Компенсаторни спомени

В едно свое интервю преди доста време сегашната директорка на Българската национална телевизия г-жа Лили Попова споменава, че предаването "Понеделник 8 1/2" ще отпадне по естествен начин, тъй като ще дойде момент, когато вече няма да има какво да излъчва - филмите ще свършат. Логиката е непоклатимо жестока, предвещава край с желязна необходимост; оставя обаче българския зрител нещастен и тъжен, защото предаването за родно кино е не обикновен момент от програмната схема, а удовлетворяване на една негова носталгия, копнежна по съвсем друго време-място. Всъщност "Понеделник 8 1/2" изпълнява компенсаторни задачи: успокоява лелеяностите на българина по спокойствие, тишина и предсказуем ред, които преди десетина години му бяха безвъзвратно отнети.
Носталгичният тон на предаването струи обилно от поведението на водещата Параскева Джукелова. Маскарадни преобличания, повторения на избрани филмови сцени, разговори с авторите: всичкото това навява спомени, предизвиква тъга и тежки въздишки: "Какви бяхме, какви станахме и, пази Боже, какви ще бъдем!" Тия инсценировки са, разбира се, изискуем елемент на професионализма, но налице е и още нещо - желанието да посочиш една друга действителност, където регламентираността е била съществен детайл от живота. Самата заставка препраща към подобно усещане: от дълбините (на времето? на паметта?) се измъква "Понеделник 8 1/2", за да вкопчи погледите в себе си и да ги застине в неподвижна омая. Разхвърляните ленти, остатъците от снимачния ден, руините - разрухата е разцепена, за да се появи копнежът по пирамидалност, когато всичко си е на мястото и изненади няма. Гледането на стари филми се оказва не просто припомняне на отминали дни, а потъване в забравените години, когато бъдещето беше ясно.
Бедствията в българското кино подсилват носталгичното чувство. Фактът, че днес български филми почти не се появяват, допринася за бленуванията на спомена, когато наши режисьори, актьори, сценаристи и оператори имаха своите успехи в защита културната слава на нацията. Отвъдокеанската инвазия, мизерията и миграцията сториха така, че българската филмова гордост хвръкна по дяволите, и то дотам, че едва ли настояванията за кино-закон и евентуалното негово приемане ще съумеят да поправят нещата. В този смисъл "Понеделник 8 1/2" постига и друго - припомня и възстановява тази позабравена гордост, посочва, че е имало време, когато тя си е била съвсем на мястото и никой не е имал право да я отрича. Алюзията със знаменития филм на Фелини ни показва, че някога и нашето филмопроизводство се е съизмервало със световното, и то на абсолютно равна нога. Не случайно една от първите ленти, с които започна предаването, беше "Козият рог" - ненадминатата и досега българска кино-легенда, отдавна станала "притча во язицех".
Ето защо мрачното предсказание на г-жа Лили Попова за края на "Понеделник 8 1/2" в никой случай не трябва да се сбъдне. Българинът обича своето кино, а като добавим към тази любов и компенсаторните спомени, навявани му от него, става ясно, че предаването не просто ще му липсва, направо ще остави дупка в душата му. Защото ще бъде лишен от възможността да постига - макар и въображаемо, макар и палиативно - чувството за сигурност, чието отсъствие осезателно усеща в днешността. Носталгията му ще загуби своя безобидно-предсказуем обект, за да се насочи кой ли знай къде. Но това въобще не бива да се подценява, защото когато една носталгия загуби ориентация, тя почва да бушува. А от разбушуваната до разбунтуваната носталгия крачката е само една и ако тя бъде направена, резултатът е революция.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин