Трилъри с човешко лице

Откакто излезе книгата на Марин Дамянов, критиката се надпреварва да пише за нейното пристрастие към ненормалните герои и ситуции, към "изкривените" преживявания ("садизъм" и "мазохизъм" са почти задължителни категории в тяхното описание), изобщо - към тъмната страна на живота. Работата обаче е там, че книгата не оставя усещане за потиснатост и социална меланхолия, след като вече си я прочел. Тя по-скоро създава впечатление за умела игра със стереотипите на криминалното и черно-психологическото разказване, игра с жанровите конвенции на пазарното писане, което гарантира интереса на широката читателска публика. Всъщност това са едни от най-добре написаните криминални истории в новата българска литература, най-хубавото в тях е точно ефектът на "лекото писане" сред обстоятелства и декор, които имитират тежестта на социалната ни действителност. "Отвратителното" и "ненормалност" в човешката психика също така не събуждат ефект на реалистична идентификация - те си остават (написани като) знаци на ежедневното в човешкото поведение, само че знаци, които условно хипертрофират значимостта на определени тенденции и нагласи, изведени от системата на психичната цялост според канона на трилъра, на онова thrilling -смразяващо преживяване, което поражда желанието да се чете. По същия начин присъства психоанализата - като експлицирана мотивация на сюжетното поведение, често положена в устата на самите герои. Това, разбира се, поражда ясен ефект на разцепване (иначе казано, литературна условност) между техния принизен социално-психически статус в разказа и способността им да разсъждават по начин, който подхожда повече на един второкурсник по психология. Естествено, става въпрос за психоанализа върху равнището на масовите представи за нея, основана върху популярни редакции на ортодоксално-фройдистките възгледи и концепции. Именно тя задава идеологическата матрица на разказите, която е плътно вкопчена (както винаги в масовата култура) в традиционни митологеми на патриархалния мироглед. В този смисъл книгата не е предизвикателство и няма алтернативен характер; тя мисли увлекателно, стриктно дисциплинирана в жанровите изисквания на трилър-повествованието, но много традиционно, в почти библейски дихотомии на социлното поведение. (Тази тенденция е заявена като търговска марка на жанровите очаквания още в заглавието на книгата.) Все пак няма да бъде честно, ако привеждам всички разкази под един знаменател на критическо отношение. В книгата се обособяват два различни типа повествование. Първият съгражда "чисто" криминалните разкази, тук желанието за четене разчита преди всичко на сюжетната ситуация, на неочакваните обрати в поведението на персонажа, на пикантните сцени и размисли... Такива са "Шестак", "Да убиеш богомолка", "Двете ми жени", "Докато се усмихнеш, и се озъбиш"... По-интересен е вторият тип, още повече, че елементи от него нерядко браздят загладената повърхност на лъскавото крими-повествование. "Кранки", "Векере", "Рязан", "Добро ченге, гадно ченге", "Събирачът на трупове" преплитат напрегнатата интрига със социално-психологическа проблематика, търсят ужасното, тъмното като белег на целостта в една диалектика на човешкото поведение, която може да не бъде изречена, но остава предположена, вложена в потребността да се пишат съвременни разкази. В тази насока могат да бъдат разбрани сериозно усилията на Марин Дамянов за бъдеще в българската литература. Другото ще го изостави върху пазара на масовата културна продукция, което би било жалко при неговата безспорна дарба да разказва добре.

Милена Кирова







Думи
с/у думи





Марин Дамянов. Добро ченге, гадно ченге.
Изд. Аргус.
С. 2000