Още за присвояването
на Аверинцев


Преди няколко седмици на пазара се появи книгата на Сергей Аверинцев "Ранновизантийската литература" в превод на Евгения Трендафилова и под редакцията на Христо Трендафилов. Излизането й мигновено събуди гнева и патетичната реакция на Емил Ив. Димитров. Затова и ще си позволя да поговоря за несъстоялия се дебат между Димитров и Трендафилов, защото той ми се вижда твърде знаков за моментната ситуация у нас.
Целият текст на Емил Димитров ("Хуманитарни пирати" - "Култура", бр. 38), колкото и да се мъчи да постави някакви по-общи въпроси, се върти около обидата, че е забравен, пренебрегнат, че никъде в предговора на Христо Трендафилов не е споменато името му, че той е първопроходецът по отношение творчеството на Аверинцев, че той е неговият уникален познавач, а това не се съобщава... Оплакване, което не е кой знае колко точно, тъй като в текста на Трендафилов има отпратки към публикации в "Култура", които тъкмо Димитров е подготвял.
Но въпросът не е в жалбата, той е в друго. И Емил Димитров е само симптоматична фигура. Българските хуманитаристи и до днес в голямата си част продължават да се държат като колумбовци, като владетели на знания, недостъпни за другите. Само че, ще ми се да го припомня, ако преди 15 или 20 години притежанието на една книга, или докопването до даден автор, непознати или ненамираеми в България, е можело да те направи не просто интересен, но и да те снабди с важен етикет, да ти донесе определено признание, днес нещата не стоят така. Не само заради наличието на прекрасни библиотеки, но и заради Интернет, който за щастие, анихилира подобни положения. Но това се забравя и навиците още играят лоши шеги на свикналите да се изживяват като масони. Та, честно казано, смешен ми е един подобен патос, недоумявам липсата на ирония и вживяването в ролята на покровител на нечие голямо световно име... А такъв е случаят с Емил Димитров. От писанието му излиза, че който ще говори за Аверинцев, а може би - и който ще чете Аверинцев - трябва да се допита до него самия, който пък ще се допита до Автора. Което го води и до абсурдни твърдения от типа, че само авторът имал право да съставя и именува сборници, с което Димитров изобщо зачертава и обезсмисля фигурата на съставителя.
Гневът на Емил Димитров се подклажда от всичко в новото издание на Аверинцев. От желанието на Трендафилов да говори за трудовете на Аверинцев не с трепетно благоговение, а с критическа дистанция, проблематизирайки ги, отваряйки ги към различни оценки и виждания, към различни тълкувания. Нещо, което Димитров квалифицира като посегателство срещу Аверинцев, като абордаж и сеч. От преводите, което е странно, защото те са дело на Евгения Трендафилова, с която Димитров работи години наред - тя е преводачка на много от нещата, които неговото издателство пуска. От факта, че изобщо такава книга се е появила...
Коректността изисква да се каже, че Христо Трендафилов действително не споменава излизането на български на подготвения от Емил Димитров сборник с текстове на Аверинцев, но причината, струва ми се, не е нито умисъл, нито невежество, както предполага Димитров, а по-скоро е техническа. Датите в "Ранновизантийската литература" сочат, че предговорът е написан през 1999 година, ако не и по-рано, когато, очевидно, "Месемвриа" още не е била на пазара. Защото в текста си Трендафилов демонстрира твърде добра осведоменост за рецепцията на текстовете на Аверинцев в България. Макар че подобно разминаване би могло да бъде плод и на българската безумна издателска политика. То сигнализира невъзможността да се овладее хаосът от заглавия, които дори в библиотеките не постъпват. Много книги присъстват с името си, но няма откъде да си ги купиш, защото най-често са с формален тираж, други ги има само в София, или само в Пловдив, или само в Бургас... И това е, към което трябва да насочат усилията си издателите. Самият Емил Димитров вместо да се тюхка и самосъжалява, по-добре би било да помисли как издаденият от него втори том на Успенски да стигне до читателите, а да не остава само като поредното зарегистрирано, но липсващо заглавие, каквото е сега.
Колкото до "Ранновизантийската литература", тя е концептуално, прецизно преведено и насочено към българския културен контекст издание, което заслужава по-задълбочено четене и по-добри оценки.

Амелия Личева







Думи
с/у думи





Сергей Аверинцев. Ранновизантийската литература.
Превод от руски Евгения Трендафилова. Издателство Тавор.
С. 2000.