Юлия Кръстева: Да бъдеш от или Да не бъдеш от

Клишето казва, че чужденецът, това е другият. Нека го кажем по-директно: чужденецът разбужда омразата. Той я предизвиква, той я изпитва, но понякога може да има и късмета да я преживее. Мисля си, че тъкмо чужденецът, чужденката са призвани да изгорят отвратителните утайки омраза в нас. И да ни упътят към едно по-просветено, по-прозорливо човечество. Странно щастие, което минава през оплакването на нещастието да си без корени.
Ксенофобията, изпитването на омраза не се проявяват само под формата на удари, убийства, очевидна расова дискриминация; те съществуват също и в цивилизован, перфиден вид. Може да е лек акцент, окачествен като "чаровен", но който очертава лека мъгла около вас. Един Божи ден, докато сте вярвали, че сте самият пример за интеграция, ви обръщат внимание: "вие не сте част от". Въпросът "да бъдеш" или "да не бъдеш" се замества с "да бъдеш от" или "да не бъдеш от". Вие не сте от, не ви приемат, въпреки ясните ви белези за принадлежност към групи или значителен социален успех. Тъй като във Франция литературата е най-високият отличителен белег, не е чудно, че националното раздразнение се изразява без задръжки срещу тези, които се занимават с нея, без да са "французи по потекло": видяхме го неотдавна. Понякога това са ругатни, чиято грубост принуждава да се зададат въпроси. За мен ли се отнасяше комплиментът "вари го, печи го, циганин си остава", който ме изненада в една статия? Или за българския ми произход? Убедена съм, че някои медийни обноски - на неуважение към личния ми живот - не биха съществували, ако не бях чужденка. Тази ярост може да е предизвикана и от близките. Чужденецът ви поставя в състояние на сънуване, а сънуването изразява импулса към смъртта: с чужденеца си позволявате това, което благоприличието ви забранява с другите. Но могат ли да се осъждат сънищата?
Аз се идентифицирам с френската култура и език. От 35 години говоря, пиша и сънувам на френски. Когато ме канят в чужбина на конференции, ме възприемат като образ на френското, дори на парижкото. Ала именно във Франция чувствам понякога да светва лампичката: "Тя не е от нашите." Разкъсана. И все пак френският се превърна в матерния ми език, а българският - във втори език. Започнах да изучавам френски около четиригодишна, когато родителите ми ме записаха във френско училище в София. След това се опитах да постъпя във френска гимназия. Но приемаха само децата на комунистите. После поисках да стана астроном. Имаше един много известен университет в Сибир, но там също приемаха само децата на червената буржоазия. Свих се в най-мъничкото - или интимното - литературата. И започнах дисертация върху новия роман, на който се гледаше много лошо в Източна Европа, там се ценеше само реалистичната литература. Явих се на изпит, за да получа стипендия, уведомиха ме, че мога да замина на следващия ден. Беше в навечерието на Коледа, 1965 година. Пристигнах във Франция с пет долара в джоба, не познаваща никого, разкъсвана между очарованието и разочарованието. Цялата ми личност - на възрастен човек и професионалист - се изгради на френски. Този език на осиновяването се уплътни, се интегрира още повече, когато се подложих на психоанализ. Често ми се струва, че малко по малко съм възкръснала в един нов език. Паметта за миналото бе пренесена на френски, на български аз умрях. Краят на анализа ми съвпадна с края на това превъплъщение. Започнах да пиша по-свежи текстове. Когато чуждият език позволи да бъде обитаван от тялото ви, се създава стил.
Тази метаморфоза ми позволява да чуя новите болести на душата, от които страдат чужденците. Защото често новият език служи като средство на изтласкването. Благодарение на езика на осиновяването, човек се освобождава от детските травми. Човек може да се усъвършенства, да стане виртуоз на този нов инструмент. Но заедно с това има и опасност да развие психосоматични заболявания например. Конфликтите не са изградени, не могат да бъдат докрай изказани в език, който има ролята на код. Мисля, че да си чужденец е радост, както и огромна трудност: щастие от скъсването; настървеност при новите опитности и чиракуването; жадност, но и неуловима памет; майчин извор на прекъснатите думи; сън, набразден от няма тревожност. Майчиният ми език е отчасти изгубен. Запазила съм някои основни познания, свързани с изрази от ежедневието. Използвам ги, когато майка ми идва във Франция. Не предадох езика й на сина ми, защото никой не говореше български в обкръжението ми и не исках частен код между него и мен.
Когато българи ме канят на конференции, не ходя, защото не мога да се изразявам професионално на този език. Така че трябва да пиша на френски и да бъда превеждана. След това не разпознавам нито собствения си текст, нито майчиния си език. Но главната причина да се отдалечавам от страната, от която произхождам, е, че там преживях убийството на баща ми вследствие на лека хирургическа намеса. Бяха казали на хирурга, че има право да експериментира върху старците. При погребението ми обясниха: "Не можем да погребем баща ви, защото вече не погребваме вярващите. Погребенията са повод за чествания, а не трябва да се превръщат в религиозни празници." Един от парадоксите на комунизма: кремираха вярващите и правеха чествания за атеистите. Отговорих им: "Ще купя един гроб". Казаха ми: "Можете да купите гроб за себе си. Но трябва да умрете. Ще сложим баща ви с вас." Преживях опита да си напълно чужд в собствената си страна.
Географски палимпсест. България си остава в чувствената ми памет. Обаче, когато ми се струва, че мисля за Балканите, неочаквано се намества Атлантика. Живея в географски палимпсест. В трудните моменти, когато се чувстваше жертва на омразата, Колет казваше, че ще плаче сетне, но че това сетне не идвало никога. Време за оплакване ми липсва винаги, но можах да напиша този портрет на обезглавената жена в "Обладаване", а това съм самата аз. Има кървящи отвътре рани, които не са единствено от това, че си чужденка, но и от положението ти на жена - то се подобри, но остава трудно. Ранимостта ми ми позволява да усещам ранимостта на другите, защото няма общо страдание, но съществуват споделими болки.

Записала Ан Дяткин
От френски Рашелия Дилбазова


Бел. ред.: Амалгамата?
Публикуваме разказа на известната българка от в. Liberation (20 юли 2000 г.) не само като поредния изказ на обич и омраза към родното. Струва ни се, че той, поместен тук, кореспондира по особен начин с изразеното от много наши читатели от чужбина негодувание около рубриката 150 думи за Вазов.
Усещането за родното подкрепя, но и разяжда. Примери за това са не само текстове - от Юлия Кръстева, та до Станислав Стратиев, когото изпратихме тези дни. Любовта към родното, превърната в омраза, омразата - в любов: тази амалгама ни обгръща в мига, в който докоснем български човек, български предмет, българска гледка... Български спомен...
Ген? Възпитание? Културна нагласа?
Има ли значение?
Един единствен въпрос има значение - ще запазим ли тази амалгама? За да вървим с нея към "...едно по-просветено, по-прозорливо човечество"?
Или всеки със своите болки ще се упъти към "странно[то] щастие, което минава през оплакването на нещастието да си без корени".
На този въпрос, в нашето време на персонален избор, всеки отговаря лично.
С любов и омраза.

Хр.Б.