Югославия ли?

Щом изборите били манипулирани, тогава пък ще ги анулираме - каза чрез конституционния си съд Слободан Милошевич и за пореден път изуми врагове и приятели с гениалния си трик. Народът обаче този път реагира толкова първосигнално, че обърка не само сметките на експрезидента. Ни полицаите в паметния четвъртък след обяд се хванаха за железата си пред напиращата тълпа (което с оглед на скромния им брой бе съвсем понятно), ни танковете дойдоха, което пък заприлича на български документален филм от 1990 година.
Няма вече да узнаем колко беше манипулирано преброяването, пък и кого ли го интересува повече това, след като същият конституционен съд само ден по-късно на фона на пушеците от парламента със същата лекота призна Кощуница за победител и го легитимира като президент. Изненадата от този развой на събитията човек още същата вечер можеше да прочете по лицата на доста западни политици, а най-изумен май бе "мениджърът на опозицията" Зоран Джинджич. Толкова кекава полиция и армия не бил очаквал. Дори след като Милошевич декларира, че сдава властта, Джинджич уверяваше журналистите, че полицейските сили на експрезидента се прегрупирвали в провинцията. Чак часа на контраатаката им назова: между 3 и 5 часа сутринта.
Естествено, че резултатът щеше да е същият и без да гори парламентът, ако опозицията беше отишла на балотаж. Не обаче и последиците. В първия случай идеята бе Милошевич след изгубения президентски балотаж да мутира в премиер с преобладаващо мнозинство в парламента, докато Кощуница като президент със само церемониални пълномощия четири години да пие чай с гости на Югославия от близо и далеч. Тази идея не се случи. Дали във втория (и случилия се) случай имаше някаква идея - ще видим. Яйцето, което черногорският президент Джуканович снесе във федералния парламент, когато бойкотира изборите, във всеки случай се размириса още в неделя, когато вицепредседателят на черногорските социалисти Предраг Булатович декларира, че партията му възнамерява да продължи коалицията си със сръбските социалисти. До евентуалните нови избори силите на Милошевич си остават с комфортно мнозинство и в двете камари на федералната скупщина.
Нека историческите следователи сега проучват сам ли се изпързаля Милошевич, или в партийния му щаб го подведоха без нужда да насрочи тези избори, за да се отърват от него. Политическата му гибел един ден все някак си трябваше да дойде. Западът обаче във всеки случай няма за нея никаква заслуга. Милионите долари и марки, с които Западът според собствените му хвалби подкрепил опозицията през последните няколко месеца, изиграха много по-малка роля за сплотяването й от обстоятелството, че с Кощуница сръбският електорат видя шанса си да гласува срещу Милошевич, което отдавна му се искаше, без едновременно да гласува и за НАТО. Една от заслугите на Запада бе именно злощастната алтернатива "или Милошевич - или НАТО", на която докрай се уповаваше и кандидат-пожизненият президент. Втората заслуга на Запада с не по-малко горчиви последици е дългогодишната персонализация на балканските проблеми в образа на Милошевич.
В тази персонализация накрая очевидно повярваха дори стотиците хиляди млади хора, изпълнили улиците на Белград. Милошевич бил виновен, че нямат бъдеще, че Европа ги изолира и че не могат, както навремето родителите им, да пътуват с югославския си паспорт за където си искат. Дано, като го няма вече Милошевич, отрезвяването да не е твърде горчиво, когато например научат за отново очакващата ги изолация а ла Шенген. Срещат се дори и западни политици, повярвали във въпросната персонализация на злото. По-далновидните естествено знаят, че със спускането на завесата "Милошевич" зейва серия от въпроси, чийто отговор белградският деспот и диктатор благоразумно отлагаше.
Часът на истината удря на първо място за демонтажниците на креещата Югославия, които в лицето на Милошевич виждаха надежден гарант за бляновете си. Черногорският президент Мило Джуканович смята новия си колега в Белград за нелегитимен, защото с Кощуница се усложняват шансовете му скоро да стане президент на суверенна държава. Архитектите на Босна и Херцеговина също се тревожат за устойчивостта на конструкцията си, защото Кощуница обвини в национално предателство Милошевич, когато през 1995 година подписа Дейтънското споразумение. Косовските албанци пък, ако можеха изборите да се повторят, всичките биха гласували за Милошевич, защото с Кощуница като президент резолюция 1244 на ООН от къс хартия може да се окаже реалност. Тази резолюция, както мнозина бързо забравиха, отрежда на Косово "субстанциална автономия" в състава на демократична Югославия.
Югославия ли?
Някои по-далновидни западни политици вече съзряха тази вратичка в текста на досадната резолюция. За каква Югославия всъщност още може да става дума? В какво впрочем се изразяваше и дисидентството на Кощуница по Титово време? Не възнегодува ли младият юрист навремето срещу Титовата конституция, която била антисръбска, защото в името на Югославия окастри обема на Сърбия във федерацията? Не се ли присъедини миналата седмица с развети знамена към протестиращите великосръбският фашист Войслав Шешел? Не се ли развяваха от димящите прозорци и балкони на югославския парламент само сръбски знамена?
Нека прочее през идните седмици, когато притулваните до днес принципни разногласия между американската и европейска политика спрямо Балканите най-после напуснат кулоарите, добре внимаваме кой от американските и особено европейските политици ще се отличава с употребата на топонима "Сърбия" в речника си и кой упорито ще говори за завръщането на Югославия в семейството на европейските народи.

9 октомври 2000 г.
Жерминал Чивиков