Предизвикателствата на Венеция 2000
Замисълът на 57-та Мостра на киното във Венеция (30 август - 9 септември) е роден като предизвикателство - да се включат 4 италиански филма в конкурса с 20 заглавия от общо 155 показани в различни секции. Италианците търсеха възмездие за неоснователното си според тях отсъствие на фестивала в Кан, макар че цифрите в края на изминалия сезон говорят за двойно намаление на зрители на италиански филми в сравнение с предишния. Критиките към директора на фестивала Алберто Барбера не закъсняха: "много филми и то не най-добрите", бяха най-честите упреци в навечерието на Мострата. След първия конкурсен филм "Стоте крачки" (реж. Марко Тулио Джордана) недоволствата сякаш стихнаха. Трагичната история, емоционална и брутална, проследява десетгодишното израстване на младеж, който се бунтува срещу сицилианската мафия; разминава се с идеалите на баща си; постепенно увлича връстниците си в жестоката борба и накрая загива в името на каузата. Ангажираното политическо кино на Джордана, прекалено тезисно и с предсказуем финал, явно допадна на седемчленното жури с председател Милош Форман, което му присъди наградата за най-добър сценарий. Това беше единственото отличие за домакините, които обаче непрестанно се самонавиваха, че и "Езикът на светеца" (реж. Карло Мадзакурати) заслужава отбелязване. Тази горчива комедия за неуспялата реализация на двама 40-годишни приятели, откраднали църковна реликва с надеждата за самоутвърждаване, беше за мен най-сполучливото италианско попадение. Спечели ме елегантният и незлоблив хумор на двамата тъжни добряци, станали по необходимост вагабонти. Отблъсна ме напълно провокативната физическа жестокост на претендиращия за гротеска филм "Зъби" (реж. Габриеле Салваторес). Героят и в зряла възраст не може да се освободи от детските си кошмари за лоши зъби, придружени от агресивни зъболекарски ритуали. Смущението на критиката отново се надигна, за да прерасне в ропот към четвъртия италиански конкурсен филм "Партизанинът Джони" (реж. Гуидо Киеза). Безпомощен в изразните си средства, хаотичен и объркан като самия Джони, който, търсейки смисъла на борбата през годините на фашизма, се мята между сините и червените партизански групировки. Очевидно недоразумение, но обобщенията на заключителната пресконференция подсказват, че рискът да се включат в и извън конкурса тези италиански заглавия е оправдан - във Венеция поне гледахме италианско кино, макар и съвсем редово. Дано и зрителските данни след една година са също така оптимистични.
Предизвикателства ни дебнаха и от други посоки. Наби се в очи масовото присъствие на хомосексуалисти, които бродеха от филм във филм, като продължение, този път в изкуството, на състоялия се неотдавна в Рим "гей парад на гордостта". Голямата специална награда на журито отнесе "Преди да падне нощта" (САЩ, реж. Джулиан Шнабел) - история на кубинския писател Рейналдо Аренас, самоубил се в САЩ, където емигрира след затвора в родината си заради хомосексуализъм. Биографията е само отправна точка за режисьора, който налага идеята, че писателят не трябва да се съобразява с властта и режима, а да следва собствения си творчески глас. Колкото Шнабел отрича на думи политичността на филма си, толкова Хавиер Бардем (безспорна награда за най-добра мъжка роля) с играта си подсилва омразата към диктатурата на Кастро. Любовните ухажвания и разочарования на Аренас са проследени с художествена сдържаност и не около тях се върти филмът.
Много повече се натрапват и дразнят със стилистичната си неуместност еротичните увлечения на друг писател, в недалечната от Куба Колумбия. Героят-гей от "Светицата на убийците" (Франция-Колумбия, реж. Барбет Шрьодер) след дългогодишно емигрантство се завръща в родния си край и сменя с лекота и цинизъм любовниците си - все млади момчета, убийци и наркомани. Парадоксалната и екстремна ситуация в една лишена от законност и полиция страна, където престрелките между младежи са безнаказано всекидневие и по улиците се въргалят трупове, не е защитена психологически и творчески, за да й се вярва. Именно поради това "златният медал" на президентството на Сената за "Светицата на убийците" прозвуча неубедително и събуди неодобрения.
Хомосексуални оттенъци има и в отношенията между двамата мъже от "Борци" (Индия, реж. Будхадеб Дазгупта), взел специалната награда за режисура. Отдадени на своето хоби - борбата, героите се докосват, опипват, привличат и отблъскват едновременно, без да се отдават изцяло един на друг. Премислено структуриран, с няколко паралелни и взаимнопреплитащи се истории, които с логичния си финал извеждат идеята за нетърпимостта към насилието, за вечната борба, в пряк и преносен смисъл, за уважение и оцеляване на индивида.
Както индийският, така и други азиатски филми за пореден път предизвикаха френетичен интерес съм новаторския глас на това далечно кино, което вече години се налага със своята оригиналност.
Например във Венеция през последните дванадесет години азиатското кино е взело пет "Златни лъва". Съвсем пресният ирански филм "Кръгът" (реж. Джафар Панахи) нямаше съперник за най-високото отличие на Мострата (носител е и на наградата на ФИПРЕССИ). Историите на осем жени са групов портрет на едно и също женско съществуване в ислямския свят, обречено още по рождение. Жестокият кръг, в който героините се въртят, започва и завършва в затвора, който също има кръгла форма. Тази житейска спирала на самота и изоставеност започва с нежелано от жената раждане на момиче, което като дете е захвърлено на улицата за осиновяване, като девойка се опитва да се движи непридружавана от мъж или без кадор, после като неомъжена бременна жена избягва от затвора, за да абортира и бива изгонена от бащината си къща, след което завършва като проститутка... Преходът от жена на жена, от съдба на съдба е плавен и ненарушаващ ритъма на кръга, от който се надава вик за помощ и зачитане на женското достойнство. От всеки кадър лъха простичък реализъм и силна режисьорска страст в защита на женското равноправие - да ти настръхне косата. Изтънчената, вдъхновена и разтърсваща простота на този филм недвусмислено препраща към киното на иранския класик Абас Киаростами - неслучайно Джафар Панахи е бил негов дългогодишен асистент.
Уважение към своята личност търси и сляпата героиня от "Богинята на 1967" (Австралия, реж. Клара Лау). Тя убеждава дошлия в Австралия японец, че ще му помогне да си купи бленуваната митична богиня на 1967 - Ситроен DS. Заедно осъществяват необичайно и еротично пътуване в миналото и настоящето, за да се разкрие нерадостната участ на момичето, изнасилено от педофил. Постепенно сляпата девойка, превъплътена от Рози Бърни (награда за най-добра женска роля), се оказва по-оката от зрящите, по-чувствителна и отворена за тайнствата на света, който открива и иска да опознае. За съжаление, като цяло филмът не надскача евтината мелодрама.
И тази година във Венеция не липсваха "звезди", които услаждаха или вгорчаваха фестивалния вкус, създавайки различни предизвикателства. "Златен лъв" за цялостна кариера получи Клинт Истууд, чийто най-нов филм като режисьор и актьор "Каубои в Космоса" откри Мострата. Трилър с комедийни, но неоригинални мотиви, в който четирима неосъществени покорители на небесното пространство, наказани на младини от НАСА за лоша дисциплина, са възмездени след години и летят в Космоса в третата възраст. И ако Истууд, заедно с колегите си Доналд Съдърланд, Томи Лий Джоунс и Джеймс Гарнър, беше благоразположен към журналистите, Шарън Стоун, която му връчи "Златния лъв", изобщо не ни удостои с вниманието си. Пренебрегна ни и капризната Клаудия Шифър, която в последния момент при препълнена зала избяга от обещаната пресконференция по повод 10-минутния документален филм "Звук", в който се появява и заради който всъщност беше поканена във Венеция. Противоположно беше поведението на Мартин Скорсезе, който още в началото на Мострата писмено се извини, че не може да довърши и покаже 270-минутния си филм "Моето пътуване в Италия", част от който под заглавие "Сладко кино" видяхме миналата година. Очевидно остарелият, но с все още властно присъствие и дух Род Стайгър, носител на два "Оскар"-а, дойде специално да връчи наградата "Мастрояни" на млад актьор и неочаквано изправи на крака публиката, за да изрази преклонението си пред Марчело Мастрояни.
Почитта към другия голям италиански актьор Виторио Гасман беше обаче оспорена от семейството му. Протестът дойде след единствената прожекция на филма "От баща на син", реализиран в продължение на осем години от самия Гасман и проследяващ професионалните и бащински отношения между него и сина му Алесандро. Показан в малка зала, когато по същото време в големия салон Робърт Олтман се състезаваше в конкурса с разочаровалия ме "Д-р Т. и жените", филмът "От баща на син" се оказа под равнището на могъщия талант на Гасман. Триумфът дойде на заключителната вечер, когато видяхме монтирани откъси от негови изяви в театъра и киното. Хавиер Бардем му посвети наградата си за мъжка роля. Милош Форман призна, че на всички членове на журито Гасман е липсвал много. На всички ни липсваше, тъй като той бе една от емблемите на Мострата.
Докато едни от фестивалците търсеха да зърнат Мик Джагър, Сидни Полак и Джордж Лукас, дошли неофициално да видят творби на свои приятели и да се впишат в аналите на Мострата, други искаха да си спомнят "златните години" на седмото изкуство чрез документалния филм "Фелини разказва: един преоткрит автопортрет" (реж. Пакуито дел Боско), по архивни материали на РАИ. Гледах кадри от любими филми, станали вече класика, слушах гласовете на Фелини, Бергман и Сименон и натрапчиво се питах какви трябва да са днешните им следовници? Надеждите са насочени към всички поколения, отворени и за новите кинотехнологии. Англичанинът Питър Грийнауей представи мултимедиален тригодишен проект "Куфарът на Тулз Лупер" от три филма на дигитална техника, които да бъдат показвани от догодина във Венеция. Той всъщност рекламира проекта си, преди да го е започнал. В очакване на дебютанти, утвърждаващи се или утвърдени имена и на техните филмови предизвикателства, се приютявам в света на Виторио Гасман, който казва: "Киното е като една приказка, в която предпочитам да живея, за да се чувствам по-удобно."

Венеция, специално за Култура
Соня Александрова