Сцена на кръстопът'2000
Някак неочаквано и въпреки финансовия дефицит в общинската хазна Пловдив за четвърти път стана "Сцена на кръстопът" (12 - 22 септември). Тази година неустоимият чар и енергия на Стефан Данаилов сътвориха чудо. Освен това придума и доведе за 10 дни Александър Морфов и част от трупата на Народния театър. С репетиции, които продължаваха до 3 часа през нощта, на 22 септември фестивалът се увенча с премиерата на съвместния проект на Народния театър, фондация "Сцена на кръстопът" и община Пловдив "Кръв и страст по Бокачо". Под мотото "Да прекосим с любов столетието, напоено с кръв", подсказано от стих на Елин Рахнев, селекцията събра 12 спектакъла, ако не свързани непременно с кръвта, то неизменно подчинени на любовната тема. Малко се чуждееше от избрания рефрен единствено спектакълът на абхазците ("Самоубиец" от Николай Ердман), но съображенията за избора там бяха от по-практически характер - да се пътува с нетежък декор и костюми. Фестивалът, замислен като международен, отстоява прилагателното си. Този път, обаче, поради ограничените средства, той се бе свил до роднините от Македония и съседите (през море) от Абхазия, при това пристигнали на собствени разноски. "Средиземноморската връзка" бе представена от Антонио Капиду - директор на театъра в Каляри, Сардиния, който оцени по достойнство качествата на съвременния български театър и си тръгна с мисълта за дву- и тристранни проекти, които могат да заинтересуват както Европейската комисия, така и Международния институт за средиземноморски театър в Мадрид.
Според предварителни финансови сметки този фестивал е най-успешният от досегашните издания - средно по 400 души са гледали представленията на закрито.


Фаворити по зрителски интерес бяха "Годежът" (ДСТ) и "Развратникът" (Театър "София"). В първия случай така и не се разбра кой е бил по-големият магнит - Стефан Данаилов или Мариус Куркински. Имаше заблудени, че ще ги видят рамо до рамо на сцената. Куркински не излезе за поклона за съжаление на своите фенове, затова пък "вечният прародител" Данаилов още с появата в 6-минутния си епизод предизвика аплодисменти. По време на фестивала това се случи на още трима актьори - Йосиф Сърчаджиев, Татяна Лолова, Петър Попйорданов. В края на "Годежът" "Мастерът" изведе на поклона своите 20 питомци - новите "невести" и "женихи" на българската сцена. Направи го красиво и развълнувано.
Познато име за пловдивските театрали е и Здравко Митков. Интригуващото заглавие ("Развратникът") и предварителната информация за номинациите и наградите "Аскеер" свършиха останалото. Щастливи се поздравяваха с видяното след бургаския спектакъл на "Вуйчо Ваньо" множество пловдивчани. Бариера донякъде се оказаха македонският и особено абхазкият език, но тези, които гледаха спектаклите на колегите от чужбина, не съжалиха. Дълги нелицемерни аплаузи изпратиха и двете трупи. В антракта на "Разбойници" (МТГ "Зад канала"), с чието представление бе открит фестивалът, мнозина си тръгнаха, но затова пък "Коварство и любов" (ДТ - Пазарджик) на същата режисьорка Бина Харалампиева ги задържа до края в залата. Най-големият зрителски успех пожъна, обаче, очакваният с ненаситно любопитство, подклаждано и от медиите, "Кръв и страст по Бокачо". Близо 3000 души на Античния театър устискаха проверката на дъжд, студ, вятър и аплодираха дълго и упоително спектакъла на Морфов. Заради интереса и финансовите постъпления се игра и второ представление. Постановката трябва да бъде възприемана в контекста на Пловдив, фестивала и представленията на Античния театър.
Самият режисьор говори за нея като проба преди друг, специално замислен за Античния театър, спектакъл догодина. Защото това пространство изисква друг подход към него. Античният театър, признава Морфов, иска друг жест, мащаб, поведение, динамика на действието, концентрация на актьора. Обиграването на двете сцени - орхестрата и тази на театрона, използването на всички възможни входове-изходи, колони, портици е голяма авантюра дори за неговия талант и въображение. Но макар и в 10 репетиционни дни той опита почти всички възможности на пространството плюс три видеоекрана и оркестър на специално издигнат подиум. Сценографията на Елена Иванова просто не би могла да бъде повторена в София най-малкото заради различния отвор на сцената (32 метра срещу 9 на 13 в Народния). Тя бе покрита от синтетичен релеф с бабуни, излят ръчно, напомнящ пустиня (или остатъци от разлята и прогорена сяра), напоена с кръв. И този своеобразен и неравен килим бе колкото ефектен, толкова и труден за актьорите, когато дъждът го навлажни. Затова пък публиката изглеждаше още по-ентусиазирана от трудностите. Пространството между орхестрата и амфитеатъра представляваше бунище - коли, мебели, всевъзможни непотребни вещи. Текстът на Бокачо се оказа по-скоро рамка, провокация за асоциации и образи, повод за съвременните алюзии и паралели - за чумата и за всички болести на времето тогава и сега, както и за любовта, която побеждава всичко.
Понякога връзките между епизодите не достигаха, чуваемостта също се оказа проблем поради недостиг на микрофони-брошки и атмосферните промени, но какви великолепни късове театър, достойни за фантазията и майсторството на режисьор като Александър Морфов, на актьори като Стефан Данаилов и Мария Каварджикова, Петър Попйорданов и Мария Сапунджиева, Албена Колева и Теодор Елмазов, както и младите Ани Пападопулу, Димитър Рачков, Орлин Карагьозов, оперната певица Весела Нейнски, Калин Яворов. Как ще бъде определен този спектакъл - като хепънинг, като стъп(ка)ало или като поредица от цитати/препратки и самоцитати на самия Морфов - е някак без особено значение. Истината е, че такъв род спектакли ни връщат вярата в силата и непреходността на театралното изкуство. Познавайки маниера на Морфов да променя постоянно спектаклите си, пловдивчани изживяха самочувствието, че са гледали нещо уникално. За пръв път в практиката си Народният театър прави премиера при полеви условия и не на своята сцена. Великолепни бяха сцените на Стефан Данаилов и неговата до неотдавна студентка Ани Пападопулу, нейната хващаща за гърлото самота и липса на любов в първата брачна нощ на фона на Чарли-Чаплиновия филм "Светлините на града"... Или пък Франческо и Франческа (Мария Сапунджиева и Димитър Рачков), които досущ като Моцартовите Папагено и Папагена от "Вълшебната флейта" говорят едновременно едни и същи неща. Калугерката на Албена Колева, която със ситни балетни стъпки съблазнява глухонемия Мазето и предизвиква чудото на проговарянето. Девицата, която се оказва младеж, влюбен някога в оперна дива. В момента, в който тя достига кулминацията на своето любовно изживяване и съответно на своето музикално изпълнение, в небето над Античния изригват фойерверки. Или пък момчето, болно от чума, което ще умре, без да познава любовта, и за да не зарази своята любима, я извайва от глина. Има нещо много фелиниевско, карнавално и красиво в "Кръв и страст по Бокачо". Морфов може да бъде обвинен, че работи за публиката, че има в повече цинизми, разсъбличания и дори труп на одрано агне, но какво от това. Струваше си. Така както си струваше непременно да се види "Развратникът" от Ерик-Еманюел Шмит, защото това представление на Здравко Митков реабилитира вкуса към интелектуалния, умния текст. Спектакълът е образец за стил, за изтънченост не само като избор на материала и режисьорските средства, но и като сценография, актьорско поведение на сцената. Чувствен, но някак хладно и рационално, повече чрез играта и съперничеството на умовете, което го прави различен от един друг, също посвоему стилен и чувствен спектакъл, какъвто е бургаският "Вуйчо Ваньо". Каквото и място да заема в класацията на съвременните руски режисьори Леонид Хейфец, той ни показа колкото традиционна, толкова и съвсем нескучна интерпретация на Чехов. Едно смешно, елегично и чувствено представление, в което изпълнението на звездното трио Йосиф Сърчаджиев, Бойка Велкова, Ивайло Герасков доставя изключителна наслада, а високопрофесионалната бургаска колегия не забравя нито детайл от втория план.
На този фестивал, където се игра много класика (Софокъл, Бокачо, Шекспир, Шилер-2, Мариво, Метерлинк, Достоевски, Чехов) и в повечето случаи "по", а не "от", малцина от авторите могат да спят спокойно, където и да се намират. Режисьорската интервенция в текста и композицията си е "класика". Невинен е грехът с нарушената авторска автономия, когато става дума за твърде бароковия и трудно преводим език на Мариво. Още повече, че прибавяйки текстове от Джойс, Шекспир, Андерсен, Марио Пузо, Фриш и дори цитати от учебник за размножаването на видовете, Галин Стоев търси по-голям обем, по-широка територия за пресечките в "Игра(та) на любов(та) и случайност(та)" (ДТ - Варна). Динамиката на представлението, удвоена от дублиращия жестов език, който режисьорът харесва и прилага, се насича с избраните от него текстове и някъде магията с тях се случва, другаде - не. Галин Стоев е откритие за пловдивската театрална публика. Донякъде затруднена на езиково равнище от спектакъла на Македонския народен театър от Скопие, ("Антигона в Техноленд" по Софокъл, също постановка на Галин Стоев), тя беше зашеметена от простите, но невероятно разнообразни средства на режисьорския език: жестът, сричката, звукът, викът, пластиката на човешкото тяло... Този театрален език се родее с командите и въпросите на компютъра. Галин Стоев намира паралели между античния хор и техногенерацията в изживяването им като колективна душа. Връщането към архетипите по този прост и модерен начин в "Антигона в Техноленд" довежда до поразителни резултати - започваш да възприемаш платформата като остров, в който се разбиват вълните на Егея, чувстваш как времето тече. Колажът от звуци, срички, жестове раздробява разказа, но не ни лишава от него. И във варненския, и в скопския случай младите актьори са чудесни, безпределно вярващи и следващи режисьора. Те са като едно цяло с него, хора от едно поколение.
Огромно е предизвикателството да разкъсаш неразчленимото сякаш "Ромео-и-Жулиета", да оставиш едната част от него без лице. Когато Пламен Марков обяснява мотивите си за "Жулиета, Жулиета" (копродукция на НДТ "Сълза и смях" и ДТ - Добрич), ги приемаш, защото го прави интелигентно. Ако на бала Ромео е с маска, а в балконската сцена лицето му не се вижда в тъмното на градината, то в любовната нощ, където под къса завеса се виждат само два боси мъжки крака, около които е увита на кълбо Жулиета, с право можеш да си кажеш, че материалът се съпротивява.
Мотото на фестивала "Любов и кръв" е като измислено за двете най-популярни пиеси на Шилер. Докато в "Разбойници" оставаш с чувството, че Бина Харалампиева не харесва драматургията на 21-годишния Фридрих (така неубедително са разместени пластовете и значенията на азбучни текстове и образи), спектакълът на Пазарджишкия театър е верен на шурмерския дух, експресивен и интересен. Цяла група от талантливи млади актьори (Петър Калчев, Добрин Досев, Христо Бонин), които партнират ярко, равностойно на Илка Зафирова (Президентът), на Иво Русев и Красимира Василева (семейство Милер). Някои от тях участват и в "Разбойници", но впечатлението съвсем не е същото. Изключение прави Петър Калчев (Франц).
Абхазците, както и гостът от Сардиния, върху видяното в няколко вечери направиха извода, че българският театър е един от най-интересните не само в региона на Източна Европа, оцениха специално търсенията на съвременната ни режисура. Според съседите от Изток има увлечения по разсъбличането (много им дойдоха наведнъж Пламен Марков, Здравко Митков и Александър Морфов), но и те, и театралният директор от Каляри, отбелязаха специално "Змей" на Росица Обрешкова (РДТ - Смолян) заради поетичното послание и театралните средства на дебютантката. Костюмите и сценографията също им се сториха интересни. Абхазките актьори под режисурата на Валерий Кове изиграха "Самоубиец" на Ердман като политически театър, в черно-бяло, на един дъх, с безупречна двигателна култура и върху откъси от "Болеро" на Равел. Театърът от Сухуми е с близо 80-годишна история и това пролича. По време на грузинско-абхазкия военен конфликт през 1992-1993 силно е повредена сградата на театъра, унищожени са архивът, декорът, апаратурата, костюмите. Трагично загиват двама водещи актьори. Само четири месеца "след войната" трупата възстановява своя репертоар и започва да играе спектаклите си в разрушената сграда. И това, ако не е "любов и кръв", какво е. Като хора те се оказаха изключително мили, интелигентни и любопитни. А за прочутото им кавказко многогласно пеене след чаша черно абхазко вино може да се разказва много.
Тази година, както винаги, за фестивала "Сцена на кръстопът" средствата не достигаха, но пък самочувствието на пловдивчани, че на Античния репетират Морфов и Данаилов, а на сцената на театъра се изреждат едни от добрите представления напоследък на българския театър, извърши чудеса.

Пенка Калинкова