Мотиви от роженския пейзаж
Българската култура -
между реалното и виртуалното

Съвременното българско изкуство съществува едновременно реално и виртуално не само защото използва възможностите на новите технологии. То е тук и сега по отношение на проявленията си в текущия художествен живот, но и някъде там и другаде по отношение на отговорността към него като част от културната ни история. Повече от 10 години държавните музеи и галерии нямат средства за откупуване на творби. Техните хранилища не са съобразени със съхраняването на работи на съвременното изкуство, кадрите не са обучени за това, а и политиката на ръководствата им е повече от странна. На една пресконференция чух официално изказано мнение от директор на национална институция, че не е тяхна работа да показват или събират съвременно изкуство. И това при положение, че в България няма Музей на съвременното изкуство и един десетгодишен период вече е пропуснат в музейните колекции. Така че съвременното изкуство - иначе активно запълващо художествените планове на много галерии през годината, активно пропагандирано от медиите и още по-сериозно представяно на важни международни форуми, у нас преминава, без да остави следа. Единствените опити за неговото документиране са от страна на СГХГ, която събира архив за художниците, изявяващи се през последните десет години или от страна на частната организация Институт по съвременно изкуство, която е в процес на изготвяне на виртуален музей на съвременното изкуство. Така че един ден историята на изкуството ни ще се възстановява не по оригиналите, а по документите, останали от тях. В момента тече особена дематериализация на културата, предизвикана от тоталната липса на загриженост за случващото се, както и за съхраняване на най-добрите образци от това случване.
По подобен начин вътре в държавата, но като че ли и извън нея пребивават онези институции, които реално движат процесите в съвременното изкуство у нас. Това са организации, центрове и фестивали с идеална цел, създадени от художници и изкуствоведи, които заместиха старата структура, управлявана изцяло от Министерството на културата и Съюза на българските художници. Ето някои от тях: Институт за съвременно изкуство - София, Фондация "Визия-ЕН форми", Фондация "Изкуство днес", Фондация "Съвременно изкуство", АТА център за съвременно изкуство, Фестивал "Процес-Пространство", Център за медийни изкуства "Интерспейс"... На практика всички мащабни и интересни събития през последните години, свързани с организиране на изложби и конференции, издаване на каталози, представяне на съвременното изкуство у нас и в чужбина е свързано с тях. Когато говорим за популяризиране на българската култура по света, трябва да отчетем, че списъкът на изявите на тези организации е много по-дълъг отколкото на държавните институции. Благодарение на техните усилия, изкуството ни се представя на големи форуми като биеналетата в Сао Паоло, Йоханесбург, Истанбул, Кванджун, Венеция. Благодарение на тях, у нас бяха показани няколко интересни изложби на съвременно изкуство като например изложбата "Място/Интерес", в която участваха имена от световна величина. Извършването на образователна дейност, свързана с организиране на лектории, уъркшопове и семинари, е също важна част от политиката на тези институции. Във връзка с това искам да спомена проведения за първи път тази година семинар за млади куратори (организиран от Института за съвременно изкуство с подкрепата на Центъра за изкуства "Сорос" и Про Хелвеция), към който имаше огромен интерес и който запълва една сериозна образователна празнина. Да добавим само две международни събития от последната година и половина: второто издание на медийния фестивал "Фронт за комуникации" в Пловдив и видеофестивала "Видеоархеология".
Тези организации работят много плътно с чуждестранните фондации, които подпомагат съвременното изкуство: Център за изкуства "Сорос" - София, Про Хелвеция, КултурКонтакт и които са склонни да подкрепят проекти именно на такива малки институции или да даряват средства за тяхното развитие като структури, давайки си много добре сметка за мястото им в културното пространство днес. Чужденците, интересуващи се от културен обмен, също предпочитат да се свързват с тях, като отдавна са разбрали тяхната мобилност, динамичност и отговорност. Затова и най-прекият път за "по-широко и по-настъпателно представяне на България в европейската духовност" е чрез тях, а ако иска и самата държава да се чувства ангажирана с тези процеси, трябва да ги подпомага духовно и материално. Засега те съществуват по странен начин, като хем ги има, хем ги няма, хем са в границите на държавата, хем са извън нея. Защо това е така? Много просто - защото именно държавата е тази, която въобще не се интересува от тяхното съществуване. Аз съм сигурна, че културното министерство например дори не притежава списък на тези организации, да не говорим за осъзнаване на важността те да бъдат подпомагани. В развитите държави в Европа и Америка държавата не управлява културата, разчитайки на една-единствена институция. Ролята на тази институция е да може да обхване вече изградените и доказали своето съществуване структури и да работи заедно с тях.
Между държавата и тези организации няма никаква връзка, освен тази, че са регистрирани по закона. На практика държавата и тези организации съществуват като че ли в два паралелни свята, които нямат нищо общо по между си и когато се наложи да се пресекат, това обикновено води до катаклизъм. А понякога това се налага - не поради желание отвътре, а поради необходимост, наложена отвън. Такъв бе случаят с участието на България на Венецианското биенале. В продължение на много години една група от хора правихме опити за възстановяване на тази традиция, пишейки писма до Министерство на културата, тъй като този форум изисква участие на държавно ниво. Най-накрая верният ход бе направен от Недко Солаков, който изпрати писмо лично до президента Петър Стоянов и работата беше задвижена, макар и с безумно тромавия механизъм на културното министерство. След като всички срокове бяха изпуснати и пари не се намериха, България бе представена на този изключително важен форум само благодарение активността и личните контакти на двама души, членове на Института за съвременно изкуство. Те намериха начин да участват без пари, без павилион и държавна подкрепа (единствено с пожеланията на Министерство на културата) и бяха забелязани - както те, така и името на България, което не се беше появявало на този форум повече от 30 години.
Не зная дали назначеното от Министерството на културата жури, което подкрепи проекта, си даваше сметка за отговорността, която поема, обещавайки "сериозно участие през 2001 година" (припомням проекта: 15 хиляди картички с българското знаме бяха разпространени из различните павилиони на биеналето. Върху тях на три езика бе изписан следният текст: "Важно съобщение. След близо 30-годишно присъствие на официалните си участия във Венецианското биенале, Република България има удоволствието да заяви готовността си отново да участва по подобаващ начин в следващото издание на Венецианското биенале през 2001 година". Ако това беше така, вече би трябвало да тече обявен конкурс за проекти и да се заделят средства в бюджета или да се търсят спонсори. Аз лично не съм чула такова нещо, но дано този път подозренията ми да са неверни.
Извън този конкретен случай, който се надявам да се разреши благополучно, ситуацията ще се промени към по-добро едва когато държавата осъзнае и признае важността на вече оформените културни микроструктури. Така и те ще се почувстват по-уверени в това, което правят, и няма да имат усещането, че съществуват на някаква друга планета.

С ирония и надежда
В рамките на общобългарския събор "Рожен 2000" бе представена скулптурната инсталация на Георги Донов "Посветено на Джон Атанасов", финансирана от организаторите. Всъщност проектът му беше одобрен на държавно ниво и съпътстваше кръглата маса "Българската култура".
Всички гости на хотел "Перелик" в Пампорово неминуемо се натъкваха на странна гледка - 10 разкривени компютъра от печена глина в естествени размери се блещеха срещу тях във фоайето. Снабдени с перверзна прецизност с всичко необходимо - мишка, клавиатура и т.н., те стряскаха още повече със зловещото излъчване на кухите монитори. Наистина в педантичната подредба на този малък компютърен център, изпразнените от съдържание екрани създаваха още по-нелепо впечатление. В контраст с тяхната грубовата, първобитна форма стоеше чудесният бронзов портрет на Джон Атанасов. Изпълнен много професионално, той още повече подчертаваше иронията на глинените компютри, примитивни не заради неумението на скулптора, а поради нашето отношение към света, прогреса и новите технологии. Сблъсъкът на глината като отколешен символ на "родното" и израз на спекулациите с привързаността на българина към земята с образа на новата българска икона - компютъра, е добре напипаната от Георги Донов формула. Сътворена с горчива ирония и насмешка, работата му представляваше не толкова портрет на Джон Атанасов, колкото на цялостната сегашна българска ситуация, люшкаща се между национализма и интернационализма, между "тук" и "там", между корените и съвремието.
Инсталацията на Георги Донов заслужава адмирации. Не по-малко за такива са достойни и организаторите на кръглата маса "Българска култура", подкрепили проекта. С този жест те показаха чувство за хумор и далновидност, които безусловно вдъхват надежда за бъдещето на изкуството ни.

Мария Василева



На общобългарския събор "Рожен 2000" се проведе кръгла маса "Българска култура", за която вестникът подробно писа (вж. "Култура", бр. 35/8.9.2000). Поради сложността на проблематиката и все пак ограниченото време на заседанията (един предиобед и един следобед) не беше възможно думата да вземат всички участници и да изложат предварително подготвените си изказвания. Тук предлагаме едно от тях заедно с коментара на авторката му за кръглата маса и другите й впечатления от "Рожен".