Голямото трениране

Електронните медии в България в момента са един голям тренажор. Морни репортери се разхождат по улиците с технически съоръжения в ръце и правят сухи тренировки. В името на светлото си журналистическо бъдеще. По-нашумели и по-забележими са упражняващите се телевизионери, но в някои радиостанции също кипи подготовка.
Сигурна съм, че радиостанциите, които държат на доброто си име, правят нещата както трябва и не бият барабана на величието си. Но има нещо не докрай логично в прословутите упражнения за журналистите. Като например това, че гаранция за успеха им дават чужди преподаватели и журналисти. Сам по себе си този факт не е притеснителен. В него има положителния сигнал на доброто партньорство и завръщането към демократичната и свободна журналистика. Доколко обаче успяват чужденците да уловят нюансите на българския език, характерните интонации и дори ако щете точните места, на които репортерът да си поеме въздух. Професионализмът в електронните медии идва не само от журналистическите умения, но и от начина на поднасянето им. От онази мелодия на гласа, която ако е отлична, не се забелязва, но ако се забелязва, значи не е подходяща. Като че ли обучението под чуждестранно ръководство се прехвърля върху всички детайли и покрива този важен аспект. Изглежда новият медиен професионалист действително ще умее всички репортерски хватки, но ще има проблеми с гласа си. Практиката от последните години показа, че говоренето в медиите не само не се развива в положителна насока, но и заразително се разпространява неграмотността и небългарският български език. Симптоматичен факт в този смисъл е изискването към бъдещите звезди да "познават" книжовния български език и да "владеят" писмено и говоримо някой чужд такъв. Само за сравнение се опитайте да си отговорите дали Ралица Василева щеше да работи в CNN, ако не практикуваше естествената американска интонация и имаше непростими говорни дефекти. Дали и тогава щеше да бъде за тях безспорен професионалист.
Чуждите преподаватели, дошли да просветят мрачната журналистическа общност, не са виновни, че не могат да бъдат капацитети и по техниката на говора. За това се изисква опит, изцяло и незаменимо свързан с България, което може би и с право ги плаши и затова предпочитат да не му обръщат внимание. Повече от половината "учещи се" няма да отидат сами да се усъвършенстват. Защото никой няма да им го поиска. Така в един момент може и да се окаже, че голямото трениране е довело до същите резултати, които добре познаваме - да не разпознаваме собствения си език в медиите.
Големите медии плащат на най-добрите си журналисти да отделят време, за да обучават бъдещите си колеги. У нас по-евтино излиза някой да прелети океана, отколкото да измине два етажа. Развиваме качества и залиняваме езика си. После защо се обиждаме, че ни предлагат да си го сменим?!

Вяра Ангелова








От въздуха
подхванато