По кози пътеки към успеха
Група НИТТ
Фразата, която често се чуваше на 1 октомври в Илинденци, бе: "Симпозиумът тази година е най-успешен". Така е. Третото издание като че ли се доближи в най-голяма степен до замисъла (и смисъла) му. В предишните години традиционната скулптура преобладаваше: става дума не за изразните средства, а за общуването с околната среда. Доминираха произведенията, които могат да бъдат поместени където и да е. Това, че са създадени във и за природата на Илинденци, че се вписват повече или по-малко успешно в нея, не променя факта на "поместването", на намиране на място за чуждо тяло.
Сред малкото съобразени с уникалното място творби от предишните издания бе "доразвитата" чешма на Снежана Симеонова и Кирил Мескин, парапетите на моста от Иван Русев и почти единствен на хълма каменният "акведукт" на Емил Попов следваше природните дадености - всички те са от първото издание. Второто прибави произведението на арт група "7+1" - мраморна пластика, вкопана в земята. Своеобразният скулптурен негатив впечатляваше не само със смелостта си, но и с максималното приближаване до идеята за художествена намеса точно в тази уникална природна среда. Така или иначе това произведение стоеше самотно миналата година, за да се допълни в сегашното издание с няколко сродни като мислене творби.
Причината за странното съчетание на традиционни скулптури и експериментални намеси в средата някои виждат в международния характер на симпозиума. По правило чужденците идват с готови проекти (опасявайки се от кратките срокове и непознатата обстановка), като резултатите трябва да бъдат поместени (аранжирани) в средата. Българските участници, напротив, опознават предварително мястото и създават произведенията си именно за него. Това обяснение е приемливо, въпреки че и в единия, и в другия случай има изключения.
Такова изключение е например "параклисът" на Патриция Лейтън от САЩ. Той изниква по пътеката нагоре към хълма и зрителят с нарастващо любопитство напредва към него. И влиза в съоръжение от мраморни плочи, в което съзерцава "творчеството" на природата - естествената повърхност на камъка, осеяна с буци, вдлъбнатини, дупки и жлебове, чиято красота е възникнала от безброй дъждове, ветрове и прочие стихии. Не е ясно дали названието на работата е точно "параклис" - така го определяха повече или по-малко запознатите с процеса на създаването му зрители. Самото съоръжение е продължено от двете страни с груба облицовка от мраморни късове, оформящи в някакъв първичен ред ъгъла на кръстовището на две пътеки. (Трябва да отбележа, че прозведението на другия участник от САЩ - Дел Гейст, не бе инсталирано за откриването.)
Лявата пътека отвежда към една вече традиционна за симпозиума експозиционна полянка. В центъра й е разположена една японска работа от първия симпозиум - няколко ниски камъка, обработени с успоредни жлебове и аранжирани по онзи плавно-съзерцателен начин, който неизбежно напомня за японска градина. Сега подтикът към размишление е грубо нарушен главно от произведението на Аргира Калинеску (Румъния), разположено в края на полянката. Това съоръжение, напомнящо чешма, се състои от издължена вертикална каменна плоча, чиято груба обработка контрастира с прецизно загладената вдълбана розета в горната част. В долната коритото, в което се очаква да изтича водата, е запълнено с пръст и трева, върху които тържествено стои грамадна бронзова ябълка. Вероятно е замислена като някакъв приказен символ, но посетителите се обединниха около прозаичното определение "тиквата". (За себе си реших, че златистият й цвят кореспондира с блестящото покритие върху произведението на Валентин Старчев от първия симпозиум - и двете са еднакво нелепи в дивата околност.)
В другия край на полянката е произведението на Хиройуки Окумура (Япония). Разположено на ръба с гръб към селото, то стои някак случайно на това място, без връзка с нищо наоколо. А жалко, защото то е много качествено и въздействащо със съчетанието на семплост и ювелирна изработка. Вътрешната част на каменната плоча е изрязана и раздробена на десетки парчета. Впоследствие, след внимателно оглаждане на ръбовете им, те са слепени отново и полученият "зид-пъзел" е върнат обратно в основата с леко отклонение по вертикала. Авторът разказваше, че по време на празненството, което са организирали няколко дни преди откриването, е запалил огън зад зида и се радваше на красивите светлинки, прозиращи през множеството дупки - съвсем по японски, бих казала...

Емил Бачийски
Нагоре по пътеката стигаме до подножието на хълма, в чието било група "7+1" вгради миналата година своето произведение. В неговия склон Емил Бачийски сега е "продължил" древен водопровод. Входът на тунела под хълма, широк колкото да пропълзи човек, е подчертан от плътен мраморен "паркет", излизащ в полукръг на терена. Така полученият тайнствен проход добива сакрално значение, напомня останките от неолитни градежи, белязали общуването на древните с природни божества.
Също съобразена с даденостите е и работата на група "НИТТ" от другата страна на хълма. По склона е "полазила" композиция от мраморни парчета - плетеница, явно инспирирана от естествените вдлъбнатини по терена. Отдалеч само подредеността и белотата на мрамора я открояват. Засега. Предвижда се природните стихии да довършат произведението и напълно да го слеят със средата. Прави впечатление, че скулптурното начало отстъпва в полза на подход, близък по-скоро до ленд-арта - изкуство, което все още не е развито у нас. Оттук идва и усещането за новост, за експеримент, каквото и би следвало да носи симпозиумното произведение.
Пътеката слиза край това произведение надолу към реката, където трима художници са оформили езерце и брод. Бродът на Красимир Митев ме зарадва съвсем практически - преди реката се пресичаше трудно, по малки хлъзгави камъни и под угрозата да цопнеш крайно неартистично в студената вода. Така нареченият брод е доста широк, съставен е от масивни правилно подредени каменни блокове, навяващи асоциации за твърдия, постъпателен и безкомпромисен древноримски цивилизаторски ход. Вляво реката е преградена от също така масивни груби мраморни парчета, за да образува мило малко езерце. Автори на "язовирната" стена са Веселин Димов и Огнян Петков. По неравната й повърхност се разхождат търсачи на силни усещания - иначе биха предпочели спокойния брод. Все пак преградата не е пълна - в нея има едно малко прозорче, през което да се изтича водата.
Така описаните "култивирания" на средата също трудно могат да се причислят към скулптурата. Тук художникът се превръща в строител, в създател въобще, който не толкова преобразува, колкото разчита и доразвива природния "замисъл". Предполагам, че такъв е бил, макар и интуитивно, замисълът и на Иван Русев - създателя на този симпозиум...
И за да не забравим все пак какво е скулптура, при влизане в селото виждаме произведението на Атанас Симонов. Абстрактната хоризонтално-овална композиция, съставена от динамични ръбове и пробиви, напомня за друга възможност на симпозиума - навлизането в архитектурната среда. Колкото и да е традиционна, тя все пак не е за пренебрегване. Най-малкото защото експерименти са възможни и тук. Предизвикателството е голямо - скулптура за селска среда, сред къщи и обори, обживяни вездесъщо от местния "опел" - магарето, което минава навсякъде...
Всъщност възможностите на симпозиума изглеждат много, но бъдещето на създадените произведения продължава да е неясно. Замислен като парк, той все още се оценява веднъж годишно предимно от специализирана публика - имам предвид деня на откриването на поредното издание. Проблем е също липсата на табелки с името на произведението, автора и годината на създаване. (Защото някои от зрителите бяха дошли за първи път и нямаха никаква ориентация за това, което виждат.) От друга страна, табелите също биха били проблем - те са експозиционно улеснение, но тяхната "музейност" би влязла в противоречие с преднамерената "дивост" на повечето произведения. Да не говорим за необходимостта от алеи, вместо прашни кози пътеки...
Все пак съм оптимист - симпозиумът успя да намери своята същност, успя да изгради своето лице, вероятно ще създаде и своето бъдеще.

Диана Попова





Скулптурен симпозиум Илинденци'2000
Организатор:
Арт център Илинденци
Участници:
Аргира Калинеску - Румъния, Патриция Лейтън - САЩ, Дел Гейст - САЩ, Хиройуки Окумура - Япония, Атанас Симонов - България, Веселин Димов - България, Емил Бачийски - България, Красимир Митев - България, Огнян Петков - България, Арт група: Тодор Ламбол, Теодор Нанев, Николай Колязов, Ивайло Аврамов - България.