Денят на независимостта
с дъх на допинг


Тази година Денят на независимостта беше истински продукт на масовата култура. Защото съчета в себе си до болка познатите стари конструкции и все пак нещо ново и предвидимо модерно за обсъждане. Изтърканото в празничния ден бе подходът на радиото към него. Едни и същи с години анкети със случайни граждани, които да признаят, че не знаят защо денят е неработен. Едни и същи авторитети, преповтарящи за сетен път тревожността си от този факт. Дори "алтернативните гласове" отдавна не са нито смислова, нито дори звукова алтернатива.
След всеки подобен празник си мисля, че всичко това вече сме го чували, вече сме го предъвкали и тайно се надявам, че ще е за последно. Но когато отново се завърти годишното колело, разбирам, че надеждата е на път да умре. Радиото отново е издигнало лозунга "всеки българин - народопсихолог" и е напипало мекото. В такъв ден е оправдано и легално всеки да обобщава публично какъв народ сме. Да се сравняваме. Разбира се, само с тези, които ни е изгодно. Например, с швейцарците, които празнували спонтанно и неорганизирано националните си празници (така поне каза някой по радиото). Но не и с американците, които си мислят, че на четвърти юли някой е роден, но какво от това. Не и с германците, защото те в момента се притесняват от прекалено голямото самовнимание върху собствената си нация. Не, ние по условие трябва да сме по различни, за да има какво да говорим по радиото. Ако преливането от пусто в празно бе белег на празничност, а не всекидневие щеше може би дори да е забавно. Но е по-скоро трагично.
И все пак тази година имаше нещо по-различно. Денят на независимостта остана на заден план пред по-съществената тема - допинга. Дори президентът се изказа по радиото за проблема. Като Върховен жрец, компетентен по всички въпроси. Като собственик на кинкалерия, който познава изтънко продуктите си. Празникът придоби истинска конкретност - зависими или независими са българските щангисти от допинга. И тук всеки събеседник бе разбирач и народопсихолог. Веднага Великите сили и тяхната конспирация срещу нас се издигнаха отново, но този път ние не успяхме да проявим независимост. Имаше нещо особено в този ден, помрачено от допинга. Оказа се, че особеното е наистина празник, но защото имаме олимпийска титла по стрелба, а не нещо друго.
Отчасти допингът помогна на радиото да се раздвижи. Да намери новите аспекти в темата. Да накара хората не да напрягат сивите си клетки връз философската същност на независимостта и свободата, а да разсъждават върху зависимостта, която в момента ги вълнува. Защото те не се притесняват от това дали знаят или не какво се празнува на 22 септември. Безразлично им е как ще ги определят за това. Те също имат трибуната да определят останалите, да знаят по-добре от всички какво се е случило с допинга.
Този път случайността и контекстът почти спасиха Деня на независимостта. Догодина обаче няма да има олимпиада.

Вяра Ангелова








От въздуха
подхванато