Министерството на културата пак цялото в бяло

На 6 октомври Съюзът на артистите в България и актьорската трупа на Сатиричния театър, освободена от директора на театъра Рашко Младенов, свикаха извънредна пресконференция, наречена - не зная от кого, пък и защо - "Как реформата в българския театър съсипа "Сатиричния театър"?"
Пресконференцията продължи повече от два часа, време предостатъчно за едно представление. За съжаление, това беше трудно, тревожно, тъжно и тягостно. Като в добрата драматургия, в него ставаше дума за човешки съдби на талантливи хора, за безизходност (и при двете страни), и - ама съвсем като в класическа творба - в хаоса на финалните епизоди, когато публиката вече беше права, се заговори с надежда, че и този път всичко някак ще се размине, а Министерството на културата отново ще е цялото в бяло. Невиждащите, разплаканите очи на Янина Кашева обаче говореха за друго.
Но нека проследим накратко развитието на действието.
Първо действие: Александър Жеков, главен секретар на САБ, изрази позицията на съюза по неподновяването на изтеклите срочни договори на целия художественотворчески състав на Сатирата, станало на 4 октомври. От изказването му стана ясно, че програмата, с която Рашко Младенов спечелил преди време конкурса за директорския пост, е предвиждала такава стъпка (театърът да работи като открита сцена), само че от началото на 2001 година (сякаш от януари 2001 същото не би боляло толкова!). Избързването се обяснявало със спешната необходимост да се решат финансови трудности на театъра, които пък се дължали на слабото му ръководство, на слабата репертоарна политика, слабата посещаемост и т. н. Стана ясно, че Рашко Младенов е съгласувал с министерството тази своя стъпка и е получил необходимата благословия да прехвърли средствата от фонд "Работна заплата" в параграфа за хонорари, за да експериментира нова система за заплащане, при която ще се сключват договори само с играещи актьори, и то в зависимост от ангажираността им. (Просто не ми се коментира подобна новост, най-интензивните й обсъждания - друг въпрос е колко резултатни бяха - се водеха преди десети ноември 1989 г.).
Александър Жеков съвсем резонно намираше основания за тревогата си във факта, че досега всички подобни съкращения не са довеждали до запазване на средствата, освободени от премахването на щатните заплати. Защото (както е практиката вече толкова години) при изготвянето на новия бюджет поредният финансов нискочел чиновник ще сметне на електронния си калкулатор единственото, което знае: толкова хора на щат в българския театър по еди-каква си средна работна заплата в бранша прави еди-колко си лева за театър и да не се разправяме. И за пореден път Министерството на културата ще ни обяснява, че има подкрепата на зам.-министъра на финансите, че е говорено с министъра на финансите, че дори имало разбирането и подкрепата лично на премиера и прочее приказки, които се уморихме да слушаме при всеки конфликтен повод. (То вярно, че интелектуалците са задръстени от комплекси, но все пак в рамките на едно правителство министрите са равни, поне по конституция!, и няма какво толкова да им се плашите на финансовите министри и чиновници, госпожо Москова, че да не поставите този въпрос абсолютно ребром: или ме оставете да осъществя това, което съм убедена, че е полезно за ресора ми - и ще имате подкрепата на цялия този ресор!, още повече, че не става дума за повече пари, а за правото наличните свободно да ги разпределям - или се махам, за да не се срамя на тези години с легитимирането на вашето презрение към всичко, което ви надвишава...)
Второ действие: Дава се думата на присъстващите актьори и журналисти. Не се дава думата на Рашко Младенов, който обяви само, че ще свика специална пресконференция, за да опише своята позиция. Журналистите - истинските господари на една пресконференция, ако се търси истината - се видяха в чудо: как да научат мнението и на другата страна от устата само на едната. Актьорите казаха по няколко думи за положението, в което внезапно са се озовали, и, разбира се, социално и психологически човек може да ги разбере, да им съчувства. Бих отбелязъл, че от тях само Калин Сърменов говори за това, как ще се отрази новото положение върху творческия процес, как нарастват рисковете от самодейщината на спектаклите, готвени за десетина дни с минимални средства... Другите акцентираха на неща, като: "досега вече толкова години механично ни подновяваха срочните договори, а сега внезапно научихме, че на еди-коя си дата няма да получим аванс", че се съсипват да играят, озвучават и т. н. другаде, за да могат да живеят, защото как се живее днес със заплата от 150 лева, че трупата е театърът, а сега в театъра влизат и излизат какви ли не хора и т. н.
В скоби ще споделя наблюдението си, че преди години журналистите бяха някак по принцип солидарни с актьорите в подобни ситуации (тогава те бяха повече). Сега колегите-журналисти настояваха да чуят основанията на директора и съвсем резонно се питаха: защо през последните години, когато механично се подновяваха срочните договори и този проблем не е съществувал, не бяха добри спектаклите ви? Директорът може да търси един или друг вариант на съществуване на поверения му театър, но трябва да осигури спектакли на равнище, което да оправдава иначе социално трудните за вземане кадрови решения. За съжаление при цялата му гъвкавост, отвореност към младите и към експериментите, при либерализирането на "достъпа" до престижните сцени на театъра, такива спектакли като правило не се появиха. Бих отишъл и по-нататък: и не биха могли да се появат при състоянието на творческия и по-специално на режисьорския потенциал днес, и за това нито трупата, нито директорът й са виновни. Трето действие: Рашко Младенов най-сетне взима думата и казва, че всичко е съгласувано с министерството; че предприетото отговаря на програмата му; че иска неиграещите да не отнемат от средствата на играещите; че не се харчат за разни глупости излишни суми, защото тези средства не са от бюджета, а са средства от спонсори, които лично е осигурил и които не могат да отидат във фонд "Работна заплата"; че и при новата система е задължен да плаща 80% от осигуровките и т. н.
Изход: всички вече са станали, някои са си тръгнали, министерството получава възможност да съобщи, че министър Москова е много разтревожена и предлага на Рашко Младенов да предложи на творческия състав една друга схема, а именно: всички минават на минимална работна заплата, а по специална точкова система ще се оценява участието на всеки член на трупата в работата на театъра и това ще намира отражение върху допълнителното му финансово стимулиране (ново е добре забравеното старо...). Така и вълкът ще е сит, и агънцата - още по-гладни, но пък почти цели, и министърът-приносител на добрите новини - целият в бяло. Само че: нито един от проблемите не се решава като хората (нито социалният, защото тези, които не играят, ще получават по 79 лева, а играещите няма да могат да вземат такива пари, че радикално да намалят необходимостта от външни ангажименти, тоест всичко си е по старому; нито творческият; нито - както обича да повтаря мой приятел - се утвърждава промяната като ценност сама по себе си в ситуации на задръстване, не безизходица). А и Рашко Младенов да не си. Финалните думи, които очертаха един временен изход за протестиращата трупа, го хвърлиха на разтерзание като престараващ се послушник. Той ще си даде сметка, че наистина има разлика между култура и изкуство, и министерството на културата не се занимава толкова с изкуството, колкото гледа да не се произвеждат публични скандали и напрежения.
Само мир да има. Няма значение какви са спектаклите, гледа ли ги публиката, духът, доколкото е останал, има ли с какво да се захранва...
Истински изход: Министър Москова, опънете се на министър Радев и ще направите нещо, което е добро за изкуството в България и което друг министър през последните години не е направил.

Никола Вандов