Пета симфония на Емил Табаков

Световна премиера на нова българска творба - това само по себе си е събитие в музикалния живот на страната. Симфония - 5 от Емил Табаков прозвуча за първи път при откриването на сезона на Софийската филхармония на 28 септември.
Диригентът композитор (или композиторът диригент) обикновено притежава изострено усещане за типа аудитория, пред която се представя, и за предполагаемите й емоционални реакции. По всичко личи, че при Емил Табаков това усещане е много силно развито, защото музиката му може да се определи с една единствена дума - комуникативност. Но това определение, изтъркано от употреба и често използвано като синоним на опростеност, в случая придобива съвършено други измерения. Емил Табаков е композитор, който съзнателно тръгва от утвърдените в слушателското съзнание и поради тази причина - достъпни - жанрове и форми. И това е неговият начин да осъществи диалога си с публиката. В творческата му биография присъстват вече пет симфонии, в които доминира пристрастието към мащабния четиричастен цикъл, формирал се още през осемнайсти век. И чрез последната си симфония авторът осмисля традицията по свой начин, доказвайки, че музикалното минало не е музеен експонат, затворен веднъж завинаги във витрината на своето време, а жива и променяща се музикална субстанция.
Обновяването на познатите структури той извършва не толкова чрез формално-технологични похвати, а главно по линията на вътрешното им драматургично развитие. От изключителна важност се оказва единството между частите на цикъла и ролята на музикалната тема (или теми) като основен ориентир за възприятието. Така тематизмът в неговата Пета симфония е толкова отчетлив, че въздействието му е почти физически осезаемо. Съсредоточената тема на първата част (Spirituoso), прозрачните мотиви в Largo-то и тематичният материал на гротескната трета част (Allegro moderato) се обединяват в мощна кулминация във финала.
Характерна особеност на композиторския стил на Емил Табаков е подчертаният интерес към мащабните - и като времетраене, и като изпълнителски състав - произведения. В това отношение музиката му се сближава с тази на Малер и Шостакович (връзката с Шостакович може да се проследи в третата част на Пета симфония), а начинът на третиране на фолклорните интонации ни напомня за творческото мислене на Любомир Пипков. Композиторът прекрасно познава възможностите на оркестъра и с течение на времето партитурите му стават все по-колористични и разнообразни в темброво отношение, поставяйки високи, дори виртуозни изисквания към изпълнителите. Би могло да се каже, че в огромната част от своето творчество Емил Табаков мисли с параметрите на големия симфоничен оркестър. Неговата музика се изгражда върху противопоставянето на полярни противоположности. Редуването на статични и динамични моменти създава усещането за едно непрестанно вътрешно напрежение. В течение на дълги отрязъци от време оркестърът стоварва цялата си звукова мощ върху слушателя, агресивно обсебвайки не само неговото внимание, но и всичките му сетива. И след това изведнъж, почти без подготовка, се появява другият полюс - тихата, прозрачна, ефирна музика - нереален остров на тишина сред звуковия хаос.
Произведението на Емил Табаков изисква от слушателя пълно емоционално и сетивно отдаване, като почти не оставя място за личен размисъл. Това определено може да се превърне в натоварващо или дори стресиращо преживяване. Но нима светът, в който живеем, не е също така натоварващ, агресивен и стресиращ?
След бляскавата увертюра към операта "Оберон" от Карл Мария фон Вебер, в която оркестърът прояви своите наистина големи възможности, другият "гвоздей" в програмата би трябвало да бъде Концерт за пиано и оркестър -№ 2 от Йоханес Брамс със солистка Етсуко Терада. Родена в Токио, учила във Виена и САЩ, тя е носител на международни награди и има богата концертна биография. Признавам си, че с интерес следя изявите на музиканти от далечните източни страни, защото те носят изтънчената чувствителност, плод на вековните им културни традиции. В съчетание с философски задълбочената музика на Йоханес Брамс тя би могла да предложи незабравимо преживяване. За съжаление Етсуко Терада предпочете да тушира тъкмо лиричната страна на своето дарование, насищайки творбата със силно подчертан и на места неуместен драматизъм. Известно е, че този концерт е едно от най-тежките в смислово и драматургическо отношение произведения в клавирната литература. По-скоро симфония със солиращо пиано, отколкото традиционен инструментален концерт, той изисква пълно взаимодействие между изпълнителите. Но точно спойката между солист и оркестър не можа да се осъществи, в резултат на което творбата загуби голяма част от емоционалното си въздействие. На моменти дори оставах с усещането, че това е просто етап от творческия процес, а не завършен художествен продукт.
Като цяло концертът беше силна заявка за предстоящия сезон, с който ще прекрачим в новото хилядолетие.

Лили Крачева