Писателят и Народът

Да бъдеш народен писател е тежко бреме - винаги трябва да пишеш онова, което народът иска. Това, впрочем, значи много неща. На първо място писмено да отекваш, да си жив отклик на исканията, надеждите, въжделенията, фантазиите и страховете, които народът вече изпитва. Но също и да пишеш тези искания, надежди, въжделения и пр. Тоест, да създаваш ex nihilo, със Слово, въпросните народни емоции (които народът сам може би още не изпитва и вероятно не би изпитал без тебе). И още една следваща стъпка - да си народен писател значи и да пишеш народа, да създаваш с думите си, със стиховете и жанровете си единния му субект - който без тебе и твоето отговорно перо я възникне, я не...
Ясно е, че това е бреме, хомот. Защото що за писане е то - възпяване или създаване? Кой пие и се бие (т.е. битийствува) - кой пее? Дали ти си верен на народа или той е верен на това, което ти си писал? Ти ли си възпял Опълченците или пък пред Люлебургаз и Одрин българският народ се научил от тебе да опълченствува на щик, с камъни и дърве, с живи и умрели? Създателят на Народните Фантазми е налегнат от тежка отговорност - защото той влага в националното въображение срамове и гордости, позори и слави безкрайни, пиянства и изтрезнявания, за да се върнат те като бумеранг и от въжделения да станат страшни, травматични исторически реалности.
(Писането за) Народното се оказва логически капан, порочен кръг, от който трудно се бяга. Е, това, че е трудно да се бяга, съвсем не значи, че е невъзможно. Вазов например често-често бяга - и в разни по-малко христоматийни текстове непрекъснато напуска Народния кръг, за да лети индивидуално и безотговорно през алтернативни пространства, пропасти, гори... Тогава граници, родини, територии и истории изчезнуват за него и в непознаващата му прегради и твърде лична писателска фантазия тайно и явно се раждат Въжделения. Те сякаш не са на малкия Народ, а на някой друг. А Другият на Народа грандомански мечтае за една подръчна, обозрима и смешна Европа, където Монблан, великанът, малък ми се чини, Дунава е бара, Одер се люлей в пределите, дето бирата се лей,; погледът на Другия властно обгръща и воайорски, собственически се наслаждава на малките като играчки цветни долини на Швейцария и Италия, на снежно-девствения ръб на Юнгфрау, очертаващ бомбастичния профил на Наполеон, гордее се от пославянченото Женевско езеро...
Забавното е, че тези "вятърни", национално-безотговорни фантазии на Писателя не са само западнически, нито само се въртят около страстната мечта на малкия за геополитическо всемогъщество. Не-национални и не-европейски, те понякога твърде приближават представата за ориенталски кеф: картинки на полуголи влажни красавици, мечти за звезди на харема, за робини и хурии в турски бани, за нимфи в многозначителни храсталаци, за страстни ненки, мокрокосички девойки... (Моля онези, които ще решат, че си измислям, да си припомнят "Сантиментална разходка по Европа", "Италия", "Зихра", "В царството на самодивите", "Синайска роза", "Нова земя" и пр.)
Така че внимателният поглед установява - патриархът от време на време се скатава от задълженията си по създаване темелите на Народната фантазия - по уреждане на сюблимните "слави", "срамове" и "пиянства", от които потомството ще е задължено да се удивлява. Вместо това - човещина! - навремени му се въртят разни Други мечти и не съвсем пристойни въжделения.
Не бива да се учудваме тогава, че така постъпва и народът. От време на време той отстъпва предварително предназначените за него Мисии, исторически Идеали и Надежди, и си устройва разни бягства. И до ден днешен вместо отговорния национален субект в мечтаенето се включва Народният Друг. Тогава потокът на въжделенията панически го кара да напуска родната територия, носи го нелегално над/през/под граници, пространства и гори - той плува в мрачни трюмове към Америка, пренася евтина куфарна екзотика от Истанбул, обзет от тъмен копнеж по Юнгфрау пътува, заключен в ТИР, за Швейцария... Или пък експортира български гиздави моми за харема на някое възпято в песни хабиби и с това попарва техните лични мечти да бъдат сервитьорки. А късно вечер сред щерните на нощни басейни и къпални въодушевява мокрокосички девойки със страстни ненки да се превъплътят в "мис Мокра фланелка"... Мечтае Народът, докато между Марица и Балкана дъни вечна чалга и млади поколения, напушени с на Юга аромата, се въртят във вихрено латино или подрусват унесени кючеци... Такива ми ти работи с мечтите и с тяхното Друго... И с писането. И понеже от самото начало си дадохме сметка, че проблемът с писането и Народа е труден, хомотен, нека да бъдем последователни - да не се сърдим нито на Патриарха, нито на неговия Народ за това, че мечтаят и искат на много писти.
Дори на Народа съвсем да се отсърдим.
Защото тежко бреме е да си Народен писател, но да си Народ е, разбира се, по-тежко.

Александър Кьосев







150 думи за Вазов