Минчо Минчев - толкова много любов!

Слушаш как Минчо Минчев свири "Севдана" от Георги Златев - Черкин. В очите ти неочаквани и мекушаво напират сълзи. Предателско размекване, което те кара да се чувстваш глупаво и старомодно сантиментален. После разбирам, че не се е случило само с мен. Само че ми се е паднала честта (и тегобата) да потърся думите, за да узнаят хората какво се е случило в зала "България" на 4 октомври. Предварително знам, че съм обречена на провал и затова търся прибежище във фактологията. А тя, дори сама по себе си, е изненадваща с размаха и резултатите си. За 10 дена - 9 концерта, в най-големите градове на България. В най-големите им зали. И все претъпкани, и все възторжени. Очакваше се. Но въпреки това размерите на бурното признание, с което бяха приветствани Минчо и "Софийските солисти", дирижирани от Пламен Джуров, се разля далеч отвъд границите на предвидимото. За което със сигурност си има причини, и то съвсем не еднопосочни. Струва си в бъдеще да се анализират и обгледат. Заемам се само с разказването.
Това безпрецедентно турне бе по повод 50-годишнината на Минчо Минчев: всеобщ любимец, харесван заради таланта, щедрата му всеотдайност, способността му да общува непосредствено и подкупно с публиката. Редом с него - състав също с международно признание. За всички, които следят музикалния ни живот, е известно, че свирещите в него не съществуват със спокойно примирение спрямо сивата ни и неласкава за музикантите наша действителност. А продължават с необяснимо упорство да доказват, че и ние сме давали и ще даваме на света... Работят, пътуват, записват и пак работят - сякаш не живеят тук, а в някакъв паралелен нам свят, в който водещи са само високите творчески критерии. Към цялото това начинание, каквото е концертното турне, се прибавят и още няколко вълнуващи акцента. Единият, по човешки трогателен: заедно с Минчо свири и 21-годишният му син Николай. Оказа се обаче, че този факт събуди не само умиление - младият Минчев свири ярко и убедително, а и показва, че върви уверено към съзряване и не страда от никакви синовни комплекси. Другият момент, който също се очакваше да въздейства емоционално на публиката, е благотворителността. Знайно бе, че от приходите от концертите ще се задели сума за стипендия на съвсем млад цигулар от Плевен. И това наистина стана, пред очите на софийската публика тази стипендия бе връчена.
Но предпоставките за нечувания успех, даже триумф на този концертен маратон, съвсем не спират дотук. Към тях задължително трябва да се прибави и участието на издателска къща "Едита": масирана реклама, спонсориране на документален филм за Минчо Минчев (великолепен, с който публиката вече бе успяла да се срещне), издаване на компактдиск, финансиран от същата къща, който се продаваше във фоайетата на концертните зали. А организаторската грижа, разбрах, се простирала и до привидно най-дребни детайли, но безкрайно важни, за да се чувстват музикантите комфортно. И да са способни да дадат всичко от себе си. Сигурно затова "Солистите" вкупом ми отговаряха, че съвсем не са се уморили и че им е било много приятно. Просто им беше предоставена възможността да се радват истински на това, че правят събитие.
А то, събитието, си беше от първа величина. Билети се търсеха две преки преди зала "България", пред самата нея беше стълпотворение, а вътре, на сцената, бяха наредени допълнително около стотина стола за публика (такова чудо не е бивало от дълги години насам, при това за български музиканти комай се случва за първи път). Разни люде се бяха стекли: и професионалисти, и меломани, че и мнозина изглежда за пръв път попаднали в храма на голямата музика. И това, че ръкопляскаха между частите, съвсем не бе толкова смущаващо. По-страшни бяха двата първи реда на първи балкон, зейнали празни в очакване на официалните гости. На тези от голямата власт и политика. Които така и не дойдоха. Но не бяха се посвенили да заръчат кошници и букети от свое име, по добър стар чиновнически тертип. Не е обидно за музикантите. Плашещо е, и то за всички ни...
Що се отнася до програмата - беше съставена наистина като юбилеен портрет. Със стремеж да се очертае, възможно най-пълно, портретът на артиста. Имаше и музика от Бах, от класика Хайдн, имаше и българска творба - общителният, написан с въображение и чувство за хумор концерт за две цигулки от Михаил Пеков. И най-сетне - задължителното за всички цигулари доказателство за виртуозност с композиция от Паганини. Но ако преди години Минчо възпламеняваше своите почитатели със звуковите си фойерверки и фокусничества, които на всичкото отгоре ни даряваше с усмивка, то сега към тези си способности е прибавил нещо ново. Мъдрост ли ще го наречете, опитност, познание - няма значение формулировката. По-важното е, че ти спира дъхът, когато го слушаш как свири бавните части на концертите. Или споменатата вече "Севдана". Слушаш го и си даваш сметка, че част от мотото, под което е протекло цялото това турне - "да изчистим България и душите си" - може пък и да не е чак толкова нелепо в претенциите си. Дори и неизречено, това може да се случи, поне за малко. И изглежда тълпите слушатели, които обсаждаха залите, може би и неосъзнато са го търсили. Не знам. Изводи, анализи на случилото се трябва да има. Защото дава крехки надежди за възможността да се постигне една друга, по-адекватна битност на високите стойности.
А за всички нас, които преживяхме събитието, превърнало се в празник, остава възхищението пред артиста Минчо Минчев, който успя да намери сили в себе си, за да устои при срещата с толкова много човешка любов.

Юлиана Алексиева