Четенето: гласове на желанието
Чрез гласа си всеки човек заявява своето нахлуване в света. Тъкмо гласът е този, който сигнализира и означава човешкото отваряне и излаз, човешкото установяване. Той маркира желанието за изказ и волята за съществуване. По тази причина всеки глас е колкото личен, толкова и социален, той неизбежно демонстрира някакви собствени специфики, тон, тембър, но демонстрира и мястото, което човекът заема насред битието, както и отношенията му с другите.
Изходим ли от индивидуалността на гласа, чисто антропологически погледнато, той е един от сериозните белези на идентичността. Защото не всеки има собствен език, но всеки има свой собствен глас. В този смисъл гласът е маркерът, по който можем да узнаем всекиго, дори този всеки да не присъства с лицето и тялото си. Затова и толкова често се случва да сме убедени, че не можем да сбъркаме този или онзи глас... Което ще рече, че от всички метонимии, чрез които човешкото може да бъде назовано, гласът като че ли е най-представителната. Гласът е синекдохата, която разкрива параметрите на човешкостта и указва тяхната уязвимост и непостоянство.
Но гласът и идентичността могат да влизат и в по-сложни отношения. И ще подкрепя тезата си с наблюденията на Дерида. В "Глас II" той представя гласа като отделяне, откъсване от идентичността, от себе-то, което е и залогът за сдобиването с някаква подвижна, комплексна идентичност. Защото идентичността не е монолитност и фиксираност, а непрекъснато отдалечаване от мисления като изначален аз, непрекъснато разпадане и конструиране наново. Така че гласът за Дерида е атопичният глас, тази лудост на гласа, която маркира фигурата на свързването/съединяването срещу откъсването, разпояването, разглобяването.
Технически средства като телефона, радиото, грамофона и пр. моделират това отделяне на гласа от тялото. Вярно е, гласът е част от тялото, но тъй като той просто преминава през него, той и се отървава от тялото, не запазва почти нищо от телесността. Иначе казано, ясно е откъде идва гласът, но не е ясно накъде отива, защото посоките му са най-разностранни. А човешката биография не може да направи нищо друго, освен да следва извивките и посоките на гласа, изоставайки непрекъснато от него, тъй като гласът по презумпция изпреварва всички събития. Да не забравяме, че в крайна сметка гласът има скоростта на звука.
Социалността на гласа пък се проектира на първо място в неговото отношение към езика. Тъй като гласът определя и езика. Без него езикът е немислим. Винаги говори гласът, а не езикът, който е само негова проява. На второ място, тази социалност се проектира в убеждението, че тъкмо гласът прави личността. Защото гласът, а той снема в себе си и мисленето, е гаранция за вписването на човешкото в света, за контакта му с другите. Или както твърди Катрин Белси - да си личност означава да си говорещ субект, способен на морални чувства и отговорност. На трето място, именно гласът е този, който осъществява връзката между аз и ти, между аза и света. Гласът, проговарянето е маркерът на инцеста.
Казано обобщено, гласът е мястото на може би най-радикалните от всички субективни различия - различието между значението и материалността. Защото той се ситуира в междината на органичното и организацията, на биологичното тяло и тялото на езика. Което ще рече, че можем да мислим гласа веднъж като битие и веднъж - като дискурсивен агент. Гласът-като-битие има функцията, както стана дума, да появява човешкото, но и да заявява своята близост с единството, с божественото, да настоява върху мистерията на собствената си природа. А гласът-като-дискурсивен агент е призван да удържа словото в неговата чуваемост и разбираемост, в диалогичността. Като такъв гласът може да бъде и същинско оповестяване на правото на свобода за словесни измислици; и залог за спасение. Защото само в думите, преплетени една в друга по някакъв особен начин и завихрени в звука, е гаранцията за човешкото.
Или, един от модусите на гласа-като-дискурсивен агент е сблъсъкът му с текстовете и точно затова оттук нататък ще става дума. Като ще говоря не за гласовете в текста и на текста, а за гласовете, с които четящият натоварва всеки текст, за някои от гласовете, които той проектира върху прочетеното. Защото да четеш означава не просто да умееш да слушаш гласа на човека, който е писал, или гласа на този, който си е присвоил разни гласове, или гласа на този или онзи персонаж, а означава и да проявяваш собствения си глас. Бил той глас на желанието или в по-редки случаи - и на погнусата... И така, да видим набързо някои от гласовете, с които може да бъде натоварено едно произведение.
Гласът на копнеещия по автора
Интересуващият се от личността на автора читател може и иска да се изживява като съавтор на текста. Но не в смисъла, в който разбират това рецептивистите, а по логиката на идентификацията с автора и вживяването в създадения от него свят. За такова четене е важно провиждането зад книгата на живия човек, търсенето на прототипа, в който се е снел. Иначе изречено, подобна нагласа се стреми да открие във всяко произведение автобиографичното и очаква да достигне по-близо до човека зад книгата, за да осъществи някакво общуване, за да получи гаранции за някаква възможна изповедност и споделимост, а най-добре - и споделеност.
Гласът на тълкувателя
Когато читателят се окаже в ролята на тълкувател, той обикновено е професионално изкушен от литературата. Което ще рече, ако се позова на Барт, че той чете не толкова за удоволствие, колкото, за да продуцира свои собствени текстове, които другите да четат. Но в случая не професионалистите ме интересуват, а непрофесионалистите, онези многократно препрочитащи един или друг текст читатели, които непременно искат и да споделят прочетеното - в писма, есета или по Интернет-сайтовете, които са пълни със спонтанните отзиви на читателите, влезли в ролята на критици и убедени, че имат повече право да се изказват, защото те обичат текста, а не са хладни и студени като професионалистите. Гласът, който те явяват, е гласът на безапелационността, едностранчивостта и убедеността в собствената правота. Това е глас, който вярва, че зад текста стои някаква истина, и тя е постижима.
Гласът на моралиста
Четящият може да подходи към литературното произведение и със своите "етични" очаквания. При тази позиция той загубва свободата си, защото приближаването му към творбата не става от позицията на играта, нито пък от локуса на желанието, на желаенето на текста (на текста като такъв), а от убеждението, че написаното непременно трябва да дава някакви отговори, да научава на нещо. Така в тази позиция се проявява консервативният читателски стереотип, според който от всяко четене трябва да се очакват определени резултати и "облаги". Затова и един такъв несвободен читател винаги се чувства излъган и нещастен. Защото на свободата и поканата за игра той не успява да отговори по адекватен начин, не успява да отвърне със същото, за да се превърне в равностоен партньор в един възможен, но нереализиран диалог, не успява да се отпусне и да потисне копнежа си по моралност и императивност. И всичко това, защото не е разбрал, ако отпратя към Джулиан Барнс, че е глупак този, който търси в една книга само морални и социални лекове и мисли литературата като фармакопея.
Гласът на ученика
Този глас четящият извисява най-силно, защото един от типичните подходи към произведенията е нагласата да се научат някакви неща. И в това не би имало нищо лошо, ако подобен глас не влизаше в конфликт със самата природа на литературното произведение, която е първо фикционална, а оттам нататък каквото и да било друго. Затова и претенциите за енциклопедичност по отношение на един или друг текст могат да се окажат не по-малко порочни, отколкото етичните. В крайна сметка четенето не предполага и не изисква никакви дарби от страна на четящия и се осъществява по силата на една естествена привилегия, както твърди Бланшо.
Гласът на буквалиста
Този глас е копнеещият по идентификация глас, който очаква литературата да му замени живота, да го дари с живот по-хубав от неговия собствен. Тоест, при едно подобно четене литературата се провижда като заместител на реалността. Въпросният глас подхожда към литературата като към учител по живот, като място, от което могат да се извлекат поведенски и идентификационни модели. Така този глас някак радикално заличава граници, постига някаква хиперреалност, макар и от друг порядък, а не от този, за който говори Бодрияр. По подобен начи четат литературните homo legens и емблематични в това отношение, както е добре известно, са Дон Кихот и Ема Бовари. Независимо че, ако сме честни, трябва да признаем, че нещо от това буквално четене, е откриваемо в индивидуалния читателски акт на всеки един човек. Защото ако четенето не разширяваше света ни, ако то не ни обдаряваше с възможни роли, просто не бихме чели.
Гласът на търсещия книгата на живота си
Близка до предходната позиция е позицията на четящия, който вярва в съществуването на една единствена книга, която - ако бъде открита и прочетена - ще промени живота му. Този читател не знае коя точно е търсената книга, каква е, какво пише в нея, но вярва, че тя ще разреши всичките му проблеми, ще запълни празните места в знанията му, ще промени изначално съществуването му... С други думи, вярва в магическата сила и мощ на тази живееща специално заради него, написана само за него книга... Понякога той решава, че е разбрал заглавието й и тръгва да я търси, готов е на всичко, само и само да я открие. Защото, както изтъква и Борхес, мисълта, че на една от лавиците на някоя галерия се крият ценни книги и че тези книги са недостъпни, изглежда почти непоносима. Само че допирът до книгата на живота не винаги се оказва спасителен. Тъкмо напротив. Такава книга винаги се разпада, разслоява и четящият започва да търси следващата, и по-следващата, и книгата на живота му все се отдалечава и размива... Такъв четящ е Сергей Петрович от "Разказ за Сергей Петрович" на Леонид Андреев. Той вярва, че нищожният му живот ще се промени, ако прочете книгата на живота си "Тъй рече Заратустра". Е, той намира тази книга. Но тя не променя живота му, който си остава все така тъп и нищожен. "Тъй рече Заратустра" се оказва лош учител, недостъпен. Даже това, на което уж се е научил от нея, Сергей Петрович не може да възпроизведе както трябва. Той приема, че "Ако не победиш, трябва да умреш", вярва в това твърдение, но собствената му смърт не прераства в победа. Защото самоубийството му изглежда като извършено под натиск, насила и е някак жалко, безсмислено. И доказва единствено, че съществува тъпота, която дори Книгата на собственото ти битие не може да промени.
Гласът на пътешественика
Този е като че ли най-силният глас на желанието, породен от срещата с текста. И когато той прозвучи, четящият практикува свободното, игрово четене, при което не си поставя никакви предварителни цели и при което не очаква от литературата да му донесе някаква практическа полза, пък била тя и в чисто екзистенциален план. Защото носителят на този глас знае, че нищо не може да му помогне да преодолее онтологичната самота, да постигне заветното сближаване с другите, да получи отговор на въпросите, които са му жизнено важни, да задоволи любопитството му към света... Затова и той просто сяда и започва да чете, увлечен от свободата, с която и самата творба пристъпва към него. Така от срещата на тези две свободи се ражда играта. И четящият става най-добрия homo ludens, моделен играещ човек, което от своя страна ще рече, че четенето му може да се сведе до подреждането на детска мозйка, на лего, до свободното лутане, реене и бродене между стелажите, до пътуването във фикцията... Иначе казано, това е една приятна и лека, чисто естетическа позиция, която е много характерна за модерния, и особено - за постмодерния човек. Или, това е гласът на пътешественика, на колекционера на визии и пощенски картички, на архиваря на всякакви истории, на туриста... Една позиция, която снабдява с множественост на идентичността, която дарява и с емигрантство, и с номадичество... Това е позицията на попадналия в локуса на разсейването и на шизоидното в стил Дельоз и Гатари, на нетрадиционните начини на биване и виждане, които продуцира четенето. Защото - казва ни този глас - идентичността не е въпрос на физически или морални дадености, а е въпрос на пространство и на конструираност, тя се основава върху въображаемите траектории на тук и там, на аза и не-аза. И може би емблематиката на подобен глас може да се дочуе, образно казано, в гласа на сърфиращите из Internet, доколкото именно свободното четене осигурява преместванията в пространството, които белязват нелинеарното четене в мрежата и които осигуряват случването на пътуващия наратив, който е наратив на различието.
И накрая. Гласовете на желанието, разбира се, не могат да бъдат нито фиксирани, нито категоризирани. Избрах да посоча тези, с пълното съзнание за ограничеността на моделите, които предложих, с пълното съзнание за това, че когато се мисли за тези гласове, трябва да се мисли за библиотеки и тавански стаички, за книги, забравени върху някоя пейка, за антиквариати и книжарници и пр., и пр. А и за политиката на страниците, както казва Ихаб Хасан, която политика е безкрайна и с това проблематизира определянето на принадлежността към една или друга интерпретативна общност, към една или друга парадигма, към една или друга конвенция на четене и разбиране. Но това е вече въпрос на друг поглед.

Амелия Личева