Студентът
Повече от всяка друга хуманитарна наука, историята винаги е била обект на особено обществено внимание, а често и на безцеремонна намеса в делата и от страна на различни ръководни фактори, но най-вече от носителите на моментната политическа конюнктура. Затова въпроси с тясно специализирана историческа насоченост съвсем не остават приоритет за представителите на клио-гилдията, а стават поле за действие на всевъзможни специалисти, но от други области на общественото познание. Такъв е случаят с новия Национален исторически музей. Общественото внимание се фокусира върху чисто прагматичните проблеми, свързани с преместването на музея в Бояна и новите условия, в които той попада. Това обаче съвсем не е най-същественото!
Националният исторически музей представлява не само своеобразен учебник по история или провокатор на национална гордост, но най-вече трябва да се оценява неговата роля на посредник между епохите. Тук е мястото, където се материализира връзката между минало и настояще, която всеки днешен българин, в известна степен подсъзнателно, поддържа и ползва. Това е свръхестествената връзка между поколенията, която намира чисто физическа проекция именно в музея - мястото, където можеш да видиш и докоснеш онова, което е държал в ръцете си преди толкова години човек от твоята кръв, говорил твоя език, дал от живота и плътта си, за да те има днес.
Това е големият възел на времето, наречен НИМ, и като такъв трябва да се приема той.
Обикновените хора виждат и оценяват именно тази страна на НИМ. Затова в книгата за впечатления в новия музей много от тях пишат, че след като са видели експозицията, са се почувствали повече българи, гордеят се с кръвта, която тече в жилите им, и не крият въодушевлението си от допира с духа на миналото. Тайната на това "музейно въздействие" е магията на косвения контакт между древни и съвременни българи, контакт, който спира дъха, пробужда заспалата сила у всяко българско сърце и укрепва вярата във всяка душа. Затова всеки спор за местоположението на НИМ, възможностите и предимствата на сградата, съдържанието на експозицията трябва да останат запазена територия за специалистите. Всяка извънисторическа намеса, често е поредната проекция на познатата политическа полярност или резултат от натрупани през годините междуличностни противоречия.
Новото е факт - НИМ е в полите на Витоша, заобиколен от чудесен, но слабо поддържан парк; заел далеч по-комфортната (за посетителите, но дали и за музейните работници?) сграда на бившия Дом -1; разположен обаче във възможно най-отдалечения край на София. Въпреки явните минуси, положението на новия музей със сигурност не може да се илюстрира само с черно-бели краски. Особено критични подмятания се сипят по отношение на местоположението на НИМ, липсата на каквито и било знаци и маркировки за неговото съществуване, отсъствието на надписи на чужди езици под табели, фотоси и експонати. Едва ли обаче някой може да ме убеди, че когато музеят беше в центъра на София е бил повече посещаван. Дали някой, който сега изтъква неговата отдалеченост, е посещавал по-често залите на "стария" музей и е предпочитал да прекара времето си сред неговите експонати, загърбвайки телесните удобства, които предлагат на крачка разстояние Шератон, ЦУМ или кафетата по булевард "Витошка", например? Посещението на НИМ трябва да бъде изключително събитие, дори в известен смисъл ритуал, и новото място не пречи за това. Колкото до ропота за отсъствието на надписи на чужд език под експонати и фотоси - едва ли има национален музей по света, където подобна информация да е дублирана на български език. Значи ли това, че домакините на всеки световен музей не ни уважават като нация и защо основанията на нашенските притеснения от подобен род трябва да следват формулата "...не може така, излагаме се пред чужденците..." Ами лесно е - просто нека "чужденците" да научат български...
Всичко казано дотук, разбира се, съвсем не цели да оправдава пропуските, които носи със себе си новият музей, но тези слабости са лесно преодолими. Най-важното обаче НИМ притежава - красотата и силата на миналото и енергията на българския дух. За останалото, сигурен съм, ще се погрижат специалистите.

Евгени Николов
студент по история в СУ "Св. Климент Охридски", вокал в музикална формация "Исихия"