Чалгия не е мръсна дума!
Няколко години вече, с писания и устно слово, с десетки, не - със стотици примери и аргументи от миналото и съвременността, както и с цялата сила на логиката си, се опитвам (само аз ли?...) да обясня на отделни лица и на групи хора аксиоматичната за мен (всъщност само за мен ли?...) истина, която съм натоварил с честта да озаглави настоящите редове. Не от девет, от деветдесет и девет кладенци вода съм мъкнал, мъкна и сега!, за да убедя тогова или оногова. Не, че не съм успявал. Успявал съм, и още как. Ама с цената на акробатично използване на емпирията и логиката. И с цената на километри нерви, мои собствени, които съм изхабил, та и изпокъсал...

...Ама за това по-нататък. Централно място в този текст са удостоени да заемат впечатленията ми от тазгодишния конкурс "Пирин фолк". Конкурс за "авторски песни на (предимно - б.м.) македонско-фолклорна основа, но преди всичко фестивал. Тоест празник. Празник не толкова за мен. Аз в известен смисъл работих в две от трите фестивални вечери. Празник за най-малко четири хиляди души, от "първата", та до "третата" възраст, които в тези вечери наистина "си направиха купона", както сигурно би се изразила някоя модна топ-жрица на медиите с висок рейтинг.

Тези дни една авторитетна и уважавана колежка се опита да ме смае с готиния хепънинг, изработен от Чик Къриа с публиката (не се съмнявам - най-престижна!) в края на един фестивален концерт от традиционен тип в Люцерн. Чудесен хепънинг! Но аз не се смаях - по най-малко две причини: а) защото отколе хепънингът е, тъй да се каже, типологична черта на популярната музика и на чалгията най-паче (нека само си припомним великолепната метафора за силата на човешкото общуване "Светът е кръчма, да седнем на една маса!.."); б) защото съм виждал - тук, в България, - маса такива, та и по-възторжени хепънинги по стадиони и площади, направени от Ку-ку бенд, от ФСБ, от "Щурците"... А и в Летния театър в Сандански!

Писал си вече в "Култура" за "Пирин фолк" като за истински народен празник - ще рече някой, който не отминава надменно подобни писания. Така е. Но - пак повтарям, - именно тази черта на фестивала е за мен първото основание да съм убеден в неговия смисъл и перспективност.

Второто основание са певците. Тази година отново се убедих, че певците от попфолка - или, нека не бъда краен, - поне тези, които пяха на "Пирин фолк", заслужават не само честта стотици екзалтирани фенове да припяват мелодиите им и да танцуват в техните ритми, а и благодарността на авторите. Защото не са една или две конкурсните песни, които задържат вниманието на масовия слушател именно благодарение на красивите, звучни, тембристи, чисти певчески гласове. И тъкмо затова не мога и сега да се въздържа да подхвърля отново на организаторите старото си предизвикателство: защо да не се опита певците да пеят "на живо"? Нека съпроводът да бъде записан, това наистина предоставя повече възможности за по-оригинални, по-богати, по-творчески аранжименти. Но певците?! Защо пък тези чудесни Данчета и Бойки, Нелини и Цветелини, Тани и Диани, Весковци и Васковци, Баровци и Райковци (за Мустафата нямаше как да нагодя множествено число) и прочие, и прочие не само да пъчат кръшни снаги на санданска сцена, а и да извисят цветисти гласове наистина, не само като "синхронисти"? Ех, тогава и какъв хепънинг може да се получи!... С няколко от тези гласовити певци споделих на ухо идеята си - и всички те, както се казва, я "прегърнаха безрезервно". Защо тогава и организаторите да не опитат? Та покрай останалото да затворят устата поне на част от критикарите, които - като няма какво да кажат, - все намират кусури: я на "продажното жури", я на "чалгата", я на текстовете, я на песните, я...на певците!..

Та тази година певците се натрапиха на вниманието ми, а миналата - аранжиментите. Сега, sorry, аранжиментите ми се сториха - като изключим отделни ярки находки (Георги Кочарков, Захари Георгиев, Димитър Динев, "старите вълци" Пламен Велинов и Светослав Лобошки), - по-бледички, по-еднообразни, лишени някак си от живеца на оная натъпкана с въображение и неповторимост чалгаджийска импровизация в отсвирите, която - както е казал поетът, - "кипва кръвта в жилите ти" и те кара да закършиш снага, както седиш сгънат на неудобната пейка, ако, разбира се, не ти стига кураж да скочиш от мястото си и да подхванеш и ти, без да си гледаш хала и годините, едно македонско хоро ведно с момиченцата и момченцата между подиума и "залата"...

Това си е мое мнение и не го натрапвам никому. Всеки има свой вкус. И свой избор. Но съм убеден, че България бъка от инструменталисти, които така могат да подхванат отсвира, че песента да цъфне в пълния смисъл на думата, а на певците пък да им се качва адреналинът от куплет в куплет, а не да се пънат да си го качват самите те... И заредени с фантазия аранжори си имаме, доказвали са го неведнъж. И дори да приема, че за делничната, "конвейерната" продукция едва ли си струва да се мъчиш да блеснеш с някакво откритийце във всяка песен, поне за конкурси това е страшно необходимо.

А то какво май се оказва? Като слушах рециталите след конкурсните вечери, или например парчето на Баровеца "Луда чалга" - като че ли анджак неконкурсните песни на много от звездите се оказват по-дръзки, с повече и по-ефектни (особено що се отнася до инструменталния пласт) решения, с някакво по-ярко творческо зърно. Не искам да коментирам този според мен парадокс, но не мога да не го отбележа и просто за себе си да се опитам да вникна в нещата, които го обуславят. Пак ще подчертая: всичко е въпрос на вкус и на избор.

Хубави песни имаше тази година на "Пирин фолк" и може би не е случайно, че журито присъди не три, а шест "редовни" награди. "Запазената марка Тончо Русев" пак се отсрами с два силни опуса, гостът Зоран Миливоевич също показа какво значи професионализъм и в творческо, и в изпълнителско отношение, частични сполуки имаше почти във всичките 26 конкурсни парчета. Ще ми се обаче да отбележа с положителен знак куража на все повече изпълнители да се пробват в творчеството върху македонска фолклорна основа. Не искам ни най-малко да омаловажавам правата на утвърдените и по-малко утвърдени професионални композитори. Но мисля, че обединяването на творческия и изпълнителския акт от една и съща фигура крие много потенции. Показаха го и Илиан Михов, и тандемът Васко Лазаров - Йорданка Варджийска, и Райко Кирилов, и Цветанка Йотова, и семейство Спасови, които всъщност този път се отказаха от амбицията сами да представят продукта си в интерес на един симпатичен дует от техни питомки с перспективни качества.

Този подход не е прерогатив на "Пирин фолк". Той е с прастари фолклорни корени. Нали точно такъв е механизмът на народното творчество: на народните песни и свирни, приказки и пословици, гатанки и масали, грънци и шевици, престилки и китеници?... Институцията професионален композитор се е породила по-късно, в други условия, от друга практика и - без в никой случай да я отричаме - защо да не приемем и завоя на някои изпълнители към творчеството като своеобразна "неофолклорна вълна"?

И за да закръгля формата на писанието си в стройна класическа триделна структура, пак се връщам на чалгията. Но накратко. Уж повечето умни и печени в бранша хора вече разбраха кое-що за това украшение на балканската фолклорна култура и кръвен роднина на джаза (!), както и за родствените му връзки по хоризонтал и вертикал със сродни пластове по кажи-речи всички краища на земята, - а все се намира някой, май вече по инерция, да навика и нахули по принцип чалгията като опасен рушител на добрите нрави, на "здравия" вкус, на "чистотата" на българската музика - без да усети, чуе и види същността и чара на този феномен на инструменталното музициране със стабилни корени по балканските земи, а и в българските форми на участие на инструменталната музика в обществените празници. Не е тук мястото за по-обстойни разсъждения, но не мога да се сдържа да не отбележа, че според мен (и само според мен ли?...) чалгията е джазът на Балканите. Въпрос на гледна точка. И на избор...

Епилог/Coda
В почти полунощния час, когато слагах вече "точката над i-то", от екрана на една телевизия долових познатия глас на мастит професор. Вторачих се в телевизора - същият! Доста по-младият от него водещ го титулува чинопочитателно като "бащата на сватбарските оркестри", а на мен, дето страшно обичам да се ровя в роднинските връзки на индивидите, веднага ми светна чий син бил аджеба Иво Папазов! После професорът сладкодумно обясни колко усилия му е струвало да насочва, ръководи, култивира, изчиства, вкарва в правия път, подстригва и фризира "чалгаджиите", та да могат да се вместват те в определеното от него за тях "правилно" прокрустово ложе. После той изрази възмущението си, дето певици и певци някакви имат нахалството да се опитват и те да съчинят по някоя песен, без да са учили три години композиция... А-ха да се хвана за главата в безизходица - но реших, че ще е по-добре да хроникирам тук този поучителен факт. Той, фактът, като че най-добре обяснява защо като ми беше поръчано текстче за фестивала в Сандански, аз пак се захванах за чалгията. Макар че - бъди спокоен, читателю, - "Пирин фолк" само понякога, и то лекичко и плахо, се докосва до чара на вихрената, истинската чалгия. Според мен - за съжаление. Но това си е мой проблем.

Генчо Гайтанджиев