоени и експонирани, защото нямаше нито готовност, нито воля, нито поне хипотетична представа как може да стане това. Експонираните зидове в сутерена на Халите са откровена халтура. Решението на паркингите на седма метростанция (където е Западната порта на Сердикийската крепост) елиминира без обяснения всякаква археология. Такова е решението на "специалистите" от ГАГК. Четвърт век номерираните камъни от "портата" чакат на склад своя час, който никога няма да дойде. Националният институт за паметниците на културата мълчи като риба. (НИПК се провали напълно като пазител на националната култура - институтът е съучастник на общинската администрация. Когато кметът реши да се мести в Банята или "Аштром" се натиска за бизнесцентър на "Царя", чиновниците на НИПК участват в проектирането.)
9. Смяната на предназначението на основни сгради в градския център беше акт на наивни импровизации или неприкрита корист. Никое от "местенията" на културните институти, нито промените в ЦУМ, бившия Партиен дом, Двореца, Централната минерална баня не бяха за доброто на града. Не е ясно все още дали Халите намериха своето вярно решение - прекалено нищожен е доходът от тях в сравнение с разходите. Достатъчно е да бъдат посетени новият НИМ и старият ЦУМ, за да се види, че силовите решения бяха погрешни. Никой не е понесъл отговорност за тях.
10. Масовият и личният транспорт имат нерационална мрежа, изискват огромна поддръжка и заемат първо място като градски замърсител. Транспортът не само не е подчинен на обща идея, но не е подчинен и на никаква положителна тенденция - икономическа или екологическа. Масовият транспорт в София дори не е подчинен на общо ръководство. Отделни стопански подразделения на градския транспорт влияят безконтролно и хаотично върху целокупното градоустройство. Не може да се говори за паркиране нито в центъра, нито в "комплексите". Междуградските автогари са на неподходящи места и в плачевно състояние.

4. Поведението на архитектурната колегия
Проблеми от ранга на изброените десет има поне още толкова. Кой да е от тях е изобличение на претенцията: администрацията прави необходимото в рамките на възможното. Истината е, че администрацията по правило прави и невъзможното, само и само да се облагодетелства персонално за сметка на града. Докато това се докаже в съда (което неминуемо ще стане), градът ще бъде съсипан. Архитектурната колегия и осбено нейният "каймак" имат огромна вина с мижитурското си поведение и съучастничество със "силните на деня". Още конкурсът през 1991 година за нов Общ план показа, че въпросният каймак не е нито достатъчно компетентен, нито достатъчно мобилизиран, та да направи един добър Общ план. От двадесет и три колектива, единствено тези на инж. Стефан Златанов, арх. Петър Диков и с големи уговорки - този на арх. Александър Найденов - показаха адекватно равнище. Три колектива бяха напълно достатъчни, за да създадат три независими алтернативи. Това не беше допуснато. Може да се каже, че конкурсът беше осуетен със съучастието на цялата колегия. Десет години оттогава Общината възлага ежегодно частични планове за отделни градски територии. Повечето от тях никога не бяха одобрени. Другите - одобрени след преработки и години размотаване. И нито един не беше признат за добър поне дотолкова, че да бъде представен като материал, с който текущите конкурси и по-късни разработки да се съобразяват. Което значи или че тяхното качество е недопустимо ниско, или че програмите и намеренията, въз основа на които са възложени, са напълно безпочвени. Но заплащането (макар и ниско) на тази обемиста макулатура корумпира колегията, която взе участие в проектите. Дори най-дръзките критици на Общината като арх. Тангъров имат едно наум - че може пак да й потрябват. Ако не за работа, за "аромат". В същата светлина изпъква и поведението на САБ - под управлението на трима председатели, които на пръв поглед имат малко общо като личности. Освен едно - паническия страх от конфликт. Никое съюзно ръководство никога не призна, че съществува конфликт на интереси и че конфликтите може и трябва да се решават. Ръководството на САБ никога не дръзна да се противопостави на властта. Напротив - Общината и МТРБ получиха пълното съучастие от САБ чрез одобрените от него програми и пряко журиране в поредица от фарсови конкурси.
Днес, най-сетне, САБ и отделни влиятелни професионалисти се изправиха срещу решението на Общината между Военния клуб и Руската черква да се строи бизнесцентър. Същите среди и личности, които мълчаха, докато ни ощастливяваха с "бизнесцентъра" в Градската градина и с "Хилтъна" в Южния парк. Нещо повече - САБ под председателството на Камиларов направи сгляда на българските архитекти, мераклии да "помагат" на Рикардо Бофил да снесе "Хилтън" в Южния парк. Десетки участваха в "конкурса" за ситуирането на хотела в същия този парк. В "изпълнение на професионалния си дълг" към обществото.
Покорността на колегията намира израз в едно предубеждение, което на пръв поглед прилича на трезва скромност: "Моите възможности се простират до задачата, която решавам в момента. Колко уместна е сградата (ми) за мястото (си) и града като цяло, не е моя работа и не е моя грижа. Има кой да решава градоустройството". Много мило! Но по същия начин безотговорността ескалира на други равнища. Именно фрагментарните решения доведоха града до сегашното състояние, а професионалистите - до изолация и обществен присмех. Последиците на явлението ще траят поколения.

5. Плъховете бягат от кораба
През м. май т.г. доброволно подаде оставка началникът на Управление "Архитектура и градоустройство" на СО арх. Илиян Николов. Той беше един от апологетите на строителството на бизнесцентър върху парцела на "Писателското кафене".
За намеренията спрямо това място се приказва (и пише) от три години, но едва днес всички са "против". Включително главният архитект Янев, който е пряко отговорен, че се стигна дотук. И когато, вероятно, е твърде късно. Предполагам, че поне еврейските бизнесмени знаят какво правят - никой нормален човек няма да плати огромната цена за този терен, ако не му е било обещано от най-високо място, че бизнесцентър ще има. Просто са били сигурни - иначе нямаше как да възложат няколко проекта на арх. Агура и компания за това място. Дори да няма бизнесцентър до Руската черква, ловките бизнесмени на "Аштромгруп" пак са на далавера. Кметът ще ги компенсира с друг, не по-лош терен. Ще загуби София. Затова "принципната позиция" днес може да се тълкува и далеч нелицеприятно. Първо - като "плъховете бягат от кораба". Второ - като заявка на "старите муцуни", че след малка рокада техният отбор е готов да управлява града отново. За никого не е тайна, че несменяемите мекерета на "синята" и "червената" администрация десет години играха на една врата. Нашата.

6. Проблемите са икономически
Това е факт, който при директен сблъсък кметът Софиянски всячески се мъчи да заобиколи. Метрото може да мине през тунела "Драган Цанков" технически, но не бива да минава оттам по икономически причини.
Проблемът с бизнесцентъра в Градската градина е илюстрация, че градоустройството изобщо и Общият план на София в частност не са механичен сбор от отделни професионални акции, резултат на "програми", на повече или по-малко културно администриране, повече или по-малко почтено финансиране. (Какво ще струват утре на града заемите, взети от Софиянски навън при 14% лихва? Когато нашите банки биха били доволни на 6%? На гарантирани от държавата заеми!) Градоустройството е преди всичко философия, мироглед, усет за живота, морал, логика.
Въпросът за това, трябва ли да се строи на парцела до Руската черква, не е и никога не е бил спорен. "Паметта на града" отдавна не е свързана със сграда на това място, а с отсъствието на сграда там. Една година беше достатъчна да се свикне с липсата на Мавзолея. Мащабът на града изисква Центърът повече да не се уплътнява. Мащабът, зададен от Двореца, Банката, Народния театър, Пощата, Военното министерство изискваше императивно на ъгъла на "Гурко" и "Левски" да не се строи - както по времето на Кубадински, така и по времето на Янчулев - принципна разлика между наглостта на двамата няма! Освен това, рано или късно, под "Цар Освободител" ще мине метро. Дай, боже - ще има метростанция на "Раковски". Много е вероятно някой ден да има автомобилен тунел (по "Раковски"), рампи, стълби, колектори, вентилация. Не е мислимо градската управа с една ръка да търси заем за метрото, а с другата ръка да подписва виза за бизнесцентър, който би усложнил стократно каквото и да било строителство на това място. Такава "двойственост" е просто абсурдна в една нормална страна.
Хич нищо ново никога да не мине оттам, празнотата все пак е най-доброто за ъгъла "Раковски" и "Цар Освободител" - естетически, психологически и функционално! Единственото, за което това място си струва да се жертва, би могло да бъде само нещо абсолютно необходимо - например метрото. Въпреки това - там Общината е одобрила частично изменение, дала е виза за проектиране. Точно както разреши да се строи в Южния парк, навръх "Лозенец", сред археология - напълно законно. "Страдалците на градоустройствените дилеми" премълчават, че точно в такива случаи законът позволява тълкуване. Лош закон, но той не оневинява "професионалистите". Могли са "да не разрешат". Имали са основания. Но са били "стимулирани" в друга посока - разрешителна.

7. Градоустройството като мироглед
Мирогледен проблем е взимането пари на заем с цел, която не го оправдава. Мирогледен проблем е насърчаването на строителната инициатива със спекулативен характер. Мирогледен проблем е разрешаването на търговски заведения в партерните етажи против волята на обитателите и в ущърб на техните (също частни) интереси.
Мирогледен проблем по принцип е насърчаването на ново сключено застрояване в кварталите. Когато сключеното застрояване възниква като последица от органично развитие - в тесни градски парцели, при ниска етажност, при непрекъсната частна собственост, в историческите градски ядра - е друго. Добра или лоша, схемата "на калкан" съществува във всички стари градове на Европа или поне в старите им части. Когато се проектира на гола поляна, когато малки сгради от вилен тип се премахват, за да дадат място на многоетажни колективни жилища, сключеното застрояване е скудоумие, връщане назад към схема, която нито е добра, нито е органична. При положение, че повече от сто години светът е наясно какво значи градска хигиена. Ретромоделът на сключената квартална застройка крие най-обикновена професионална неадекватност. Или - желание да се изцеди конюнктурата до капка, използвайки алчността и глупостта на инвеститорите. Мирогледен проблем е изборът на алтернатива дали да се пусне новото строителство в земеделски терени, при положение, че две пети от централната градска част плаче за саниране!
Мирогледен градоустройствен проблем беше събарянето на Мавзолея. Именно той, а не "Писателското кафене" олицетворяваше паметта на града. Мавзолеят беше многозначителен символ на срамно гражданско поведение в близкото минало. Именно затова трябваше да остане - като паметник на националното примирение (със самите себе си, с бодрите членове на "Партията-вдъхновителка", със стадото, извеждано под строй на "манифестация"), но и като паметник на таланта на Георги Овчаров. Още повече - никому не пречеше - ни на метро, ни на площад, ни на градина. И в крайна сметка - достатъчно здрава, скъпа и красива сграда, за да може да се използва за нещо полезно (ако не днес, след време). Събарянето на мавзолея беше лакмус за мирогледа на "професионалистите", които подкрепиха властта. Бъдещето на града не бива да се повери на знаменосците на реваншистката утопия, която не само отказва на врага правото на паметник, но лишава невинния съвременник от правото да ползва своето наследство.

8. Защо няма Общ план
За един почтен чиновник един действащ Общ план би бил сериозен щит срещу користни попълзновения. Дори най-ловкият комбинатор трудно ще наруши план-закон, стига той да е направен свястно. С отлагането на Общия план Стоян Янев и Яким Петров показаха, че чиновникът предпочита да се изправи "беззащитен" срещу натиска на корупцията. Реституцията и частичните изменения са взаимно свързани. Те се извършват от същите хора, които претендират, че са в състояние да решават устройството на София. Само че, когато преди десет години градът повторно нахлу в градините, беше пределно ясно, че бедстващите територии в самия център ще си останат бедстващи. Въпросният избор беше решаващ - в полза на града, или в полза на келепира. Не реституцията и частната собственост сами по себе си са лоши. Лошо е това, което "се получи" в резултат на реституцията - в ущърб на обществения интерес.
Днес Общината твърди, че изготвянето на Общия план върви с пълна пара и ще приключи през 2002 г. Анализът на документите, които до момента Общината е представила в СОС, показва не само, че няма никави наченки на Общ план до момента, но практически няма и Задание за такъв. Няма тенденции, изисквания, работни хипотези, препоръки, репери и ограничители, норми и стандарти, заявени или указани от когото и да било. Няма кадастър на собствеността. Няма кадастър на инфраструктурата. Или ако има - Общината ги крие за собствена употреба. Десетгодишният "труд" на общинарите в посока Общ план се свежда до препоръката "2, Х, 1", изразявайки се с жаргона на тотализатора. Тоест - общинският колектив, който работи по общия план, се самопрограмира със следната директива - всичко, което ви дойде наум, е възможно - действайте.

9. Цитат:
"Никога не се проектира за, а винаги против някого или нещо: срещу спекулата с недвижими имоти и силите, които я закрилят; срещу експлоатацията от човек на човека, срещу обезчовечаването на съществуването, срещу инерцията на навици и обичаи, срещу суеверия и табу, срещу агресията на насилниците, срещу враждебните природни сили; преди всичко се проектира против примирението пред непредвиденото, случайното, безредието, слепите удари на съдбата. Проектира се срещу натиска на едно непоправимо минало, за да стане неговата сила тласък, а не бреме (...). Проектира се против нещо, което съществува, за да се промени, не може да се проектира за нещо, което не съществува (...)"
Това е написал Джулио Карло Арган преди повече от 35 години във връзка със ситуацията в тогавашна Италия. Днес то се отнася в пълна мяра за сегашна България - ние се върнахме половин век назад, без да стане "натискът на миналото тласък". Градоустройствените (както много други) важни решения в България бяха взети, опирайки са на погрешна представа за действителността, визирайки 39-та, а не 89-та година. Тази капитална грешка е мирогледна и всичко останало е следствие. Тези, които направиха грешката (според мене съзнателно), са негодници от всички цветове - моето обвинение е политически неутрално. Това, че фигурите в администрацията неколкократно смениха боята, без да сменят философията си и без да усъвършенстват професионализма си, е показателно. Всички пороци на командно-административната система не само не изчезнаха, но обраснаха с гнусна демагогия, с псевдоконсервативна риторика, която ги прави още по-отвратителни. Тъй като демагогията е заразителна, закъснялата смяна на поколенията няма да се осъществи, независимо че "свободата дойде". Следвоенните поколения са инфектирани непоправимо. Алтернативни и евентуално жизнеспособни варианти на Общия план не могат да възникнат по поръчка на Общината, нито да следват нейното "задание". Единствената надежда София и България да получат още един или два равностойни или превъзхождащи плана, е те да стъпят на различна програма, да отразяват различни представи, да бъдат резултат на друг мироглед. Немислимо е общинската администрация сама да си бъде възложител, изпълнител и арбитър на проекта за Общия план. Такава схема изключва всеки външен потенциален участник - добър или лош. Несериозно е да се чака естествената (политическа) смяна на администрацията, с надеждата, че следващата ще бъде по-умна, по-честна и по-отговорна. Следователно решението за изработване на алтернативен общ план трябва да се търси извън Общината. Преценката на конкуриращи се решения - също.


Част втора - символи

1. Кулата на Партийния дом
Когато беше свалена петолъчката от шпила на бившия Партиен дом, трябваше предварително да е ясно какво ще я замести. Иначе шпилът остана да стърчи като комин няколко години. Немощното байраче на тънкото си прътче, което се появи впоследствие, също е символ - на пренебрежение и безпомощност. Докато на шпила не кацне нещо едро, отговарящо на неговото сечение и цялата архитектура по-надолу, бихме могли да обмислим, дали не е по-добре без шпил. А още по-добре би било цялата кула да бъде "отрязана" до кубичния си обем и в неговите четири ъгъла каменните "мастилници" да бъдат заменени със статуи. Това предложение има вече десетгодишна история. Кому да бъдат посветени четирите статуи (или скулптурни групи) е въпрос, който открива богати възможности. Силуетът на града (и на "Ларгото" в частност) би спечелил много от такава промяна. Освен това новите символи имат какво да символизират - промяната на обществените нагласи все някога трябва да се изяви по някакъв начин.

2. Статуята на Св. София
Градът София има прекрасно име - име символ - това на Божествената премъдрост. Важно е да се знае, че става дума за Бога-слово, Исус Христос, "Свети Спас", че нему са наречени главните базилики в източноправославния свят и макар градът София да не се слави с мъдрост, това не е причина да се отказва от името си. Въпреки че художникът Георги Тодоров не се умори да повтаря, че е грехота (освен че е глупаво) толкова достойна символика да се подменя с култа към св. София и нейните дъщери-мъченици, властта упорито не иска да го чуе. Защо? Защото приближени на властта скулптори имат други нагласи и няколко женски фигури на склад!

3. Продължението на "Ларгото"
Независимо каква статуя или сграда властта се кани да постави на мястото на паметника на Ленин, трябва да се каже ясно и категорично, че занапред по оста на Ларгото не бива да се поставя нищо, защото: това е единствената цяла, права, дълга, отворена, все още незастроена ос в плана на София. Гръбнак, който може да преструктурира за добро "паяжината" от улици, наследена от Освобождението, концентрично-радиалното безумие, което ни кара да се въртим като въртоглави около един непроходим "Център". Пространството на тази ос, маркирано от залеза над Люлин в единия край и кубетата на "Св. Александър Невски" в другия, е много по-ценно от всякакви междинни явления, пък били те и гениални.

4. Старите черкви
Старите черкви в София и България символизират българското християнство, те са символи-документи, за които е оправдано и полезно да се полагат грижи (включително от едно атеистично общество). Строителството на нови черкви символизира не толкова разрастването на православието, колкото желанието да се покаже християнско рвение, нещо, което не отразява духовните нагласи на обществото. Строителството на православни черкви и параклиси в курортите е типичен случай на "показуха". Тъкмо защото не нуждите извикват на живот новите храмове, а амбицията за реванш (срещу миналото и "попълзновенията на сектите"), архитектурата на новите черкви е имитативна, еднообразна, неадекватна на конструкциите и материалите си. (В архитектурно отношение новите джамии са още по-зле.) Успехът на възстановените древни черкви - ротондата "Св. Георги" и куполната базилика "Св. София" се дължи на тяхната автентичност. Тяхната древност сама по себе си е свята - прибавена към литургичната им функция. Обществото рядко си дава сметка, че символът "работи по предназначение", само когато то самото е в добро здраве. Не може лицемерието да роди шедьовър. Грижата за старите паметници говори добре за манталитета на цялото общество - включително на атеистите и друговерците - защото показва властта като културен и добър стопанин. Когато "частната инициатива" реши да построи нова черква или параклис, това не винаги е за добро. Властта, ревнива към всякакви други индивидуални акции, е недопустимо толерантна към безобразни "културно-окултни" изяви.

5. Съдбата на паметниците на "тоталитаризма"
Печална (а всъщност срамна) е съдбата на паметниците от близкото минало. Съдбата на мавзолея очакват и други паметници на "старата" власт - тези на Съветската армия и на 1300-годишнината. Те са оставени на разграбване и рушене, на цапане и вандализъм, сякаш не са държавни имоти, сякаш не са общинска собственост. И тях властта ще пожертва, след като ги унижи достатъчно. За да погъделичка пещерния реваншизъм на твърдия си електорат, с възможно най-големи вреди и загуби за България. Ако всеки път тази съдба постига паметниците на всяка бивша власт, България ще остане страна без паметници. Това може да бъде привлекателно единствено за дебилите.

6. Новите паметници
Новите паметници на властта, макар и скромни, будят смесени чувства. Новият аранжимент на площад "Славейков" сам по себе си е един нов, сложен, странен паметник. Съчетанието на пазар, трамвай, закусвалня, магазини, естрада, фонтан и паметник комай е претоварващо за толкова ограничено място.
Пешеходецът буквално не може да си пробие път по "площада". Комбинацията на тържище с паметник не е непременно нещо лошо, но тук тържището унищожава паметника. Дори фонтанът не е в полза, а във вреда на цялото. Същият (буквално същият) фонтан от години буренясва и ръждясва в градинката на бул. "Прага". За него никой не се грижи, макар че там, където е, е много по-уместен.
Паметник на Стамболов във София в никакъв случай не е излишен, макар че Стефан Стамболов е точно толкова еднозначно положителен, колкото и Георги Димитров. Но човек трябва да е напълно сляп и глух емоционално, за да допусне, че този именно паметник е израз на възхищение и преклонение пред Стамболов.

7. Отношението към символите
Отношението към символите не е нещо, което може да се "преработи", когато всичко останало бъде наред и сме "достатъчно богати", за да се грижим за символите си. В промяната на символите трябва да има мярка и приличие.
Когато не се променят същностите, шумът около промяната на символите е димна завеса. Първото, което "новата власт" направи на "символно равнище", беше да смени звездичките на пагоните на армейските чинове с ромбове. Няколко десетки милиона лева на вятъра, в момент, в който армията гладуваше. При това ромбове бяха отличителни знаци на омразната на синята власт Червена армия, докато звездите и до днес са знаците на съюзниците, както по времето, когато са бомбардирали София.
Малко по-добра е участта на паметниците от епохата между Съединението и Първата световна война - епоха, която единствено буди симпатиите на властта. Сто години са безопасна дистанция. По-добре малко, отколкото нищо. Напред на нож, ура!

Павел Попов