По пътя
Бях превела на Майкъл Браун, приятел и поет от Бостън, няколко стихотворения за списание "Летера". В Чикаго се уговорихме да се срещнем в един ресторант в гръцкия квартал. Около нас притичваха сервитьори с пламтящи мусаки, лееше се гръцка музика, на стената беше изписан Акрополът. На витрината се въртеше чеверме на шиш. Обстановката беше преднамерено гръцка, много по-гръцка, отколкото на остров Родос, където на всеки ъгъл някой предприемчив търговец ми предлагаше фланелки с Покахонтас и капитан Джон Смит. Казах на Майк за появата му на български и го зарадвах повече, отколкото очаквах.
- Тук в Чикаго - пошегува се той, - е пълно с блус-музиканти. Те са толкова много, че никой не им обръща внимание. Но за да смекчат факта, че не им знаеш името, си имат стратегия. Казват: "Мен по ме знаят в Европа". Сега, след като съм издаден в България, и аз ще казвам така.
Майк си продава книгите, има поръчки от МТV, няма вид да е опрял до българските си преводи. Но, от друга страна, Америка е голяма, част от хората изобщо не знаят английски език. Човек вън от кръга на професионалните си познати изчезва напълно, превръща се в непознатия, който обядва на съседната маса, втренчен във вестника зад чинията си, или в името, което той подминава в същия този вестник. В град от 8 милиона като Чикаго и страна от 200 милиона това е лесно да се усети. Така че в Америка Европа има същата мистична аура на неуточнения успех, каквато ние от България изпитваме към "Страната на Марлборо". Само че си има и някои разлики. Хората, които успяват да се превърнат в национални величини в Америка, са културни достояния на целия свят. Всеки българин става и ляга с тях, буди се до Мадона и задрямва след Спилбърг. Обратната връзка не е така сигурна.
Докато бяхме в Чикаго, правехме опити да установим обратна връзка. Това беше и трудно, и лесно. Трудно, защото там си имат всичко, и то в повече. Марк Странд, носителят на "Пулицър" за поезия за 1999, определи явлението така: "В Ню Йорк, ако плюя на улицата, ще улуча колега, пък в Калифорния всички пишат, но никой не чете.". Марк Странд, заедно с Джон Ашбъри, събират по 3000 души публика на рецитал. Разбира се, цифрите не означават нищо до момента, в който човек не опита да си ги представи. Бях чела стихове на Странд, преди да се запозная с него, и ги бях класифицирала в мисловната си картотека под заглавие "недвусмислена класика". Точно затова не вярвах, че ще се срещнем. За мен той имаше формата на книга. Оказа се, че има формата на строен мъж, за когото никога не си сигурен кога се шегува. Държеше да готви сам храната на гостите си и Боян Биолчев може да потвърди това. Както и да оформя кориците на книгите си със собствени картини.
В рамките на петмесечния ни престой видях и друга книга с твърди корици - Сюзан Зонтаг. (Произнася се Сонтаг, както Рокфелер е Рокъфелъ.) В университетския киносалон, малко по-голям от ремонтираното кино "Москва", тя представи новия си роман "В Америка", благодари на Чикагския университет за началния тласък във висшето й образование и чете пред публика от студенти, преподаватели и бабички от квартала. Последните размахваха студентския вестник с обявата за четенето, пиеха кока-кола и се въртяха назад, за да гледат кой е сред публиката. След като изслушахме откъса, започна сесията "въпроси и отговори". В Америка тя е, доколкото забелязах, любимата част на всеки рецитал. Страстта към дискусиите е толкова силна, че спокойно можете да се натъкнете на такава след театрално представление или дори кинопрожекция. За разлика от България, където публиката те чака тържествено да се оттеглиш под звуците на ръкоплясканията, там аудиторията едвам дочаква четенето да свърши, за да започнат с въпросите. И те в никакъв случай не са щадящи. Първият, който Зонтаг получи, беше приблизително следният: "През 1973 година вие казвате, че най-големите постижения на ХХ век са хомосексуалната откровеност и еврейският морал. Как ще обясните това?" Жената държеше и изрезката от списанието, където се беше появило изказването. Авторката не беше много сигурна как ще го обясни и не скри колебанието си. "Не помня да съм го казала." "Напротив, казали сте го."
- Вижте какво, понякога човек казва по интервюта неща, които после не знае защо е говорил. Може би ми е трябвал бърз и ефектен отговор. Сигурно това ми се е сторило много умно. Откъде да знам сега какво съм искала да кажа тогава?
Следващият въпрос продължи същата линия. Беше от една студентка по изобразително изкуство, която попита защо авторката е против интерпретацията. "Как ще съм против интерпретацията? Та аз цял живот интерпретирам!"
- Ами вие имате такова есе, озаглавено "Против интерпретацията", и аз като го прочетох, реших, че вие препоръчвате да не се интерпретира.
Тук Зонтаг отново призова контекста на времето, обясни, че е писала есето като реплика към други теоретизации. "Но моля ви се, това са стари работи", каза тя. "А вие сте толкова млада. Рисувайте, рисувайте! И интерпретирайте колкото си искате. Не се оставяйте нещо такова да ви разколебае." До края на срещата тя се отрече като Петър от каква ли не вяра, за да остане предан следовник на здравия разум. Заобичах тази жена.
На излизане май направихме лоша услуга на няколко човека. Съобщихме й, че книгата й "Болестта като метафора", веднъж вече спирана от печат през социализма, току-що е излязла на български и е рецензирана от Амелия Личева.
- О, България! - каза тя. - Как нищо не знам за книгите си в България. Моля ви се, пишете ми какво става там.
И си остави адреса на задната обложка на романа си. Ние й обещахме да чака писма от новия редактор Юлиян Антонов и от издателя Иглика Василева. (Както се казва, ако има нещо, прощавайте.)
От нередовно четене на пресата изпуснах награждаването на Пол Рикьор, промоцията на новата книга на Дъглас Купланд (автор на "Поколението Х") и срещата на Уди Алън със студентите от Чикагския университет. Всъщност културните прояви в града се обявяват на много места, но всичко наведнъж може да се види в "Рийдър" ("Читател"), вестник, дебел около три пръста, който се разпространява безплатно по кафенета и барове. Ето тази дебелина на културните събития прави българската поява в Америка доста трудна.
А какво я улеснява? Това, че американците приемат човека според обективните му параметри и нямат някакви мрачни предчувствия спрямо хората от бившия соцлагер, от Балканите, от друга нация, от славяните, от по-бедните, или с други думи, не ни облепят с червените етикети, които забогателите през последните няколко века или десетилетия европейски страни пазят специално за нас. В Америка всеки идва отнякъде и с удоволствие разяснява родословното си дърво. Там първо те питат "Какво работиш?", после "Откъде си?" и накрая, при така зададените рамки, се интересуват що за човек си и какво можеш. Всъщност "интересуват се" е силно казано. Очакват сам да ги убедиш.
Рециталът ни в "Бордърс" беше организиран от Владо Левчев. "Бордърс" е верига от американски книжарници, общо взето, двуетажни и с кафенета. Там висшият пилотаж в литературата си представя книгите. С изключение на Марк Странд, който се бори в защита на малките книжарници. Но това е концептуалистика. По време на четенето ни с Владо Трендафилов се събраха над 30 човека публика, някои правостоящи. Това ни го каза после собственичката на книжарницата. И ни предложи да си оставим книги, за да ни ги продават. Ние свои книги на английски не бяхме подготвили и поради това можехме да се поздравим за идиотщината си. Искам да се спра на нещо друго. Направи ми впечатление уважението, с което се отнасяха към Владо Левчев там. В същия ъгъл за промоции той е правил рецитали с Хенри Тейлър, още един поет с "Пулицър" в този текст, което не бива да създава впечатлението, че подобни хора са много. Владо си продава двуезичната книга. Подготвя нова на английски.
Пиша всичко това заради онези български колеги, които никога не видяха в него интелигентния и талантлив човек, а само сина на баща му. Действително в България семейните облекчения за близки хора са един от основните ни обществени проблеми, но от друга страна не знам какво се очаква от публичните личности - да се скопят или пък децата им да се изпращат в манастир, след като навършат пълнолетие. Да отхвърлиш способния човек под предлог, че е син на някого, е толкова порочно, колкото и да приемеш сина на някого единствено по заслуги на роднинството му за способен.
Литературата е поприще, на което всеки участва сам с текстовете си, и именно тези текстове на Владо Левчев трябваше да бъдат взети под внимание. Това май му се случи едва във Вашингтон. Във всеки случай той не е на нивото на хулителите си и държи у дома си българското знаме. В Америка това не е срамно.
Четенията ни в барове бяха едно разнообразие. В Чикаго поезията по кафенета и клубове не е рядкост, защото там се очаква някаква културна програма. (Най-често е джаз, блус или кънтри.) Приятно е да видиш дали думите или алкохолът ще надделеят над вниманието. Борбата обаче не беше непосилна, защото хората пият, общо взето, бира, и то с нисък градус. В южните щати пък пийват по едно само на големите празници, но след това се състезават по точна стрелба, и в този смисъл развлеченията на Севера са по-безобидни. "Перото по-могъщо е от меча, но лично аз предпочитам да ме ударят с първото", коментира върху един класически цитат Тери Пратчет и аз се нареждам зад него.
Последната ни по-съществена изява беше в Чикагския университет, в чайната зала. Този път четохме заедно с Владо Левчев, а рециталът беше организиран от Катя Митова. Катя, известна на ценителите на полска поезия в България, сега завършва докторат и е на път да издаде две книги едновременно - една с литературна теория и друга със стихове. Скоро ще се появят нейни преводи на Марк Странд по българските книжарници и доколкото може да се вярва на предварителните планове, титулярът сам ще си ги представи. (Междувременно с марките на Издателско ателие "Аб" и Общество "Алеко" у нас се появи книгата на Странд "Крачка преди мрака", а очакваме и друг негов том под заглавието "Тъмно пристанище" - б.р.)
Четенето мина добре, бях в сандвич от Владовци. Рециталът беше обявен като "3 български поети". Публиката се състоеше предимно от студентите в Комитета по социална мисъл или "комитите", както ги нарича Владо Левчев. Департаментът, колкото и райсъветски да звучи името му, е работното място на Сол Белоу, Лешек Колаковски и Пол Рикьор. Ще ми се да можех да кажа, че и те са били на рецитала, но не мога да го кажа. Марк Странд обаче беше. Въпросите и отговорите, както винаги, се оказаха най-дългата част от програмата. Марк попита как се чувства човек, който пише на език, говорен от 8 милиона. Това не стеснява ли малко усещането му за контакт със света. И тримата бяхме съгласни, че ни се стеснява малко усещането, особено като се има предвид, че читателската публика в България далеч не е 8 милиона, а пък читателската публика на поезия е 1 върху някаква много голяма цифра от читателската публика изобщо. Владо Трендафилов разказа статия от американско списание от началото на века за евреите-тълкуватели на Талмуда, които идват като емигранти в Ню Йорк и изведнъж се оказва, че няма някаква практическа полза от тълкуванията им. Хората, забързани в работата си, все по-рядко търсели услугите им и те се оказали пазители на труднодостъпно знание, от което никой нямал нужда. "Та по този повод искам да кажа, че понякога се чувствам именно като талмудист", завърши той.
- А тези стихотворения в българската традиция ли са? - последва новият въпрос от аудиторията. Тук Владо Левчев, като преподавател в Джорджтаун, се впусна да разсъждава на глас кое ли може да се сметне за "българска традиция". Разказа за политическите очаквания на публиката, която преди десети ноември напрягаше изострен слух, за да долови намек срещу властта. Спря се на символизма. Владо Трендафилов предложи патриарсите-законодатели, разграничавайки се. Аз казах за образа на Поета със сабя в ръка, прострелян за Свободата на Отечеството, който е нещо като килоджаул за силата на образното слово в България и колкото по-отдалечен е даден писател от този образ, толкова по-малко внимание се обръща на думите му. Нито един от нас тримата не отговаряше на споменатите традиции.
- Значи не сте точно в традицията.
- Вижте сега, ние не сме точно в традицията, каквато и да е тя, но стихотворенията ни са продукти на българската култура. Те са писани в България, от българи и са на български език - казах аз.
- Да де, но за нас те са си американски стихотворения. Ние си помислихме, че са писани тук.
Тогава се сетих за статиите за България, които от близо месец четях в Регенстайнската библиотека. В пресата друга изява на нашата култура, освен "Мистерията на българските гласове", почти нямаше.
- Вижте, вие да не би да си представяхте, че ще излезем в народни носии и ще пеем песни?
Те се позасмяха.
- Ами да, нещо такова. Все пак - трима български поети. Откъде да знаем какво да очакваме.
А да кажеш, че наоколо липсваха българи, не е вярно. Венелин, Мила, Петко, Даниела са пред защита на докторат. Валя вече е защитила. Ева и Светлозар са студенти. Но споменеш ли страната си в заглавието, веднага нахлува някаква етнография. Това е то - сънят на медиите ражда чудовища.
В деня преди отпътуването ни един от тамошните ни приятели, Томас, ме попита какво ще кажа на децата си, когато се върна.
- Ще им кажа, че много ги обичам и че много ми липсваха - отговорих, без да се замислям аз.
- А защо не им кажеш за рецитала в университета?
- Защото това няма да им се стори важно.
- Пък ти по-добре им кажи и им предай колко много ни е харесало.
Доплака ми се. Ето това правеше нещата лесни - откритото отношение на хората.
Държа да кажа за още двама човека, без да мога да спомена всички, които се надявам да видя отново. За Питър Канелос, който изяви желание да прави антология на българската поезия, и за Андрю Зауаки, който предложи да изготви брой на списание "Върс", посветен на същата тема. Но това, разбира се, е в бъдещето и е въпрос на много работа.
Междувременно на учудено вдигнатите вежди насреща ми мога да казвам: "Абе мен по ме знаят в Америка". Като блусарите на Майкъл Браун.

Кристин Димитрова