Religio athletae
Олимпийските игри в Сидни бяха един неоспорван триумф. Както всички свои предшественици, те бяха обявени за "най-добрата Олимпиада досега".
Сякаш само в България вкусът на триумфа имаше горчива жилка. Което прави един критичен разговор за олимпизма възможен. Ако имахме още 2-3 златни медала, еуфорията щеше да бъде такава, че всякаква критика щеше да се тълкува като национално предателство. А Иван Абаджиев щеше да бъде утвърден за недосегаем национален герой.
Абаджиев е един от най-чистите български герои на нашето време. От десетилетия той е истинска митологична фигура със своите неоспорвани добродетели, заслужени триумфи и несправедливи падения. Той е олицетворение и рецепта за българската мечта, за това как с труд, талант и характер дори тук, в България, може...
В своето телевизионно интервю в разгара на допинг-скандала в Сидни обаче самият Иван Абаджиев, без да ще, се саморазвенча. Той разкри като своя осъзната стратегия даването на забранени (т. е. вредни) стимуланти. И като своя осъзната тактика излъгването на допинг-лабораториите. За "папата" на световните щанги целта (медали, рекорди, победи) оправдава средствата (допинг), а главната мисъл е как да не те хванат. Видяхме не само един хванат Абаджиев - жалък, малък, съсипан, който мънка като слаб ученик - но и цял един саморазобличаващ се начин на мислене. Един безогледен шампионизъм, за когото човекът е биохимична машина за медали, с която всякакви експерименти са допустими. След българския допинг-провал в Сидни последва автоматично отказване и на състезатели от Катар. Посрамването беше пълно: хем самопризнание на "катарските" щангисти, че също са прилагали "методиката" на Абаджиев, хем припомняне за техния отказ не само от българска националност, но и от българска самоличност и български имена: един доброволен обратен "възродителен процес", при който продажността на съвременния спортист става пословична.
Може би най-лошо във всичко това е, че обществото го приема за нормално. Сякаш никой не се смущава нито от всепродажността в олимпийския спорт, нито от това, че телесната култура, която той уж е призван да развива, всъщност безогледно върви срещу здравето на самите спортисти.
Всичко това се приема за нормално. Никой не вижда нередност. Никой не негодува. Обществото сякаш е имунизирано срещу подобен морален протест.
"Ваксинацията" в най-чист вид беше извършена в 1996 г., когато на игрите в Атланта олимпийският огън беше запален от бившия боксов шампион Мохамед Али в състояние на тежка инвалидност вследствие от понесените през кариерата му удари.
Недъгавият Мохамед Али с треперещи ръце и кух поглед - злокобно чучело на бившия "най-велик" - беше безсрамно извадено на показ олицетворение на най-отблъскващото в олимпийския спорт:
- че е напълно професионализиран;
- че е станал вреден за здравето;
- че е поставен на съмнителни морални устои.
Арогантността на Мохамед Али, който се самообявяваше за "най-великия", е доведеният до логична крайност смисъл на олимпийския девиз citius, altius, fortius.
Поставянето на този жест в кулминационния миг на церемонията правеше всякаква критика неуместна. Кой би влязъл в неблагодарната роля на spoil-sport - на развалящ празника?
Игрите в Атланта в 1996 г. ознаменуваха триумфа на една нова епоха в олимпийското движение: епохата на парите.
Първият героичен и романтичен период от 1896 докъм 1932 г. е класическото време на хората с добра воля.
От игрите в Берлин (1936 г.) нататък на преден план излизат национализмът и политизацията. Пропагандната машина на Хитлер-Гьобелс за пръв път усвоява огромния потенциал на олимпийските игри за свои идеологически цели.
Съвременникът на тези игри Йохан Хьойзинха в знаменитата си книга "Homo ludens" горчиво отбелязва: "...Съвършенството, с което съвременната социална техника усилва външния ефект на публичните прояви, не променя с нищо факта, че нито олимпиадите, нито добрата организация на спорта в американските университети, нито популярните международни състезания са в състояние да издигнат спорта до равнището на дейност, създаваща стил и култура." (1938 г.).
В своето определение за играта Хьойзинха настоява, че в същността си тя не е свързана "с пряк материален интерес или други облаги". А борбата с този "пряк материален интерес" е стар колкото съвременното олимпийско движение.
След Втората световна война основният енергиен източник за игрите е политическото съперничество между САЩ и СССР. При което привидностите на аматьоризма свято се съхраняват и от двете страни на "желязната завеса". Един от най-убедените радетели за аматьоризма, Ейвъри Бръндидж, дългогодишен председател на Международния олимпийски комитет (МОК), винаги е твърдял, че ...така нареченият "професионален спорт" не съществува. Бидейки игра, спортът е по необходимост аматьорски. Набеденият "професионален спорт" изобщо не е спорт, а разновидност на развлекателния бизнес. И още: Олимпийските игри могат да се отворят за професионалистите (не дай си Боже!), но никой, дори МОК, не може да промени определението за аматьор (1954 г.).
Ето още един текст, приет на 53-та сесия на МОК в София (1957 г.), който доизяснява въпросния аматьорски статут: ... няма да се допуска до участие в олимпийски състезания... атлет, получил пари за това, че е дал името си или снимката си с рекламни или търговски цели... А дори и да не е получил заплащане, такива дейности трябва да бъдат осъдени, тъй като по отношение на общественото мнение и особено младежта те променят съвършено безкористния характер, присъщ на атлетите любители.
Днес подобни текстове будят носталгия. Неудържимият възход на професионализма в целия спорт и в олимпийското движение стана пред очите ни. Всепродажността вече не учудва никого и се приема за даденост с всичките си следствия. И с въпросите, на които не само никой не отговаря, но и комай никой не задава: каква е тази телесна "култура", която създава уроди на специализацията - щангисти, които едва ходят, боксьори с травматизирани мозъци, жени, които правят от себе си мъже, атлети, които съзнателно рушат здравето си чрез допинг и т. н.?
Професионалният спорт отдавна стигна своята точка на обръщане, след която развитието се превръща в своята противоположност. Шампионизмът и рекордите вече не са двигател на общественото телесно развитие. Рекордите на еднопосочните специалисти-професионалисти, зад които стоят години професионален труд, огромни пари и цели щабове от деятели, са все по-непостижими за хармонично развития човек. Зрителят на тези професионални рекорди има само два начина да бъде съотносим с шампиона: или също да стане едноизмерен спортен професионалист, или просто да купува стоките, които шампионът рекламира.
Аматьоризмът в олимпийското движение по време на студената война беше все по-фиктивен. След рухването на "желязната завеса" олимпийският спорт окончателно захвърли аматьорската маска и се яви в своя професионален всепродажен вид.
Още на игрите в Барселона (1992) политизацията отстъпва на заден план като основен образ и енергиен източник на олимпизма. Но едва игрите в Атланта (1996) бележат безпардонното господство на парите в олимпийския спорт.
Самият избор на Атланта вместо Атина за столица на игрите в годината на техния 100-годишен юбилей показа, че в олимпийското движение вече няма нищо "свято" и всичко се продава.
Предварително бяхме сигурни, че гръцката столица по право заслужава да бъде домакин на игрите сто години след първите модерни олимпийски игри в Атина през 1896 г. Но не. Дори игрите на "милениума" не бяха дадени на елините. Това означаваше пълно поражение на "романтичното" направление в олимпизма и безапелационната победа на търговията и парите.
Ето. Сега в края на второто хилядолетие всичко в олимпийския спорт е пари, реклама, телевизия и пак пари.
Олимпийският аматьоризъм умря. Неговата смърт беше предизвестена и никой вече дори не прави помен за покойника.
Международните спортни федерации са съвсем професионални, макар че в техните имена още от времената на Пиер дьо Кубертен продължава да звучи буквата "А" за аматьоризъм: FIFA, FILA, FIBA и пр. Самият Кубертен обаче в никакъв случай не е бил стожер на аматьорството. В своите "Олимпийски мемоари" (1931 г.) той изрично подчертава, че е "чисто въображение" да се говори за каквото и да било негово "разочарование" в този смисъл, за някакви негови "измамени надежди". Относно споровете за аматьорския и професионалния спорт той откровено заявява:
Това ми беше безразлично. ...този въпрос... използвах като параван, за да свикам Конгреса, предопределен да възстанови Олимпийските игри. Като виждах важността, която му се придаваше в спортните среди, аз проявявах желаното усърдие, но това беше усърдие без вътрешно убеждение. Моята концепция за спорта винаги е била много различна от тази на мнозина - може би на мнозинството - спортисти. За мен спортът беше една религия с църква, догми, култ..., но най-вече религиозно чувство... Днес, когато съм достигнал - и дори задминал - възрастта, в която можеш да практикуваш и свободно да заявиш своите ереси, аз никак не се колебая да призная това гледище.
Като французин от модерните секуларизирани времена, Кубертен е по-скоро хуманист и материалист. Макар да произхожда от стар католически аристократичен род, той се обявява за наследник на "toutes les gloires de la France" (цялата слава на Франция), в която включва и идеалите на Френската революция с нейния антихристиянски култ към човека и към античността.
Ерудицията на Кубертен е била предостатъчна, за да познава отлично както изконната религиозна езическа същност на античните Олимпийски игри, така и съвсем обяснимата - също религиозна - враждебност, която е проявявало християнството към тях като към всяко езичество.
Вероятно е знаел, че в година 12 преди Христа самият юдейски цар Ирод - бъдещият убиец на младенците при Рождество Христово - е председателствал игрите в Олимпия.
Без друго е знаел и че закриването на древните Олимпийски игри става след указа от 393 г. на благочестивия християнски император Теодосий I, с който се забраняват всички езически култове и религиозни центрове, какъвто е била самата Олимпия.
Недостигът на християнска вяра в себе си Кубертен иска да запълни с подобие на религиозна вяра в самия спорт като религия на атлета - religio athletae. Това не е и не би могло да бъде истинска религия и да има истински вярващи. Дори възстановителят на олимпизма не е бил такъв. Това е просто един от многото човекосъздадени заместители на изгубената вяра.
Кубертен е наследник на големите утописти Фурие, Маркс, Ленин, Хитлер. Само че неговата утопия не е политическа и революционна. Тя не иска да промени света, а да се впише в него. И днес установяваме, че това е най-успешно осъщественият световен авторски проект от такъв мащаб (идеята за ООН има толкова много автори, че няма автор).
Днешното време на отстъпничество от християнството и религиозни ерзаци е изключително благоприятно за развитието на олимпизма с всичките му белези на приемлив за почти всички ерзац-култ.
В религиозен смисъл най-интересни от всички ще бъдат Олимпийските игри в Атина през 2004 г. Защото ще станат в страната, която - шизофренично - се гордее и със своето Православие, и със своето езичество. Двете стихии - на християнството и на олимпизма - неминуемо ще делят мегдан след четири години върху елинската земя. Сигурно е, че поне по време на игрите олимпизмът ще надделее. На негова страна ще бъдат и многото пари, и "духът на времето", и еклектизмът на new age, и всепроникващият гръцки шовинизъм. Ще има "жрици", ще има новоезически ритуали, ще има обживяване и възкресяване на Олимпия, ще има себевъзхвала на елинството, ще има държавна всеотдайност. Ще има триумф. И пак пари.
България също ще триумфира на тези игри. Защото е тъй близо до страната-домакин. И защото тепърва ще се досети колко много пари и "имидж" може да извлече от това си разположение. И правителството, което ще дойде на власт след идните избори, неминуемо ще види в тези Олимпийски игри един от главните си приоритети. И защото олимпизмът за почти всички е нещо добро, което само леко боледува от корупция, допинг и пр.
Уви. Недъзите на олимпийския спорт са неизлечими. Защото олимпизмът не е болен, а болест. Порочен кръг на спорт - пари - реклама - медии.
Материализмът, професионализмът и всепродажността няма да бъдат ограничени. Всемогъществото на парите няма да бъде обуздано. Корупцията в спорта няма да бъде изкоренена. Допингът няма да бъде спрян.
Свидетели сме на един прогресиращ туморен процес, който е обречен на успех, докато продължава да му дава живот тялото, върху което паразитира. Подобно на СПИН имаме срив на имунната система. Критиката - и външна, и вътрешна - става все по-невъзможна. Все повече и повече всички, които са в спорта, са част от един и същи световен спортно-паричен октопод, който е техен поминък, професия, гилдия, среда, съдба, светоглед. Онзи, който би тръгнал да сече пипалото, на което седи, сам се маргинализира и отпада. А външни люде спрямо "системата" няма как да имат спортна легитимност и меродавност.
Те могат само да напишат някоя и друга статия за осмисляне на явлението и успокоение на съвестта.

Георги



или за обратната страна на олимпийския медал

Моята концепция за спорта винаги е била много различна от тази на мнозина - може би на мнозинството - спортисти. За мен спортът беше една религия с църква, догми, култ... но най-вече религиозно чувство...
Това, което доближава в олимпийски смисъл двете епохи (античната и модерната), е религиозният дух, този дух, който впрочем наново разцъфва междувременно у младия атлет на средновековието. Religio athletae: древните са провиждали смисъла на тези думи; модерният човек още не го е прихванал. Считам, че той има такава склонност.

Пиер дьо Кубертен. Олимпийски мемоари, 1931 г.