Подробности от портрет
на Въображаемата
Високите като цилиндър шапки, обувките с разкривен връх и огромни токи, дрехите в ориенталски или гръцки стил, туники и хламиди, рокли, прекопирани от madonnas на Рафаел, от картините на Веласкес, от гардероба на някой наскоро поставен балет. Харесвам това, падам си, фен съм, напълно съм обзета, обсебена, аз съм, ти си.

Анна Мария Навалес е родена в Сарагоса. Между Хайд Парк Гейт 22 в Лондон, където се ражда Вирджиния Улф, и Испания се простират километри, а между двете писателки - количество години, книги, думи, имена, къщи, имения, улици. Нещо е преминало отсам, отишло е отвъд, енергията е текла в двете посоки.
Плод на духовната почит, сборникът "Разкази от Блумсбъри" на испанската писателка успява да съпреживее по съвсем специфичен начин отново вълненията на елитарня кръг около Вирджиния Улф, да възхити и очарова със запленеността си по английската писателка, с пиетета и пълнотата на литературното приятелство между две жени - отдалечени във времето и пространството, но близки чрез писателското си битие.
Странно и загадъчно е това единение. "То е като да притежаваш два абсолютно различни живота, без да знаеш какъв е механизмът, който позволява да се премине от единия в другия."Трудно обяснимо желание - да не си ти - за твореца, който винаги изявява своята гледна точка за света. Кой си всъщност и колко още животи се таят в теб? Кога лицата се сменят? Когато търсиш опора или когато си силен, за да изследваш сам потайните галерии на духа? Може би имаш нужда да облечеш чужди дрехи, да играеш роли, които да ти отворят неочаквани врати - по-надолу/нагоре, по-навътре/навън. Или да забравиш накъде вървиш, какво си постигнал и да приемеш, да се гмурнеш в другия живот, в друго време и свят - колкото далечен, така и близък, познат, мечтан. Това бягство ли е или намиране, достигната цел? Ана Мария Навалес несъмнено успява в "непостижимото пътуване" не толкова по географските измерения на живота на Вирджиния Улф, колкото в напомнянето за запленяващата атмосфера на 20-те и 30-те години на века и живия пулс на модерната литература или за отдадеността на преживяването, в сходните естетически търсения, надминаващи интереса само към творчеството или обикновеното възхищение. Тя е написала в послеслова си: "И с Вирджиния Улф, непосредствено след като се доближих до биографията й, аз започнах да имам, ще го кажа със собствените й думи, онова тайно и лично отношение, което не съществува с мъжете." И още: "Вирджиния Улф ме съблазни с начина си да разбира живота, човешките отношения, културата. Зарази ме със съмненията си, екзалтациите си и също, защо да не го кажа, унинието си, защото невинаги се притежава достатъчна енергия, за да се потопиш в тъгата на едно минало, за да възстановиш един изтерзан дух като този на Вирджиния Улф, докосвайки онова, което у нея наричаха лудост. Най-вече ако не се притежава нейното чувство за хумор, скептицизма й и да не говорим за нейния талант."
За да бъдат създадени тези разкази не стига само знаенето за английската писателка, нужно е обожанието, почитта, магията, запленеността, живеенето с творчеството й, със самата личност, обкръжение, места, време. Познатата любов към миналото, към неговата невъзможност, миналото, което не ни принадлежи и същото то, което е в нас - били сме там, хранили сме се с неговия прашен въздух. Миналото, към което се връщаме, което сме. Липсващотo настояще. Неясното бъдеще.
"Къщата в Бат", "Do you remember?", "Кот или японската кукла", "Чай без захар", "Отминалите дни", "Уолтър не е умрял", "Завръщане в Мънкс Хаус" - заглавия на разкази, но и точки от поклонническото пътуване на авторката по следите на живота, по отпечатъците на духа. Пътуване, в което се търси удоволствие от съпреживяването, чарът на ентусиазма, е по-силно въздействащо от желанието да разбереш, разнищиш и опознаеш. В книгата изумява страстта, доведена до край. Тъкмо и единствено в това проблясва като светлина преди дъжд испанският темперамент на авторката. Всеотдайността в потапянето до дъно в един друг живот, редом с английската хладина и отстраненост. Пиетет към любимата писателка и поставяне всичко върху нейния олтар, на моменти дори себе си. Жаждата към превъплъщение, играта на роли, приемането на друга идентичност, извършени перфектно, напомнят "Орландо" на Вирджиния Улф. Възможността за приспособяване към образа на друг не се е превърнало в изличаване на собствената уникалност, защото Ана Мария Навалес е писателка с безспорен талант, а става своеобразен документ на уважението и възхитата от литературния кръг Блумсбъри. Респектира и дистанцията, която тя успява да запази спрямо действащите лица. Образите на Вирджиния Улф и съпруга й Ленард Улф, на Неса - сестрата, на приятелите са надмогнали прототипите и са влезли във високото поле на литературни герои. Сред тях са Ванеса Бел и Дънкан Грант, Катрин Мансфийлд, Дора Карингтън, Виктория Уест и Етъл Смит, Уолтър Лам и Литън Стрейчи, лейди Отлайн Мърел, интелектуалната аристокрация на Лондон от онези години. Онова, към което Навалес се стреми, е да достигне до дълбините на неподражаемата личност на Вирджиния Улф, да се превърне в огледало на нейния свят, на артистичността й, експериментаторския й талант, остротата на хумора, депресивността, лудостта й. Невъзможно е да не се заразиш от идеята. Няма как да не усетиш, че е страхотно попадение да пробваш писателското си перо в приятелската мастилница. Да пишеш още значи да играеш. С вкус.
Игра, която може би няма практическо значение, но притежава изтънченост и чар.
Да се влезе по такъв начин в сложния свят на английската писателка е предзвикателство. Може би това изобщо не би й харесало. Дали тя би намерила портрета си верен, красив, толкова сложен и предизвикателен, колкото тя би желала? Интересува ли това испанската й сестра? Разказите от Блумсбъри са такова удоволствие за четене, бавно четене, че често пъти книгата се забравя разтворена на масата - вятърът да обръща страницата, слънцето да я ожълтява. Всъщност желанието е да се потопиш - не да анализираш. Знанието срещу невежеството и символичната победа на невежеството. По-скоро на незнаенето, нежеланието да повтаряш достигнатото от друг, да търсиш собствената пътека към явленията, да си обясниш нещата с тяхната спонтанност, да ги приемеш каквито са. Защото колкото повече изследваш, по-далечни стават обектите на твоето изследване, по-непознати. Стремежът да разберем и опознаем кръга Блумсбъри и самата Вирджиния Улф може би минава през разказите на Ана Мария Навалес, през нейните очи за всичко това. "... собственият живот е маловажен и нямаше друга форма да се изживява всичко, освен да пишеш, докато слушаш дъжда, но не знаеш, че вали."
Така че не ми се говори за детайли като неравности в превода, липсата на редактор и коректор, която на места непростимо личи, никак не ми се говори. Искам да е сякаш стоим с приятелка на чай, разговорът е откъслечен, звукът от време на време надделява тишината, а листенцата бавно се отлагат по дъното на чашата.
Ето ги:
Две жени се разхождат из градината. Шапките им от оризова слама едва-едва се различават всред обилието от зеленина. Понякога се вижда как едната стои и гледа фара. Другата е изпила вече чая си и се разхожда из улците на Бат, по-късно затваря вратите и прозорците на къщата от отминалите дни. Поривът на двете да се оглеждат една в друга, да се носят по острия ръб на приятелството и любовта като елфи, да се нараняват и лекуват, скъпа Етъл, да обменят жизнените сокове на таланта си, да разговарят откровено, да четат и пишат за "изкуство и политика, за сексуалността по отношение на властта, за инцеста, за лесбийските импулси, за природата на женското, което клони да еротизира свободата." Жените, чиито имена нямат значение. Само присъствието им, интелектуалното им привличане, Лушка, чувствата, които предизвикват и въображаемата страст. После любовта, след нея омразата и пустотата накрая. Леговището, в което мислите изпълват белотата на хартията, несподелено с никого. Една къща, която съхранява отминалите дни, но техният цвят е избелял, "запустението и отсъствието" я превземат, чаят изстива и е все по-трудно да се живее само с писане, само за писането, с буквите по листовете върху коленете. "Пише се, без да искаш да правиш онова, което се получава. Винаги излиза нещо друго, което идва от тайното място, където виденията, думите и гласовете се събират във вихрушка, подобна на лудостта."
Писане и равни части шампанско с бира, Вита, скъпа, Ленард, госпожо Мърел. Гласовете от другия край на градината, които зоват за обяд или за телефона и истинския край. Играта между духа и тялото, между лудостта и създаването на книги: "Няма нищо, няма никой. И обръщам отчаяна очите си към лавиците с книги, за да се уверя, че там стои името ми и че съществувам." Нищо всъщност не е стигнало предела си. Нашият глас не ни принадлежи. Всекидневното оставане лице в лице с езика. А после други ще отхапват от ябълките, които продължават да растат, ще разтварят внимателно книгите на същите страници, непознати, запленени от чара на градината, ще откъсват цветове, ще вдъхват аромати, ще вдигат капаците на прозорците, ще пътуват по местата, бреговете и къщите (там нашите следи все още личат), ще се смесват с туристите, със случайните посетители, с просто преминаващите. Защото дадохме всичко от себе си с такава страст и ентусиазъм, с каквато тайно се надявахме още да ни последват. Защото и Вирджиния Улф, и Ана Мария Навалес не са друго, освен наши близки, сестри, любовници, съучастнички в новия начин на изразяване, в писането като живот.
Опитвам да си представя как биха чели тези разкази хора, които не познават биографията на Вирджиния Улф, не са наясно с мястото на обожаемата майка, респектът пред бащата, сложните отношения с приятелите, в семейството, неяснотата на любовните връзки, желанието да се търси нов път в писането, нов живот за литературата, несигурността дали е направила нужното, студът, който обзема тялото и мислите - летящи птици, които няма къде да кацнат, съпругът и "лудостта, винаги сгушена в ъглите на къщата", най-накрая - блажената самота, страшната самота.
За момент забравяш, че това са разкази на друга писателка и самата Вирджиния бърза пред теб, захвърлила бастуна встрани от тясната пътека към реката. Въобще необходимо ли е да знаем повече от написаното, можем ли да изтръпваме, без да предположим колко боли убождането на ножа? Да се оставим на гъстата мъгла на изреченията да ни обгърне, да овлажни лицата, да забави крачките из текста, да забрави книгата, а неясният вечерен хлад да преобръща страниците напред и назад, докато тишината на мисълта се изпълни с написаното, постепенно обземе и телата и ни захвърли изтощени и възторжени на бреговете на възхитата и пълнотата.
Седнахме на един камък, сякяш върху продълговатата софа от салона, с флорални мотиви по дамаската, как дори в охрата се прокрадва зеленото и розовото. Нека поостанем малко далеч от къщата - с нейните вещи, картини и фотографии, порцеланови китайски сервизи и сребърни прибори, рисувани керамични чинии и тропически птици по стените. Да си припомним позабравеното удоволствие да се оставиш на текста, да не узнаваш повече, за да ожесточиш сетивата си дотам, че да не са ти нужни други опорни точки. Разходката с Ана Мария под ръка из Блумсбъри започва.
"Изморена съм от тази болест."

Силвия Чолева



Ана Мария Навалес.
Разкази от Блумсбъри
.
Превод Рада Панчовска. Издателство Проксима - РП.
С. 2000.